Особено съществени са въпросите, които повдига повторяемата заблуда за броя на хората в нечуващата общност в България. Както изразихме и в Становището ни преди приемането на закона, практически не е възможно да се проследи или установи кога едно лице с нормален слух може да получи слухово нарушение или загуба поради заболяване, травма, шум или медикаменти. Не съществува достатъчно надежден инструментариум или регулиращи механизми за установяване точния брой на всички нечуващи хора на територията на страната. Никога и никъде в България не са били правени проучвания на такава численост. На какви факти тогава почиват изказванията на отделни преводачи и активисти за тези „около 120 000 глухи”, след като няма точна статистика, е големият въпрос.
Повторението на цифрите 120 000 обаче е манипулативна тактика със заблуждаващ ефект, при която целта е чрез периодично подавани фалшиви статистики те постепенно да се приемат във времето за истина и без нужда от проверочни действия. Механизмът е известен като „прозорец на Овертън”.
Ще припомним, че по данни на Европейския съюз на Глухите, изнесени от президента му д-р Марку Йокинен (Markku Jokinen) на Международната конференция в Брюксел през 2016 г., в презентация на тема „Признаване на жестовия език и потребителите на жестов език в ЕС”, в Европа Глухите потребители на жестов език са около 1 милион души, а тежко чуващите европейци наброяват близо 51 милиона. Няма обаче данни каква част от изнесените от д-р Йокинен цифри биха могли да се или се отнасят за България. Тези статистики от 2016 г., потвърдени наскоро в Европейския парламент, бяха цитирани в скорошна публикация, където бе споменато, че 5 % от населението на света е със слухови затруднения, като в Европейския съюз гражданите със слухова загуба са над 50 млн. души.
В интервю за „Ние ви чуваме” проф. д-р Ричард Е. Ладнър (Richard E. Ladner) - преподавател по компютърни науки и специални технологии за Глухи, тежко чуващи, сляпо-глухи и слепи лица от Вашингтонския университет – бе заявил, че студентите и учениците с различна слухова загуба, обучаващи се с помощта на американски жестов език в системата на образованието, възлизат на 110 000 души за целите Съединени щати.
На този фон твърдението на агресивни активисти, че в малка България глухите били „около 120 000 души”, си е отговор на въпроса „Кога ще ги стигнем американците?”. И буди дори известна национална гордост, че не само сме ги стигнали, ами направо сме ги задминали, и то по показател численост на цялата българска нечуваща общност. Активистите, написали проекта на Закона за българския жестов език, явно са решили да обявят за "Глухи" повсеместно всички нечуващи, след като терминът "Глух" се отнася единствено за родените без слух и хората с потомствено предавана липса на слух.
Видно от цитираните по-горе примери, навсякъде по света ясно се отграничават културните групи, коректно посочвани и от нас спрямо сензорния им статус - Глухи (Deaf), тежко чуващи хора (hard-of-hearing people), късно оглушали (late-hearing adult), хора със слухова загуба или слухови нарушения (people with hearing loss or hearing impairment people), сляпо-глухи лица (deaf-blind people). Единствено у нас – според закона и съставителите му - не съществуват други културни групи, освен глухи. Потресаващо! В текстовете на закона се срещат също измислените понятия „слабо чуващи” и „с увреден слух”, които дори не поясняват за коя точно група се отнасят.
И така, те всички били глухи и били около 120 000 в България, макар че нямало точна статистика. Кой, откъде, по какви данни, чрез какви агенции или социологически проучвания и с какъв инструментариум е изчислил тогава, че в нашата страна целокупната общност на хората със слухова загуба възлиза на стотици хиляди? Как и дали е било установявано какъв процент от тази численост са Глухи лица, колко от тях са тежко чуващите, късно оглушалите и хората с различни слухови затруднения? Къде са поместени такива данни? Отговорът е, че не съществуват. Никакви проучвания и статистики не подкрепят такива цифри за България, а етикирането на цялата нечуваща общност като „глуха” е откровена дискриминация спрямо идентичността на тежко чуващите и други лица със слухова загуба у нас.
Обратна асимилация или как малцинството се опитва да погълне мнозинство
Изключително притеснително е, че в момента заради заблудата „120 000 глухи в България”, се случва тотална обратна асимилация. Терминът асимилация означава буквално „поглъщане, претопяване” и в културен аспект това е процес, при който едно културно малцинство придобива обичаите, езика и културата на мнозинството. С други думи, малката група „се разтваря”, за да се слее без разлики в голямата. Тук обаче асимилацията е обратна. Като нарече всички „глухи” и завиши изкуствено числеността им, чрез Закон за българския жестов език бе наложено на мнозинството тежко чуващи, късно оглушали и лица със слухови затруднения да приемат културата и езика на глухото малцинство. При това без да са били запитани предварително с публичен инструментариум за мнение или съгласие.
