Четвъртък, 28 Януари 2021 14:15

Законът за българския жестов език – кутия на Пандора

Публикувана от

На 21 януари 2021 г. в Народното събрание  бе приет на второ четене Закон за българския жестов език, чийто проект претърпя прецизиране на 13 януари т.г., с незначителни и по-скоро козметични поправки. С този акт България се нарежда до държавите, легализирали в националните си законодателства езика на знаците, което е единственият плюс от приемането му. Легализирането е несъобразено с националните особености на държавата ни и с хората, съставляващи нечуващата ѝ общност. Какво в действителност бе узаконено, какви са последиците и реакциите от това, разглежда (без да претендира за изчерпателност) настоящият анализ.

Като Български жестов език (БЖЕ) законът призна „естествения, самостоятелен език” на глухите хора, с което изцяло игнорира калкиращата и артикулативната версия на този език, използвани от тежко чуващи и оглушали лица. Жестовото многообразие съществува и бе необходимо законът да е съобразен с него. По този начин нормативът би бил по-включващ и толерантен към хора с различен слухов статус и изразни средства, които не спадат към културната категория „глухи”.

За културата на глухите сме писали в множество публикации, тук ще приведем до знанието на читателите само няколко съществени акцента, във връзка с формулираната в закона още на етап проект цел:  „признаване на културната и езикова идентичност на общността на глухите лица и формиране на нагласи на уважение към тях чрез българския жестов език” (чл.7 (3)).

Идентичността на глухите лица е тясно свързана с термина „култура на глухите”. Той визира целият набор от характеристики на малобройна група хора, родени без слух. Това са лица с вродена пълна глухота, които идват от семейства на глухи родители. Наричат се потомствено или нейтив глухи (native – от англ. роден, природен, естествен). Те са предречево (прелингвално, мед.) без слух, тъй като глухотата им предхожда речта. Характерни за тях са също затрудненият говор или отказ от него. Поради това често са наричани „глухонеми”, въпреки че говорът не се използва по-скоро по лични причини или липсата на ранни възможности да бъде развит.

Глухите хора усвояват говоримия език на страната си с помощта на жестовете, използвани вътре в глухите семейства и предавани на поколенията. Така жестовият език на хората с вродена глухота се нарича „естествен” език, и бидейки негови носители, глухите го използват като основно изразно средство. Жестовият език (език на знаците) се подчинява на правила и логика, идващи от самите носители. С други думи, естественият език на глухите възниква като измислена от тях визуална система, с която обясняват заобикалящия ги свят. По тази причина жестовият им фонд е беден на форми, тъй като не познават всяка дума от говоримия език, затова и за много думи нямат жестов аналог. Поради ограничения си фонд и аграматичността си, естественият жестов език е изведен като самостоятелна система със свои правила, наложени от вродената глухота на носителите му, и различна от книжовния език.

Следователно, терминът „глухи” като културно обусловена дефиниция, се отнася само и единствено до хората, които са с вродена глухота, са аграматични и са носители на естествения жестов език.

По-често от вродената се среща придобитата или следречева (постлингвална, мед.), загуба на слух, получена по някаква медицинска причина или травма в хода на живота. Затова хората с придобита слухова загуба са преобладаваща част от нечуващата общност навсякъде по света. Условно биват тежко чуващи и оглушали, и ползват различни от глухите средства за комуникация. Те са получили слуховата си загуба, след като вече са овладели речта, поради което при тях няма аграматичност на изказа.

С времето и в процеса на общуване, съвместно и в обмен, носители и ползватели са издигали езика на по-високо граматическо ниво, без от това жестовият език да губи от принадлежността си или характера си на самостоятелна система. В България тази по-граматична форма на жестовия език е прието да се нарича калкираща. С други думи, ако естественият език изключва някои части на речта (предлози, съюзи), то калкиращият ги включва. Така речниковият жестов фонд расте, а думите в говоримия език имат повече жестови аналози. Калкиращият жестов език е предпочитан повече от лица, които са с придобита глухота. По тази причина тежко чуващите и оглушалите хора не спадат към културната група на глухите, нито е типично за тях да се определят с този термин.

