„От 23.04.2021 г. в Нов български университет стартира курс по Български жестов език (БЖЕ) за преподаватели и административни служители, организиран от Центъра за подкрепа на студенти със специални образователни потребности в НБУ", гласи съобщение в социалните мрежи.
Инициативата е похвална, което поставя НБУ крачка пред повечето учебни заведения в страната, и е в съзвучие с необходимостта да се приложи предвиденото в Закон за българския жестов език и внедряването му в системата на българското образование.
Законът, както вече нееднократно сме информирали в „Ние ви чуваме” е дискриминативен спрямо голяма част от хората със слухова загуба в нечуващата общност, тъй като обслужва единствено интересите на най-малобройната част от нея – Глухите. Жестовият език е помощно средство с подпомагащи функции, което не следва да отменя книжовните умения. А според закона, целта е не само да ги отмени, но и да ги направи задължителна норма. Последиците в никакъв случай не биха гарантирали висока грамотност, след като самият език сам не е грамотен и е лексикално беден в естествената си версия.
Естественият жестов език, приет на национално ниво за Български жестов език, е комуникационна система единствено на родените без слух, и макар и доказана като самостоятелен език, той е ограничен по отношение на знаковия си фонд и по тази причина не е равнопоставен на книжовния български език, респ. не е логично да го обяснява, нито да го преподава. Спорно е и доколко в преподаването на българския жестов език ще се намесят и чужди жестови конфигурации – законът отвори вратата за всякакви хибридности и позволи появата на светло на тесни и широки специалисти и обучители по български жестов език.
Това е език единствено за комуникация, възникнал в средите на хора с тотална слухова загуба (Глухи/Deaf), които притежават висока аграматичност и като носители на естествения жестов език не притежават способности за съставяне на граматически правилни текстове. Хората с вродена загуба на слух са много малка част от нечуващата общност по света, включително в България. Измамата „около 120 000 глухи” се дължи на обстоятелството, че Законът се позова на недоказуеми статистики, завишени с цел да бъде приет и заблуди широката общественост, че в страната има толкова голям брой хора, които са глухи и се нуждаят от комуникация и образование точно с естествен жестов език.
Всъщност, в България повечето хора са с придобита слухова загуба и са представители на тежко чуващите, които навсякъде по света са мнозинство, съставляващо нечуващата общност. Законовите дефиниции за „глуха общност” и наричането на всички хора със слухова загуба сборно „глухи” внушиха, че едва ли не няма никакви различия в слуховия статус, културата, интелектуалните, образователни и комуникационни възможности на нечуващите. И едва ли не те всички са потребители на естествения жестов език, приет по-скоро заради масовото му непознаване и опасенията, че ако не се приеме, това би било вид дискриминация спрямо наистина много хора в страната, които имат нужда от него.
Всъщност многобройната част от представителите на нечуващата общност ползват калкиращ жестов език, разчитат на слухови апарати и кохлеарни импланти, на субтитри. Това ще рече, че информацията, която получават, не е необходимо да бъде на естествен жестов език, от който се нуждаят единствено глухите лица. Тъй като в нечуващата общност не всички са глухи, въвеждането на естествения жестов език в системата на образованието е неуместно – не само защото не е доказана необходимостта от този език за студенти със слухова загуба, които не са глухи, но и защото лицата с вродена глухота рядко записват висше образование поради специфичните характеристики на граматиката си и комуникацията като цяло.
Остава и въпросът, че бидейки разработен единствено с оглед да обслужва интересите на глухото малцинство в страната, законът дискриминира останалите нечуващи, като отрича калкиращия жестов език, който се явява по-високо грамотната версия на жестовия език. Изключвайки тежко чуващите потребители от закона, наричайки ги с погрешните дефиниции „глухи” или „слабочуващи”, самият закон низвергна техните комуникационни средства и на практика им наложи един ограничен език, който дори не повишава грамотността, защото сам не е грамотен. Тогава къде е логиката чрез преподаването и обучението да се мултиплицира и усвоява език, който отрича наличните възможности за грамотно жестово изразяване?
За незапознатите читатели ще поясним отново накратко, че естественият жестов език на родените без слух е система от знаци, която не следва плътно граматиката на книжовния език, и изключва части на речта (предлози, съюзи и др.), с цел опростяване на лексиката за удобство и разбираемост на глухите носители, за които е трудно да възприемат и осмислят сложна терминология. В резултат тези хора се изразяват силно аграматично и като цяло притежават функционална неграмотност.
