Трудно е да се каже дали този съвременен дискурс на лексикална подмяна възниква заради осъзнатата мощ на езика и необходимостта той да бъде по-щадящ, смекчаващ и насърчаващ. Или защото в демократичното съвремие е нужно да се култивира освободено от предразсъдъци мислене, раждащо по-благозвучни езикови форми.
Многократното повторение на отрицателно заредени термини и дефиниции имат незабележимо, но трайно нездравословно въздействие върху цялото общество, изразяващо се най-често в загуба на доверие и ниска себеоценка. Утвърждавана в разговорната и публична реч, такива словесност създава стереотипи и предразсъдъци. Корекцията ѝ тук не се налага от необходимостта да се щади нечия чувствителност, а по-скоро е наблягане върху положителната конотация, за да могат думите да създават една по-добра реалност и по-здравословна комуникативна атмосфера.
Възможно е утвърждаването на езикова стилистика с по-висок енергиен заряд да е било първоначалното намерение на политически коректния език. Макар да е базиран на принципи за недискриминация по различни признаци и да се ръководи от морално-етични подбуди, той все пак не успява да предложи адекватни заместители на масово употребявана терминология.
Политкоректният език като цяло не създава по-благозвучен изказ, нито решава въпросите на по-високата социална отговорност към рискови групи. Думите задават отношение. Похвално е, например, отпадането на думата „инвалиди“ от публичната реч, но и „хора с увреждания“ предпоставя същото внушение за негодност. Няма по-изтощителна дейност от тази да се доказва нещо на инертен взор, избиращ да вижда повреда вместо потенциал.
Политическата коректност вероятно е опит за акцент върху моралната отговорност на езика, но прекомерното угаждане на всяка накърнена обществена чувствителност постига единствено замяна на реалността с изкуствена, напудрена и куха, в която всички са доволни, щастливи и без белези от минало. Подобен принудителен макиаж няма нищо общо с култивирането на оздравителна словесност.
Правилата за политически коректен език не могат да задължат към съобразяване, човеколюбие и езикова хигиена. Нито да наложат уважение към словото, неговата мощ и енергийно влияние върху събеседника. Отговорността за тях си остава строго индивидуална, понеже човек е онова, което изрича.
Езикът и Тишината
Говоримият език не е акустично достъпен за хората, които частично или напълно не чуват. Обществеността ги счита за „хора с увреждания“, въпреки че те не се възприемат по този начин.
Според времето на поява на дефицита, медицински се дефинират хора с придобита слухова загуба и хора с вродена слухова липса. Според степента на нечуваемост са в частична или пълна тишина. Според избора на език и цялостно социо-културно развитие, те се обособяват в три групи: тежко чуващи, ранно и късно оглушали и Глухи.
Тишината в някаква степен им дава предимството да са „предпазени“ от токсичността на редица думи, но негативна енергетика в лексиката се усеща и от нечуващите хора, повечето от които са високо сензитивни. Все пак думите на говоримия език са достъпни във всичките им конотации чрез типичните за всяка култура средства: слухови апарати (при тежко чуващите), артикулативен превод и субтитри (при оглушалите) и жестов език (при Глухите).
Тежко чуващи са хората с придобита слухова загуба. Те чуват трудно, затова са технически протезирани на по-добре чуващото ухо и разчитат на остатъчния си слух и говор. Притежават високо говорене и добре артикулирана реч. Оглушалите са придобили загуба на слух в по-ранна или по-късна възраст чуващи, както и тежко чуващи, премахнали техническото си средство. Късно оглушалите имат по-добра устна артикулация и правилна граматически реч.
Тези две култури са най-разпространени у нас и по света, защото при тях слуховата загуба се придобива поради масово типични за съвремието фактори – заболявания, шум, травми, медикаменти и др. Хората от тези култури са билингвисти или мултилингвалисти, имат висока ерудиция, по-висока степен на интегриране и рядко са ползватели на жестов език.
Третата култура, Глухите, са по рождение без слух. Тази култура е по-малко разпространена поради генетичния характер на вродената слухова липса. Глухите са отделна култура носители на жестова комуникация, неприсъща на останалите култури със слухов дефицит. Общуват изцяло жестово, имат слаба устна артикулация и неправилно построена граматически (аграматична) реч. Към тази група спадат и ранно оглушалите (в бебешка възраст), тъй като често имат почти същите слухово-говорни специфики, както и родените без слух.