От своя страна, глухите хора много добре осъзнават принадлежността си. Както е показал нашият дългогодишен и пространен комуникационен опит, при първа среща те всякога коректно задават въпроси с жестове, за да се ориентират в слуховия статус на събеседника („Ти глух?”, „Ти чуващ?”, Ти тежко чува?”), което е показател колко добре оразличават останалите културни групи. Не е типично за тях да наричат „глухи” и да включват по този начин в своя културен кръг хора с различен от техния слухов статус. Глухите са много затворено общество и държат на комуникацията и превеждането с естествен жестов език.

Законът за жестовия език и последиците от легализацията му

Приемането на закона даде самочувствие на глухото малцинство, че езикът му е национално признат. Това самочувствие е обяснимо от гледна точка на необходимостта законът да зачете редица права на нечуващите хора като правото на достъп до информация и услуги чрез жестовия език. Но видно от гореизбореното е, че в България има три условни културни групи*: глухи, тежко чуващи и оглушали, употребяващи различни форми на жестовия език. Като легализира естественият жестов език, законът отрече правото на всяка друга културна група в нечуващата общност да се самоопределя и сама да избира средствата си за комуникация. Зачитането на идентичността и жестовото многообразие следваше да бъде основна цел на закона, за да може всяка от групите да припознава като свой узаконеният Български жестов език.

С дефинирането на всички хора в нечуващата общност като „глухи” и на самата общност като „глуха”, законът вмени и натрапи на тежко чуващи и оглушали лица неподходяща идентичност. Такава подмяна на слуховия статус не дава възможност за реална и трезва преценка на възможностите на съответните хора, особено от работодатели. Освен това, законът приравнява като глухи носители и ползватели на жестовия език, при положение че не всички ползват естествения, както и че има чуващи ползватели (жестови преводачи и/ли близки на нечуващи). Видно е какви вреди нанася дефинирането на всички тях като глухи.

Законът бе приет, без да са извършени необходимите сериозни проучвания преди легализацията, за да се гарантира на кого точно е нужен жестовият език, кои негови версии и в каква широта на приложение. Включително не бе изследвана готовността на учебни заведения и институции да отговорят на законовите изисквания. Не бе извършено и допитване с публични инструменти до хората от цялата нечуваща общност за нагласите им да се узакони точно естественият език на глухите. Широко бе афиширан от съставителите големият брой участвали в разработването и бе създадено впечатлението, че всички хора от нечуващата общност подкрепят този закон. Оценките за въздействие са твърде идеализирани по отношение на ползите, като не бяха отчетени с необходимата обективност и евентуалните негативни последици от узаконяването.

За съжаление, утвърждавайки за общобългарски естествения жестов език на глухите, законът въведе в системата на българското образование един език със спорни качества да повишава грамотността на деца, ученици и студенти със слухови затруднения. Приемайки за БЖЕ естественият език, се създава впечатлението, че именно той ще бъде преподаван, а не неговата по-граматична версия. Според публично изразени мнения в социалните мрежи, въвеждането на естествения език на глухите в сферата на образованието се приема със съмнение, че има условия и нагласи той да се преподава качествено и да гарантира висока грамотност. Още повече, че аграматичността му трудно се свързва с понятието „качествено образование”, равния достъп до което е цел на закона. Опасения са изразени и относно готовността на настоящата образователна система да отговори на законовите изисквания като ресурс и кадри. Това е още едно потвърждение, че законът изпреварва необходимости, които не са били покрити преди приемането му.

Законът отне на преводач-тълковниците от и на жестов език най-важната компетенция по отношение на услугите за глухи, като заличи термина „тълковник” от длъжностните им характеристики. Няма логика законът да приема естествения език на глухите, а да отменя най-важната компетенция на посредника в този език - тълкуването. Броят на професионалните преводачи в България е изключително малък, поради което са съвместявали до момента двете отделни компетенции – и на преводач, и на тълкуващ. Според международните стандарти, глухи и лица със слухова загуба не могат да бъдат преводачи, а само тълкуватели и то в определени интерпретативни ситуации. У нас удостоверения се издават само за преводачи, не и за тълкуватели. Премахването на термина вероятно е свързано с идеята на съставителите да променят тази тенденция за нашата страна. Законът можеше да въведе издаването на такова свидетелство у нас, за да позволи и на хора със слухова загуба да бъдат пълноправни сътрудници на преводачите, вместо да премахва определението от техните длъжностни характеристики.