През годините мнозина специалисти у нас са били склонни да отдават аграматичността на родените без слух и на много ранно оглушалите лица на спецификите на глухотата, но многобройни примери са доказали, че общата грамотност и култура на деца с вродена слухова загуба не зависи от това, че са родени без слух или са ранно оглушали, или че имат по-ниски интелектуални възможности, а се определя от други фактори - влиянието на семейната среда, индивидуалното внимание и слухово-речева рехабилитация, логопедична помощ за разгръщане на говорния потенциал, орални методи на обучение и минимална помощна роля на жестовия език, при това в калкиращата му версия. Целият този комплекс от грижи, включително слуховото протезиране с технически средства гарантира, че детето със слухова загуба ще разгърне максимума на образователния си, културен и комуникационен потенциал.
Калкиращият жестов език е точно следване на българската граматика, с включване на жестове за частите на речта, които естествения жестов език не поддържа. Забележете разликата – идеята не е да се улеснява, като се пренебрегват важни граматически правила, след като съществува жестова възможност те да се спазват и в резултат глухите хора да повишават своята грамотност. Особено това трябва да важи за системата на образованието. Избягването на калкирането с аргумента, че „глухите не го разбират” и „така им е по-лесно”, от една страна противоречи на твърденията, че глухите са можещи, знаещи, справящи се. И от друга страна, некалкирането поставя в образователно отношение естествения жестов език в светлината на неподходящо средство за обучение. Ще припомним отново твърдението си, че улесняването като функция влошава качеството като резултат.
Естественият жестов език е разговорен език, но за да бъде образователно средство, е необходимо той да бъде калкиран. В противен случай ще затвърждава не само аграматичността на глухите, но и ще я предава на всеки, който изучава жестов език без калкиране. По аналогия, това е все едно учител по български език да преподава неграмотно писане. В такъв случай уместно би било условието за учителите по български жестов език (клаузата ще влезе в сила по закон след 5 г.), да притежават не просто степен „магистър”, а широки познания по жестови езикови системи, включително калкиране.
С други думи, естественият жестов език, макар и красив, е толкова екзотичен, че е като мъртвия латински, който не се изучава, освен от тесни специалисти. Безспорно жестовият език е необходим, но и в двете му версии – естествена за глухите и калкираща за всички останали нечуващи лица. Това е изключително важно, тъй като изключва налагането на естествения жестов език като валиден за всички, и подчертава уважението към комуникационните средства на други хора със слухова загуба в нечуващата общност. Но как да се случи това, след като самият закон ги изключва? На кого е нужен един закон, агресивен спрямо грамотната версия на жестовия език?
Глухите имат претенции да искат уважение на база признаването на комуникационното им средство, но то не е валидно за всички хора със слухова загуба, за да бъде налагано така агресивно, да отхвърля възможността да повишава грамотността на глухия таргет. Налага се впечатлението, че чрез естествения жестов език те утвърждават правото си да бъдат аграматични, да остават на това ниво на грамотност, в което общуват единствено с жестове. Красотата на езика на знаците обаче не отменя уменията в писане и правоговор, които също следва да са стремеж на глухите лица в нечуващата общност. Защото жестовият език не пише реферати, не попълва молби, не създава книги и не възпитава в книжовност. По-лесно е да се изрази с жестове нещо, отколкото да се състави текстово.
Важно е глухите да имат тези умения, вместо да разчитат на някого винаги да им помага с писането. Уважението е към уменията, а не априори към състоянието на тишина. Това, че някой е глух, не задължава никого да усвоява неговия език, ако на свой ред глухият няма желание да усвои комуникационните средства на събеседника, за да се случва взаимен обмен. Необходимо е за глухите да имат самочувствие с покритие - на знаещи, можещи и развиващи се хора, за които жестовият език е помощни крила, а не основна патерица.
В крайна сметка, ако българският жестов език ще има претенцията да е равноправен на книжовния и да стои редом до него в системата на българското образование, макар и различен в граматическо отношение, е редно сам той да е грамотен чрез калкирането. Разговорно жестовият език няма пречки да си бъде естествен. В системата на образованието обаче следва да е калкиран. Защото идеята е да надскочи екзотичната си същност и да подпомага, но без да отменя уменията за писане, изразяване и култура. В противен случай ще се наблюдава парадокс, в който един ограничен език има претенция за равноправност, отхвърля грамотната си версия, но ще обучава и образова.
Обучението по български жестов език следва да се води от специалисти, които са в състояние да предложат не само естествен жестов език, но и калкиращ, за да могат обучаваните да имат максимално широка база за грамотно изразяване с жестове. Чудесно би било учебните заведения да разполагат с обучени кадри, които при необходимост могат да съдействат с жестов език, но е важно да владеят и двете му версии – естествена и калкираща, за да са в услуга на ученици и студенти с различна слухова загуба и комуникационни потребности.
Автор на текста: Христина Чопарова
Снимка: niekvarlaan /pixabay.com
Cдpyжeниe HЦAK "Hиe ви чyвaмe" e нocитeл нa изĸлючитeлнитe пpaвa дa пyблиĸyвa тaзи cтaтия