Всички култури нечуващи притежават умения да декодират по устни, като за Глухите е типична жестовата комуникация, а за тежко чуващите и оглушалите – говорната и текстово базирана. Въпреки разликите в културните особености и средства за комуникация, общият признак, обединяващ трите култури е обстоятелството, че те частично или напълно не чуват. По тази причина коректният към тях термин като съставляващи „тихото“ гражданство на всяка страна, следва да е „нечуващи хора“ и „нечуваща общност“.
Терминът „глухи“, застъпен в законовите текстове и масово разговорно употребяван у нас (с малка буква), не е коректен към всички хора със слухови дефицити, тъй като заличава културната идентичност и внушава неприемлива еднотипност. Оразличаването и познаването на тези детайли е израз на уважение към всяка от културните групи нечуващи.
За благозвучието и намесите в жестовия език
Жестовият език (или език на знаците, на англ. Sign Language), е символно изражение на смисъла на думите, които се изобразяват с различни движения и положения на ръцете и пръстите в пространството. Например, ако искате да кажете „цвете“ с жестове, по пътя на логиката ръцете ви ще трябва да изобразят нещо, което се надига от земята и разцъфва.
Видът на цветето в случая не е от значение, въпреки че и видовото многообразие все пак има някои жестови аналози. От значение е жестът да бъде изразителен и да подсказва формата и смисъла на обекта. Това е аналог на благозвучието в говоримия език – колкото по-красив жест, придружен от ясна артикулация на думата, по-улеснено разбиране и по-добро общуване.
Знаковият език възниква в средите на родените без слух хора, при които освен предаваната потомствено липса на слух, в поколенията се предава и знаковата система, обособила се във времето като самостоятелен език със свои правила. Като създатели и носители на този естествен език на знаците, Глухите са създали своя Култура (Deaf Culture), която е строго дефинирана област на достъп, със специфична аграматична лексика, традиции и кодекс.
Важно е да бъде отбелязано, че в английския език за обозначаване на целия таргет от нечуващи хора има само един термин – deaf (глухи). По липса на друг, родените без слух в САЩ са избрали да се отграничат от тежко чуващите и късно оглушалите, подчертавайки принадлежността към културата си с главна буква Г в Глухи (респ. D в Deaf). Българският език обаче е достатъчно богат, за да се откаже от маниера да нарича всички нечуващи „глухи“ по западен образец. Още повече, че в България няма и никога не е имало огромни концентрации на Глуха култура, въпреки силното преувеличаване на мащаба ѝ на територията на страната ни.
Жестовият език е символен език, в който жестовете заместват думите, а лицевата микромимика – емоционалния им заряд. Затова е наричан още жестомимичен език. Навсякъде по света той притежава лексикална бедност, което е обяснимо с обстоятелството, че в Глухите среди не се използва говор (понеже не може да бъде чут), а речниковият запас е бил за назоваване на най-базовото и необходимо. С времето този запас се е обогатил с нови жестове от комуникацията на Глухите с чуващи и другите нечуващи култури, но въпреки това фондът е недостатъчно богат.
Макар че отдавна е признат като език със свои правила и дори граматика (Уилям Стокоу, „Структура на жестовия език“, 1960), той си остава символно ограничен. У нас огромното, колоритно богатство на българския език няма равностоен знаков еквивалент, затова с жестовия език не се извършва превод. Многообразието на говоримия национален език се тълкува и разяснява от професионални чуващи посредници чрез наличния фонд, който е около 5 000 жеста (по речници на Съюз на глухите в България) спрямо 250 000 думи в книжовния език (по речници на БАН). Лексикалната неравнопоставеност е очевидна.
За Глухите хора жестовият език е всекидневно разговорно средство, но бидейки беден, той няма капацитета да покрива знаково сложна терминология в системата на висшето образование. Освен това специфичната реч на родените без слух е аграматична (неправилно граматически построена спрямо установените канони за правопис и правоговор). Характерни за нея са погрешните глаголни времена, липса на членуване, предлози, съюзи и др.
