Сряда, 12 Май 2021 14:34

Изгубени в превода

Публикувана от

Голяма част от дефинициите, които официално се употребяват спрямо хората със слухова загуба у нас, са погрешни заради неправилното им тълкуване от чужд език. Когато се превежда информация от чужд език (обикновено англоезична), е добре да се познават тънкостите на езика и значенията на думите, в противен случай грешките водят до самоволно дефиниране, което в никакъв случай не е съобразено с медицинския или културен аспект на състоянието на тишина при хората със слухова загуба.

Както информирахме в материала си "Комуникационни средства и възможности на хората със слухова загуба", в България е прието да се говори за вродена и придобита загуба на слух. Медицински това означава, че вродената касае родени без слух хора, което дава отражение и върху наличието на говора и цялостната им слухово-речева картина. Хората с придобита слухова загуба са хора, загубили слуха си в хода на живота по някаква причина, което също се отразява на начина, по който говорят и ползват остатъчния си слух.

Културните групи се обособяват, тъй като общностите се свързват помежду си по признак близост по някакъв показател – в случая, тишината, без значение медицинските обстоятелства около нейното настъпване. Културният модел, може да се каже, е зададен от медицинския, и хората с вродена глухота терминологично се определят като Глухи, докато тези с придобита глухота – като тежкочуващи, оглушали и лица със слухови затруднения по немедицински причини.

Сега нека видим как тези термини се превеждат от чужд език. Думата deaf се превежда като „глух”, но означава също и нечуващ, по смисъла на някой, който е лишен от слух. Само че „глух” и „нечуващ” са също толкова различни по смисъл думи, колкото са и думите „тишина” и „мълчание”, които в английския език се изписват с една дума – silence. С главна буква (Deaf) в англоезичните държави е прието да се отграничават носителите на вродена глухота, а с малка (deaf) – хората с придобита (нечуващи, оглушали).

Тежко чуващите хора (Hard of hearing people) са хора с придобита глухота, обикновено в по-късна детска възраст, и при тях слухът и говорът  са налични до степен да общуват без посредничеството на жестовия език, като разчитат на субтитри и технически средства за чуване, които подпомагат остатъчния им слух (слухови апарати, кохлеарни импланти). В гугъл преводача тяхното название „тежко чуващи” (от тежко, трудно - hard), се транслира на български като „слабо чуващи”. Това създава погрешното внушение, че се касае за хора, които „просто леко недочуват”. А тежко чуващите хора всъщност са лица, чиято слухова загуба в децибели е значителна, варира в различни граници и засяга едното или двете уши, индивидуална е и може да прогресира до оглушаване, като без техническото средство тези лица не само чуват трудно, но и изобщо не могат.

В България от години дори хора с придобита глухота, които са по дефиниция тежко чуващи, са склонни да употребяват спрямо себе си названието „глухи”, което културно погледнато не се отнася до тях, тъй като тepминът „глyxи” (Deaf) ĸaтo ĸyлтypнo oбycлoвeнa дeфиниция, ce oтнacя caмo и eдинcтвeнo дo xopaтa, ĸoитo ca c вpoдeнa глyxoтa, ca aгpaмaтични и ca нocитeли нa ecтecтвeния жecтoв eзиĸ.

Това би могло да се обясни с известна предистория. В Съюз на глухите в България членуват не само хора с вродена, но и хора с придобита слухова загуба. Тази организация първоначално се е наричала „Дружество на глухонемите”, а след време при разрастването си и придобиването на национално представителен статут се сдобива и с настоящото си име. То обаче не отговаря точно на таргетите в членската му маса, състояща се както от глухи, така и от тежко чуващи хора. Обяснява обаче защо се случва тежко чуващи хора да употребяват спрямо себе си израза „глухи”. Исторически обусловен е и архаизмът „глухонеми”, с който все още биват наричани в обществото и в медиите хората без слух.

Самоопределението е избор на всеки човек, а хората със слухова загуба могат сами да преценяват дали да се наричат „глухи”, „тежкочуващи” или по друг начин, съобразно медицинския или културен аспект на тишината си. Общото, което ги свързва обаче е обстоятелството, че всички те не чуват, т.е., са нечуващи (deaf). Затова е правилно да се говори за "нечуваща общност" като целокупен обхват на хора с различна слухова загуба, обединени от функционалната невъзможност да чуват по един или по друг начин. Терминът "глуха общност" е некоректен, защото внушава, че всички хора в този сбор са глухи, т.е., са единствено представители на хората с вродена глухота. 

Навсякъде в англоезичната информация, където се споменава за „deaf community”, следва да се разбира, че иде реч за „нечуваща общност”. Много е важно да се обръща внимание дали терминът е изписан с малка или с главна буква, тъй като това задава и обяснението за какъв таргет именно се касае. Ето защо, когато се превежда информация от чужд език (обикновено англоезична), е добре да се познават тънкостите и значенията, в противен случай грешките са не само нелепи, но и водят до самоволно дефиниране, което в никакъв случай не е съобразено с медицинския или културен аспект на състоянието на тишина.

По същия начин стои въпросът с термините „преводач” (translator) и „тълкувател” (interpreter), като в този случай неведнъж сме споменавали, че се касае за две отделни компетенции, съвместявани често от едно лице, което посредничи в жестовата комуникация между нечуващи и чуващи. В англоезичните държави е прието тези посредници да се наричат Sign Language Interpreters (SLI) – „Тълкуватели от знаков език”. Преводачи са лицата, които превеждат дословно от писмен текст или симултанно (от пряка реч, озвучаване). У нас е прието да се наричат просто „жестови преводачи”, но това понятие не е точно спрямо носителите и потребителите на езика на знаците.

В жестовия език, поради обяснителния му характер и предпочитанието на хората с вродена глухота да се придържат към ограничения набор от знаци, с които са свикнали, за тях е нужно опростяване на информацията. Затова посредниците за тях са тълкуватели, както навсякъде по света – interpreters (интерпретиращи, тълкуващи, обясняващи). Тълкувателите не „превеждат”, а провеждат (пренасят) информацията от чуващи до глухи, като я опростяват и свеждат до рамките на понятията, които глухите познават и разбират. Преводачите не опростяват, а пренасят информацията абсолютно дословно.

Важно е да се отбележи, че в естествения жестов език дословен превод не е възможен, защото голяма част от информацията в звучния свят е твърде сложна за глухите като терминология и значение, затова посредниците им я опростяват, като я представят с по-разбираеми жестове. Това в никакъв случай не е превод, а тълкуване и се налага за глухите, ползващи естествен жестов език. Дословен превод с жестове може да се извърши само с калкиране, което се предпочита от хората с придобита слухова загуба (тежко чуващи и оглушали), тъй като за тях не е нужно да се опростява никаква част от информацията. Видно е в този случай, че двата вида специалисти обслужват два различни таргета потребители, а преводач и тълкувател не е едно и също.

Законът за жестовия език борави с изключително погрешни дефиниции. "Ние ви чуваме" обърна внимание още преди приемането му на етап проектозакон, че това е неприемливо, направихме го и след това, като алармирахме, че погрешните дефиниции, базирани както на грешки в превода от английски език, така и на непознаването на отделните специфични групи хора със слухова загуба, ще доведе до  редица проблеми и спорове. И изгубване в превода. Единствено разбирането на нещата изключва споровете за тях.

Христина Чопарова

Изображение: B2C

Оценете
(1 глас)
Прочетена 177 пъти