Самочувствието от приемането на закона се изрази по много негативен начин у отделни глухи лица спрямо жестовите преводачи. Малкият брой на професионалните преводачи в България може да обясни пристрастната избирателност на потребителите на жестов език към тях. Но не може да извини отношение на арогантност, упражняване на натиск, претенции и агресия към посредници, които подпомагат връзката на нечуващите с широката общественост. Според всички международни стандарти и морално-етични норми, преводачите имат право да отказват превод, както и правото да бъдат уважавани като професионалисти, предоставящи жестови услуги както на носители, така и на потребители на езика на знаците.

Притеснително е и колко често в текстовете на закона още на етап проект спрямо хората със слухова загуба бе употребен терминът "увреждане" и "с увреден слух". Мотивът на съставителите за това бе, че така било прието в други съществуващи нормативи. Един издържан във всяко отношение Закон за жестовия език с претенция да повишава самосъзнанието на хората, заради които се създава, би следвало да борави с приемливи и коректни изрази, съответстващи на възможностите и достойнството на лицата от нечуващата общност.

В заключение

Създава се общото впечатление, че законът не е съставян, за да могат глухите лица да имат утвърдена идентичност, образование, или жестови услуги, които и до момента са получавали. А за да могат да бъдат наложени лични интереси и идеи за управление на образователните, преводаческите и социалните услуги в сферата.

Законът за българския жестов език бе приет, но предстои да се обнародва и влезе в сила едва след 6 месеца. С приемането му се покри изискването България да изпълни задълженията си към своите нечуващи граждани чрез такъв закон в петгодишен срок (2015-2020). За съжаление, този период не бе използван рационално за изработването на качествен акт, съобразен както с националните особености на държавата, така и със самите нечуващи.

Законът е като кутия на Пандора**, чието отваряне отсега буди опасения, че не е компетентен и от полза за хората, заради които е създаден и приет. Той има единственото предимство, че приемането му нареди България до държавите, легализирали в националните си законодателства езика на знаците. Но негативите, които законът отключи, не се изчерпват само до наложената на всички нечуващи хора идентичност като глухи. Далеч по-сериозни притеснения буди обстоятелството, че чрез закона се задават нови (и уви, некоректни!) стандарти в редица области – образование, жестови и социални услуги.

При всички изпратени становища, в т.ч. и на сайта „Ние ви чуваме”, които целяха да запознаят депутатите в 44-то Народно събрание с реалната ситуация относно нечуващата българска общност и нейните комуникационни средства и потребности, искаше ни се да вярваме, че народните представители са били пространно запознати какво узаконяват. Но след приемането на проекта като закон, с несъществени корекции, тази наша вяра не оцеля.

Парламентарната група на ГЕРБ, както и представители на всички други партии, подпомогнали легализацията, несъмнено са убедени, че са направили огромна услуга „на всички глухи хора” с приемането на Закона за българския жестов език. Предизборно, това е дивидент. Но легализацията не е повод за гордост, предвид сериозните недостатъци на закона и последиците от тях. В този му вид той не дава заявки за разрешаване по подходящ начин на съществуващите проблеми в областта на жестовата комуникация, а ги задълбочава чрез утвърждаване на некоректни идентификации и отношение към хората от нечуващата общност като увредени.

Съставянето на закони следва да бъде ангажимент на хора, които притежават необходимата компетентност, опит и визия за реализирането на приобщаващи, високохуманни промени.

Христина Чопарова за „Медийна демокрация

---

* условни културни групи  - термините и категориите, с които от над 10 години си служи специализирания сайт „Ние  ви чуваме”, са признати и широко употребявани дефиниции както по света, така и у нас, и имат свой английски аналог, както често сме посочвали. Това са термини, коректни спрямо носителите на слухова загуба, културните им особености и използваните от тях средства за комуникация.

** кутия на Пандора – в гръцката митология това е съдът, изпод чийто капак излизат всякакви злини, когато се отвори, и плъзват сред хората. Според легендата, създадената от боговете девойка Пандора (името ѝ значи „надарена с всички дарове”), от любопитство отворила съд, в който били затворени нещастия и беди. С отварянето му те се разбягали, а вътре останала само надеждата (бел. ред.)

 

Оценете
(2 гласа)
Прочетена 717 пъти