Непоказваните кадри от филма, сниман над 20 години, оживяват на екрана в тъмната зала. Аз съм от хората, които само са чували името на Ваклуш Толев, без досег с идеите му. Знаех само толкова, колкото съдържаше справката за него в Уикипедия и споделеното от режисьора в редица медии.
И в този зноен съботен следобед, натежал от дъждовност, се отпуснах в споделената тишина на киносалона, за да се потопя в 100-те минути, твърде недостатъчни да поберат толкова мъдрост, светлина, небе и думи, в които се припознавах. Духовната еволюция може и да действа независимо и с различни темпове, но всякога събира човешките пътища.
Хората около мен гледаха и слушаха с интерес. Нямаше святкане на телефони, отегчение, нервозно шаване в седалките. По-голямата част от тях не знаеха кой е Ваклуш Толев, макар че имаше и такива, които бяха го срещали лично, посещавали бяха лекциите му и бяха дошли, за да измерят пътя на собственото си духовно развитие или да вкусят от удоволствието да открият за пръв път нещо непознато.
И видях един мъдър човек в простотата на прозаично битие, който окопаваше лехи, споделяше с хората хляба и плодовете на земята, говореше им за изконната доброта, докато крачките му бродеха из слънчеви поляни, пристъпваха тихо в църковни храмове или прекосяваха университетски катедри.
Сложна задача е да се определи какво или кой точно е Ваклуш – той самият е интересна смесица от смирение и непримиримост, от човешко и божествено, речта му бе ту простичка, ту наситена с мъдрост. Усетих симпатия заради начина, по който боравеше с думите, деликатно предпочитайки положителните аналози на негативни конотации като „враг“, „затвор“, „лагер“.
Едно е сигурно – че беше посланик, чиито знания не бяха книжовни, а идваха сякаш „свалени от Небето“, както се изрази за него във филма д-р Илко Семерджиев. Ваклуш не бе тяло, което има там някаква душа, а Душа, пътуваща в тяло, която припомняше, че е алогично да твърдиш как обичаш Бога, а в същото време да мразиш човека до теб, който носи не по-малко божественост.
И да, този леко прегърбен човек с дълга бяла коса имаше пълното съзнание, че е тук да споделя с другите онази мъдрост, която е всъщност философия в действие, за да осъзнава човекът своята божественост и да има стремеж да я развива. Той не гледаше на себе си като на някой, който твори биография – живял, написал някакви неща, умрял. Не, той бе осъзнал мисията си тук да предаде учение, което нито отхвърля религиите, нито ги подкрепя, но е някак в унисон с тях, въпреки очевидната еретичност.
Целият филм бе изграден от фрагменти, подчинявайки се на необходимостта да не бъде просто хронологическа последователност от събития в живота на този Учител на мъдростта. „Исках да покажа по-големия обхват на идеологията му, да представя Ваклуш в светлината на влиянието, което думите му имаха върху толкова много и различни хора“ – сподели ми Ники Василев след края на филма в кратко интервю.
Ваклуш обитава времева реалност, в която комунистическата идеология отрича не само Бог и идеите за божественост, но и принизява човека, лишавайки го от индивидуалност.
Във време, в което страхът от репресии кара хората да странят от ближния, един ярък индивидуалист им говори за човека като събожник (творящ с мисъл, стоящ в доброто), и изобличава комунистическите доктрини без омраза, а с твърдо отстояваните си принципи.
Изобличение – да, отмъщение – не. Все пак отмъщението е хилавото удоволствие на дребнавия и тесногръд ум, а умът на Ваклуш бе много над дребнотемието.
Той е изпреварил времето си, но именно това прави харизмата му толкова голяма – че всъщност е на точното място и време, за да напомни, че страданието е врата към прозрението, а не удобно извинение за човек да не поема отговорност за развитието си.
Без значение, че са му отказвали работа, отнемали са свободата му в чисто физически смисъл, забранявали са му да получи образование, принуждавали са го да води живот на преследван като „народен враг“, Ваклуш не гледа на това като на наказание, а като на безсилие на системата, чиито инструменти не са в състояние да попречат на свободната му Душа да вижда в решетките обител и да открива в себе си храм.
В уютната тишина на киносалона се случи магия, определено. Нещата са толкова простички, а пътят на мъдростта не е труден за изкачване, когато човек носи огън като Прометей и има упоритостта на Сизиф да го доведе до където трябва. Ваклуш Толев пише „История на религиите“ не за да ги противопоставя, а за да покаже значението на вложената в Адам божественост, валидна за всеки човек.