Изразена писмено или говоримо, такава реч е мъчно разбираема. Затова в комуникацията с Глухи посредничат чуващи професионалисти, запознати с особеностите на лексиката и с опит да тълкуват двупосочно. В този случай не се извършва превод (дословен пренос), тъй като е нужна и доза въображение, за да се интерпретира самобитния изказ на носителите на Глуха култура.
За подмяната при тълкуване
Езикови манупулации се наблюдават и в жестовото посредничество, но често остават скрити от обществения взор поради недостатъчното познаване на алтернативна комуникационна система, каквато е жестовата. За съжаление, случва се единици сред жестовите посредници да се изкушат да „превеждат“, като приписват на Глухия неупотребени от него или изопачени като смисъл и конотация думи. Подобна подмяна от страна на посредника може да създаде (неволно или умишлено) погрешно внушение за интелектуалния потенциал на Глухото лице.
Нечуващите хора от всички културни групи притежават, освен отлични умения за разчитане на устна артикулация, също и висок усет кога посредникът прибавя от себе си. Затова всяка самоволност в предаването на информация обрича посредника на трайно недоверие, а оттам – и на цялостно съмнение към гилдията на преводач-тълкувателите.
Културата на Глухите проявява априори недоверие към останалите култури. Бидейки в перманентна зависимост от жестовите посредници, родените без слух са уязвими в комуникационно отношение. Затова е от значение да се избягват трудно преодолими напрежения, особено в условията на дефицит на професионални тълкуватели в нашата страна.
Подмяна със съгласието на нечуващия
Езикова подмяна се наблюдава и в случаите, когато самите нечуващи лица (Глухи и ранно оглушали) изпитват неудобство от своята аграматичност и не желаят тя да бъде публично видима. В такива случаи често прибягват до помощта на редактор, който „да оправи“ граматически текстовете им, с цел да звучат „нормално“. Подобна корекция на специфичната им реч противоречи на гордостта в Глухата култура (Deaf Proud), но е често срещана у нас практика.
Културната принадлежност е вариативна и може да преминава от една в друга. Това се обуславя от редица фактори - избор на език, на техническо средство, семейната среда, от личния избор на нечуващия или на неговите родители. Например, ако едно лице е родено с липса на слух и общува жестово, то е Глухо. Но ако в хода на живота бъде слухопротезирано с апарат или кохлеар, то ще започне да опознава звуците, да разчита по-малко на жестове, да променя навиците си, езиковата си стилистика, приятелското обкръжение. С други думи, изборът на техническо средство му обезпечава навлизане в друга култура, тази на тежко чуващите.
Това е една от причините в културата на Глухите да отричат слухопротезирането, тъй като го смятат за отказ от културна принадлежност, от идентичност. Преминаването от една в друга култура обаче не отменя валидността на първоначалната, а е предпоставка за мултикултурност.
Във времето хората от нечуващата общност (без оглед на културната им група и езиковите ѝ специфики), са били наричани „глухонеми“, „хора с увреждания“, с „увреден слух“ и подобни неточни термини, което - наред с вариативността на културните групи – е създавало трудности да се идентифицират с определена култура. Най-често тежко чуващите и късно оглушалите се самоопределят като „глухи“, просто защото този термин е бил най-дълго употребяван спрямо тях от широката общественост и от близките им. Все още се употребява масово, но не е коректен, защото не указва културна принадлежност.
Подмяна на идентификацията
Законът за българския жестов език (ЗБЖЕ) създаде предпоставки за по-широко и неоправдано спрямо нуждите предлагане на жестови услуги от неспециалисти. Заради подобни меркантилни интереси не са рядкост случаите, когато умишлено лице от тежко чуващата култура се обяви за „глухо лице“, без да е носител, а само потребител на жестов език. Потреблението на японски език, да речем, не прави употребяващия го японец. Глухо лице може да се нарича само носителят на знаков език. Потребителите могат да са и чуващи лица, които усвояват езика на знаците за лични или професионални цели.
