Спорт

Риболовът е странен спорт. Съвсем непонятна за мнозина страст да примамваш, да чакаш, да улавяш подводните обитатели на реки, езера и язовири. Да ставаш по първи петли, за да висиш над въдицата в пълно мълчание и при не винаги комфортни атмосферни условия. Става ти жал за мятащата се без въздух в кошовете риба, и – въпреки погнусата – и за тлъстите червеи, жертвено нанизвани на закривените куки. Само заклетите рибари обаче познават тази страст и удовлетворението на пълния кош, както и хедонистично предвкусвания опечен улов. Разбира се, срещат се и такива, които връщат обратно уловената риба във водоема – тяхната цел не е да я консумират, а просто в удовлетворения зов на извечния ловен инстинкт. Като спортна дисциплина риболовът има традиции и сред хората със слухови дефицити, които си имат и клубове. Такъв е „Тихите куки” към Районната организация на глухите в София, който на 8 октомври 2016 отбеляза десет години.

Топлината на кафето приятно се разлива по дланите ми, жадно залепени за пластмасовата чашка. В съботната сутрин Март нещо спори със Северняка, препират се, разрошват косите на сънливи пешеходци и нахално изпробват дебелината на якето ми. Вече се укорявам, че реших да откривам летния сезон точно днес. В Докторската градинка няма жива душа, а студът не пречи единствено на жизнерадостните четирилапковци, които душат въздуха и любопитно се ослушват, преди да се понесат след неясно какви звуци. Клошарят отсреща намества мръсно, опърпано одеало, с което си е направил заслон.

Поемам към алеите зад народната библиотека „Св. Св. Кирил и Методи”, където в 11.00 ще започне благотворителния турнир по петанк.

Втората световна война оставя след себе си жестоки белези – тела и души са белязани с травми, които ще преживяват отново и отново, до живот. Докато не се научат как да се освобождават от тях. За войници и цивилни спортът се превръща в средство не само за рехабилитация, но и за приемане. За преобръщане на недостатъци в предимства. И за изпробване на граници. Благодарение на д-р Лудвиг Гутман много от ранените преоткриват в клиниката му „Стоук Мандвил” възможностите на телата си и радостта от живота. Провежданите там спортни игри за военноинвалиди се изпълват със състезателен дух. И когато по повод Олимпийските игри през късния юли на 1948 година в Лондон д-р Гутман организира състезание за ранените през войната, на спортната площадка с хъс се подреждат инвалидни колички, за да премерят сили в стрелба с лък. Това е началото на Паралимпийските игри.

През 2007-ма година едно общообразователно английско училище провежда Дни на Спорта, в които децата са със смесен състав. С цел да се подобри интеграцията на децата със слухови увреждания, те се разпределят в 24 отбора, които имат задача да извършат 24 различни спортни дисциплини. Определен е състав, който да известява края на всяка дейност, след събирането на определен брой точки.

13-годишната Лора Траггил, напълно глуха, е била поставена в конфузна ситуация по време на спортните игри, тъй като не може да чуе известяването за приключването на съответната игра, и продължава да играе, превръщайки се в обект на смях и подигравки.

  Дефлимпикс (наричан преди „Световни игри за глухи”, и „Международни игри за глухи”), е всъщност Международен олимпийски комитет (МОК), в който глухи спортисти се състезават на високо ниво. За разлика от спортистите в други международни комитети – Олимпийски игри, Паралимпийски игри, Специални олимпиади, Дефлимпия е лишена от звуци (т.е., не се използва стандартният сигналнен инструментариум – стартови пистолети, мегафони за команди или съдийски свирки. Игрите са организирани от Международния комитет на спортове за глухи (МКСГ).