За видовете жестов превод и областта им на приложение
Жестовият превод бива естествен (аграматичен, ползван от глухите хора), калкиращ (следващ граматиката на говоримия език, ползван от тежко чуващи лица) и артикулационен (разчитащ по устни, ползван от оглушали лица). Трите вида жестов превод отговарят на комуникационните потребности на трите културни групи, съставляващи нечуващата общност в България. „Глуха общност” е некоректно понятие.
След приемането на закона се наблюдава засилено промотиране на жестовия език чрез курсове за изучаването на този „екзотичен” език. Необходимо е обаче желаещите да го овладяват да бъдат коректно информирани, че съществуват различни видове жестов превод, а курсовете да се водят от сертифицирани дългогодишни преводачи, за да може да се гарантира комплексна услуга с оглед нуждите, интересите на желаещите и областта на последващо приложение. Качеството в този смисъл е равнозначно на всеобхватност.
От изключителна важност е да има добро познаване на слуховите и комуникационни възможности на глухи, тежко чуващи и оглушали лица, за да се намери най-подходящото средство за комуникация с тях и да се избегнат взаимно неловки ситуации. Докато хора с различен слухов статус са наричани сборно „глухи” или „глуха общност” ще е налице незнание кога е необходимо да се използват жестове, кога да се говори по-високо или по-отчетливо в комуникационния процес.
Прието е да се смята, че естественият жестов език е лесен за заучаване, тъй като борави с ограничен набор от знаци, повечето от които имат лесно разпознаваема логика. Жестовият език притежава разнообразие от мимически форми, употребявани от старото и новото поколение глухи лица. Въпреки това той е бедна на знаци система, която не е равностойна на книжовния език и не притежава достатъчно жестове за всяка дума от него. Особено ясно това се вижда в по-сложната, специализирана терминология от различни области, за чието обяснение са нужни комбинации от няколко жеста. Затова желаещите да владеят жестовия език е добре да са наясно в каква област и с какви цели ще го използват – професионално, разговорно или в други специфични ситуации.
Качество на превода и квалифицираност
Ще припомним, че жестовият преводач е посредник между чуващите и нечуващите лица, като преводът е съобразен както със слуховия статус на участниците, така и с особеностите на конкретната интерпретативна ситуация. В България доскоро този посредник се наричаше „преводач-тълковник от и на жестов език”, с компетенции да превежда както на глухи, така и на тежко чуващи и оглушали, служейки си и с трите вида жестов превод – естествен, калкиращ и артикулативен.
В превеждането за медии и в телевизионни емисии преводач-тълковникът от и на жестов език се съобразява с ефирното време, скоростта на говорещия и разнообразието на зрителската аудитория, която се състои от лица с различен слухов статус. Ето защо телевизиите наемат максимален брой жестови преводачи, които са дългогодишни специалисти в областта. Поради малкия им брой, повечето от тях са ангажирани в телевизиите така, че да покрият необходимостта от превод за новинарските емисии, като се сменят на ротационен принцип през 20 минути, за да спазят международния стандарт за физическо натоварване.
Това дава възможност за широк плурализъм, или с други думи, аудиторията от нечуващи може да следи емисиите с този преводач, с който е свикнала и разбира най-добре. Тук е редно да се отбележи, че жестовите преводачи всякога в своята работа се допитват и консултират до лицата със слухова загуба за определени думи или изрази, за да са сигурни, че превеждат точно и разбираемо за тях.
Малкият брой на глухите и малкият брой квалифицирани преводачи у нас подсказва, че потребители и посредници, бидейки в дълговременни взаимоотношения, се познават достатъчно добре. Това е улеснявало избора на преводач в ситуации, когато близките на глухия човек не притежават нужната компетенция да се справят с по-голяма сложност на превода и тълкуването (в съд, прокуратура и др.). Като се има предвид и обстоятелството, че в България жестовият превод няма статут на професия, а на почасово договоряеми услуги, става ясно и че един преводач-тъковник не е ангажиран постоянно с предлагането им. С други думи, всички жестови преводачи у нас имат своя трудоустроеност в друга област, така че предоставянето на жестови услуги е ставало при взаимно договорени лични условия между преводача и потребителя.
Не на последно място, изборът на потребителите се е определял и от делегираното доверие към преводача не само като професионалист, но и като човек. Така много често самите преводачи са били ангажирани с дейности, несвързани с жестовия превод – да бъдат шофьори, придружители, здравни медиатори, да попълват документи, да пишат обяснения и пр., което не само допълнително ги ангажира с време и задачи, които не са тяхна отговорност, но и не им се заплащат. По тази причина в много от морално-етичните кодекси на редица държави (уеднаквени за солидарност), е основен принцип преводачът да не се ангажира с други дейности, освен с жестовата услуга и нейното времетраене. Също така в тези световно признати стандарти в професионалния жестов превод е заложено правото на преводача да отказва превод и да определя сам кога услугата може да бъде про боно (безвъзмездна).
Повечето жестови преводач-тълкуватели в България са лица, които имат пространен и дългогодишен опит, в който са изградили безценни умения в комуникацията с лица с всякаква слухова загуба и вид жестов превод. Те също спазват международните стандарти и правила в избора на облекло и условия на превод, което е показател, че превеждащите у нас покриват необходимите изисквания за професионално поведение и етика. Именно този опит, доказан във времето, е неотменимата гаранция както за качество на превода, така и за квалификациите на посредника. Преводачите в България, макар и малко, явно са успявали да отговарят толкова години на нуждите на различни по вид хора със слухова загуба.
Законът за жестовия език, бидейки направен изцяло за глухи и узаконявайки естествената (аграматичната) форма на този език, направи изключително лоша услуга на цялата българска общественост като ѝ внуши, че всички нечуващи са глухи, и следователно, само и единствено естественият жестов език е правилната (и използвана) форма. И че е нужно тъкмо естествения жестов език да се вижда от телевизионния екран, да се преподава в системата на българското образование и да се изучава от курсове. Респективно приема, че „по-качествени преводачи”, са единствено владеещите тази версия. С други думи, всички дългогодишни преводач-тълковници априори ще подлежат на съмнения за компетентност, ако не превеждат само за глухите носители на езика и без калкиране.
Шестата тема от миналогодишната Международна седмица на глухите разгледа въпросите на водачеството и лидерските роли на лицата без слух под мотото „Нищо за нас без нас”. То изявява волята на нечуващите лица да участват партньорски в инициативи, целящи да подобряват техния живот чрез иновации или по друг начин. От гледна точка на развитите общества от нечуващи по света, където глухи, тежко чуващи и оглушали споделят еднакви възгледи за растеж и просперитет, това мото звучи резонно и много на място. Но в България, където жестовата реалност е друга и където прекомерното его е пречка в разбиранията за партньорство и лидерство, подобен слоган позволява неукрепналото самочувствие на едно малцинство да бъде използвано като инструмент за манипулации и оказване на натиск.
Тепърва предстои да се видят израженията на тези практики, които е много вероятно да бъдат представени като право на глухи лица да излъчват свои „по-качествени преводачи” и да задават критерии за превод пряко международните и етични стандарти.
Автор на текста: Христина Чопарова
Cдpyжeниe HЦAK "Hиe ви чyвaмe" e нocитeл нa изĸлючитeлнитe пpaвa дa пyблиĸyвa тaзи cтaтия