За да се избягват подобни недоразумения, при легализацията на жестовия език в националните законодателства основна препоръка бе узаконяването да става не според числеността на нечуващите общности, което е недоказуема величина, а да има точно отчитане на ползите от жестовия език, кога е присъщ (за носители) или предпочитан (от потребители). У нас тази препоръка не бе спазена и не са дефинирани коректно в закона нечуващите култури.
Подмяна чрез субтитри
Ако бъде предадена в точно съотношение жест-дума, би изпъкнала неправилната граматическа постройка в речта на Глухия човек. Поради това всички видеа с употреба на жестов език са субтитрирани, за да предложат разбираем „превод“ за чуваща публика. За съжаление, почти винаги се наблюдава огромно разминаване - самите субтитри са умишлено „интелектуализирани“ и като съдържание не се покриват с действителния изказ на Глухото лице.
Редовият чуващ зрител обикновено не е запознат с тези тънки детайли и нюанси в жестовата комуникация, вярвайки, че има точно съотношение между жестовете и думите, т.е., че се извършва дословен превод. Всъщност е тълкуване, което нерядко умишлено е твърде „гримирано“ и поради това - недостоверно.
Подмяна в квалификациите на жестовите посредници
В България професионалните жестови посредници, повечето от които с над 30-годишен опит в областта, допреди приемането на Закон за българския жестов език притежаваха уместната квалификация „преводач-тълкувател от и на жестов език“. Тя валидираше техните умения за посредничество в области и ситуации с различна сложност за хора от трите култури в българската нечуваща общност.
Такива професионалисти у нас са изключително малко и броят им с времето намалява. Приетият Закон за българския жестов език извърши неуместна подмяна, като редуцира тяхната квалификация, оставяйки само термина „преводач“, което е нелогично спрямо най-важната, тълкуваща функция на естествения жестов език, легализиран чрез този закон.
Навсякъде по света жестовите посредници се наричат тълкуватели (Sign Language Interpreters), защото основната им роля е на интерпретатори предимно за Глухите носители на жестова култура. За тежко чуващите и късно оглушалите обаче посредникът може да предложи точен артикулативен превод (четене по устни), който е мимическата част от жестовия език.
Трите култури притежават умения да декодират по устни и когато се касае за артикулиране, всяко тежко чуващо или оглушало лице може да си избере посредник с отлична лицева изразителност и устна отчетливост, дори ако не е акредитиран професионалист. Но когато става дума за жестиране за Глухи лица, е задължително посредникът да има висока квалификация и многостранен опит.
Знаково-тълкувателските гилдии във всички държави имат свои етични кодекси, в които отговорностите на чуващите посредници и техните нечуващи сътрудници са делегирани според високи етични стандарти и морал в жестовото посредничество, валидни навсякъде по света.
Тези стандарти изключват възможността за езикова подмяна, словесни еквилибристики или своеволия от страна на жестовия посредник. Както изключват и понятието „Глух преводач“, широко тиражирано у нас. Нечуващият, поради акустична невъзможност, не би могъл да превежда от говорим език. Понеже в определени ситуации използват опорна точка (аутокю или чуващ суфльор), по света такива нечуващи сътрудници се наричат „препредаващи тълкуватели“.
Законът за българския жестов език изобилства от неподходящи опити за политическа коректност, заменяйки меродавни терминологии. Разбира се, целта му бе да внуши, че всички нечуващи имат огромна нужда от жестов език, въпреки че за болшинството нечуващи култури той не е адекватен заместител на акустичния достъп до информация.
Можеше също така да не овластява Глухи лица за преводачи и обучители, а да създаде специална категория за тях като подпомагащи сътрудници на дългогодишните чуващи професионалисти. За да не се случва парадоксът опитни тълкуватели да полагат нови изпити за квалификация пред Глухи лица, които освен жестовите си умения, не притежават достатъчно широка езикова грамотност и култура, за да обучават и превеждат.
Благородството винаги задължава. Особено благородството на толкова богат и многообразен език като българският, чието изобилие позволява замяна, без да подменя мисъл и смисъл нито в публичната комуникация, нито в жестовата.
Автор: Христина Чопарова за сп. "Жената днес" /Септември 2024
Изображение: скрийншот
Сдружение НЦАК "Ние ви чуваме" е носител на неизключително право да публикува статията