След края на филма забелязах край себе си множество усмивки – най-сигурният признак за докосване. Те казваха повече от всякакви думи. „Благодаря ти, че ме убеди да дойда“ – споделиха ми след това някои от тези, които отначало имаха колебание дали да приемат поканата за филма.
Бях сигурна, че всеки от тях е възприел за себе си част от мъдростта, побрана в 100-те минути. Не, тези хора нямаше да станат последователи – впрочем дума, която не е допадала и на самия Ваклуш, за когото следовността е просто сляпо подражание, а той вярва в способността на Душата да приема близкото до нея в момент, когато е готова.
Щом бяхме тук, в тази кинозала, точно тези хора, в точно това време, значи готовността да се получи обмен е била налице. Oт cмъpтнaтa пpиcъдa дo пълни лeĸциoнни зaли видяxмe път, изпълнeн c пpocвeтлeниe и yбeждeниe, чe нa тoзи cвят чoвeĸ e caмo пpaшинĸa, нoceщa cвeтлинa и cмиcъл.
A пocлe c yдoвoлcтвиe cтиcнax pъĸaтa нa peжиcьopa зa тoвa ycпeшнo нaчинaниe, нa ĸoeтo e пocвeтил пoвeчe oт 20 гoдини, ĸoeтo дoĸocвa и мoтивиpa, пoдтиĸвa чoвeĸ дa изcлeдвa пътищaтa нa coбcтвeнaтa cи мъдpocт: Николай Василев: Човек не бива да дава превес на страданието дори в мисълта си
На прожекцията със субтитри присъстваха основно представители на тежко чуващата и късно оглушала култура в българската нечуваща общност. За тяхната достъпност до словата на Ники Василев в началото и края на филма, както и за зададените от публиката въпроси, с артикулативен превод и любителски жестов език съдейства Таня Гъркова.
„Филмът беше интересен за мен, интересна идеология, поставя доста въпроси и представя един нов поглед към нещата. Лично на мен много ми допадна идеята за това, че няма зло, а всичко е нееволюирало добро – сподели ни Таня, която заедно с нечуващата си близначка участва в музикалната ни инициатива с фотосесия „В търсене на звука“. И допълни, че много високо оценява субтитрирането на български филми. „Смятам, че е правилна крачка, трябва всеки български филм да има субтитри. Надявам се и хора от Глухата култура да видят филма, трябва да се поощряват правилните посоки“.
„Впечатлена съм от Ваклуш Толев – сподели ни зъботехникът Деси Митринска. – Много мъдър човек. Хубаво би било по-често да се чува и да се разпространява такова учение, тъй като много хора не са чували за него“.
„Филмът ме пренесе в един различен свят - свободен, лек и мъдър. Хареса ми концепцията на Ваклуш за търсенето на Бог не в църквите, а в нас. И това съзерцание на природата, където можеш да видиш божественото присъствие навсякъде. Атмосферата на филма беше съзвучна със скромността и мъдростта на учителя. Красивата природа, виталният образ на Ваклуш с неговите кратки и мъдри слова насочват да погледнеш отново на живота като нещо крехко, преходно и същевременно много значимо и скъпо. Благодарна съм на възможността да се докосна чрез този филм до един необичаен и освободен от ограничения светоглед за божественото в нас и около нас!“ – възторжено ни сподели и илюстраторката със слухова загуба Моника Войкова.
Медийният анализатор Николета Даскалова, която е част от екипа на НЦАК „Ние ви чуваме“ обаче е присъствала на лекции на Учителя, и споделя: „Като ученичка имах възможност да посетя няколко открити беседи на Ваклуш Толев. Тогава той ми се струваше много интересен и харизматичен, но и малко странен и не съвсем разбираем. Някои от мислите му обаче оставиха траен отпечатък в мен. И сега, докато гледах филма, си дадох още по-ясна сметка за това, а някои от спомените и коментарите на участниците във филма ми помогнаха да подредя личния си пъзел какво и защо ме е впечатлило така трайно.“
А аз си мисля, че „Ваклуш“ е филм-послание: погледни и виж! Вярвам, че по пътя на мъдростта ни предстоят още срещи, още преоткрития. Да бъде!
Снимки от прожекцията са достъпни в Галерията на сайта.
Автор: Христина Чопарова
Снимки: Христина Чопарова, Людмила Гъркова
НЦАК „Ние ви чуваме“ е носител на право да публикува тази статия и снимки