Тежката последица от това е, че широката общественост бива заблуждавана относно интелектуалните, образователни и комуникационни възможности на хора с различна слухова загуба, като ѝ се внушава, че щом всички са глухи, то всички са еднакви. Заличава се границата между компетентност и некомпетентност, тъй като общият знаменател „глухи” поставя „на равна нога” хора с различен слухов статус и потенциал.
Така например се внушава на широката общественост (и на самите Глухи лица), че те могат да бъдат жестови преводачи в медии и в публични ситуации, въпреки че не притежават компетенциите на професионалните, чуващи жестови посредници. Всъщност, заради това, че са носители на естествения жестов език, навсякъде по света Глухите лица им сътрудничат единствено като тълкуватели в определени ситуации, но не и като преводачи. Собственият им слухов статус и аграматичност ги поставят извън сферата на медиите и динамичната комуникация. Тълкуване и превод са две различни услуги, но българският закон признава единствено превеждането, което създава не само объркване, но и открито противопоставя Глухи лица на помагащите им преводач-тълкуватели.
Друго, произхождащо от закона заблуждение е, че на Глухи лица с изразена аграматичност се подават граматически правилни текстове, целта на които е да им създават публичен имидж на по-високо грамотни хора с качества и познания, присъщи на чуващи и тежко чуващи лица. С такава системна и груба подмяна на граматическите и образователни различия скоро няма никого да изненадва, че Глухи лица с очевидни затруднения в четенето и съставянето текстове притежават най-високи академични степени, въпреки че не биха могли да ги удостоверят с реални познания и умения.
Прозорецът на Овертън работи на принципа, че щом веднъж широката общественост е повярвала и приела нещо нелогично, може да бъде убедена в логиката на всяко друго нещо, дори то да е абсурдно. В случая, след като завишената статистика е сработила за приемането на закон, обслужващ единствено Глухото малцинство, то сега следващата стъпка е да се убедят всички, че Глухите хора могат да бъдат жестови преводачи, учители и дори народни представители. По този начин внедряването на хора в области и в роли, където са видимо неподходящи, популистично се налага като първоприходство в областта – че за пръв път Глухи лица са на място, където не са били допускани дотогава.
Всъщност причината не е, че не са били допускани, а че самите Глухи като скромни хора, осъзнаващи границите на възможностите си в слухово и комуникативно отношение, чисто психологически и онтологично нямат нагласите да участват активно в динамични области като политика, медии и образование, където ще им се налага да покриват високи комуникативни изисквания. Законът им дава шанс да променят това, но за съжаление начинът, по който се случва и по който биват „насърчавани” за това Глухите лица, създава по-скоро обратен ефект у някои от тях – високо самочувствие без покритие и арогантност, която представя в лоша светлина не само самите Глухи лица, но и всички хора със слухова загуба в нечуващата общност, тъй като законът ги е нарекъл сборно „глухи”.
Всеки сам е собствената си визитка и единствено неговите думи и действия определят светлината, в която ще бъде цялостно възприеман. Но е тъжно, че цялата тази подмяна на ценности в процеса на обратна асимилация някак остава незабелязана от широката общественост. И точно заради това механизмът на Овертън сработва. С мълчаливото съгласие на организации и гилдии, които просто наблюдават безучастно грозното разделение и противопоставяне, които законът и положенията му създават между отделните културни групи в нечуващата общност у нас. Кой и с какви средства тогава ще разрешава произведените от закона тежки проблеми в тази общност?
Пряко европейските принципи за единство в многообразието, продължават опитите за обезличаване на културни, интелектуални, образователни и комуникационни различия на нечуващите хора. Законът улесни това, като въведе в заблуждение българската общественост относно числеността и потребностите им. Дали е изчерпан лимитът от абсурди, или той вече е достигнат от един закон, приет с измамата „около 120 000 глухи в България”? Власт без ум е източник на зло, е казал Демостен (322 г. пр.н.е.).
А най-големите жестокости винаги са извършвани от загриженост.
Автор на текста: Христина Чопарова
Cдpyжeниe HЦAK "Hиe ви чyвaмe" e нocитeл нa изĸлючитeлнитe пpaвa дa пyблиĸyвa тaзи cтaтия