Понеделник, 16 Септември 2013 03:00

Културата на глухите и жестовото многообразие

Публикувана от

Какво е култура на глухите? Какви културни групи съставляват тихата общност и какви средства за комуникация използва всяка от тях? Съществува ли жестово многообразие и какви видове жестов език се различават? Каква е ролята на семейната среда в образованието на децата с вродена и придобита слухова загуба? А къде е мястото на преводача и тълкувателя от и на знаков език? На тези въпроси отговаря (без претенции за изчерпателност) настоящата ни публикация.

Какво е култура на глухите?

Терминът визира целият набор от характеристики на малобройна група хора, родени без слух. Това са лица изцяло с вродена глухота, които идват от семейства на глухи или на чуващи родители. Наричат се потомствено глухи или нейтив (native – от англ. роден, природен, естествен). Те са предречево (прелингвално, мед.) оглушали, тъй като липсата на слух предхожда речта. Характерни за тях са и затруднения или отказ от говор. Поради това често са наричани „глухонеми”, въпреки че говорът по-скоро не се използва поради лични причини, липса на рехабилитация или възможности да бъде развиван.

Затова глухите хора усвояват говоримия език на страната си с помощта на жестове, усвоявани вътре в глухите семейства и предавани на поколенията. Така жестовият език, използван от хората с вродена глухота, се нарича „естествен” език, и бидейки негови носители, глухите го използват като основно изразно средство. Всички извън обществото на глухите са ползватели, за които е помощно средство, подпомагащо комуникацията с глухи.

Жестовият език (наричан още език на знаците – sign language) обяснява предмети, обекти, имена и понятия, като ги изобразява (рисува) максимално близко до формата и същината им, за да бъдат визуално разпознати от глухите хора. И изключва онова, което не може да обясни или не може да бъде визуално възприето – части на речта, предлози, съюзи и др. По тази причина речта на глухите хора е силно аграматична (различна от говоримия и книжовен език). Така естественият жестов език е изведен до самостоятелна система със свои правила, наложени от вродената глухота.

За аграматичността като характерна особеност в развитието на глухите хора са писали множество наши изследователи и специалисти. Аграматичността е отличителна особеност в културата на глухите, тъй като тя задава идентичността на този таргет. А идентичността показва както принадлежност, така и отличителност. Следователно, терминът „глухи” като културно обусловена дефиниция, се отнася само и единствено до хората, които са с вродена глухота, са аграматични и са носители на естествения жестов език.

По-рядко се раждат деца с вродена глухота, по-често се среща придобитата, получена по някаква медицинска причина или травма в хода на живота. Затова хората с придобита слухова загуба са преобладаваща част от нечуващата общност навсякъде по света. Условно се делят на тежкочуващи и оглушали. Въпреки че са с медицински обусловена глухота (с различен процент загуба в децибели), тези хора в културен аспект не са глухи, т.е., има разлика между медицинското и културното понятие „глух”. Медицинското се ангажира с придобита слухова загуба, а културното – с вродената.

Ролята на семейната среда

В чуващите семейства звукът присъства в пълнота и е обяснимо желанието на родителите да го направят достъпен за нечуващото си дете чрез рехабилитация, сурдопедагогическа помощ, както и чрез технически средства, доколкото слуховата загуба позволява протезиране със слухови апарати или кохлеарни импланти. Избор на родителя е как в съдействие с медицински лица и образователни специалисти и спрямо възможностите на детето и вида глухота, да насочи развитието му в масово или специализирано учебно заведение. В резултат на всичко това, като цяло глухите деца в чуващи семейства не са аграматични, имат много по-високо образование и обща култура от децата в глухи семейства. Те не са носители на културата на глухите, тъй като в повечето случаи живеят и се обучават наравно с чуващи връстници и може през живота си да нямат достъп до жестов език.

Децата от глухи семейства, напротив, имат достъп до жестовия език от самото си раждане, затова много от тях го наричат „майчин език”. Глухите усвояват този език на знаците, който е характерен за конкретното населено място. В жестовия език също има разлики във формата на жестовете, подобно на диалектите в говоримия език, обусловени от регионалните особености. Жестовият език съответно се подчинява на правила и логика, идващи от самите носители. С други думи, естественият език на глухите възниква като измислена от тях визуална система, с която обясняват заобикалящия ги свят. По тази причина жестовият им фонд е беден на форми, тъй като не познават всяка дума от говоримия език, затова и за много думи нямат жестов аналог. Поради ограничения си фонд и аграматичността си, естественият жестов език не може да бъде образователно средство, затова глухите се насочват към учебни заведения със застъпен знаков билингвизъм, широко разпространен в световното образование за глухи и тежкочуващи (пр. Университета Галодет).  

Какво е калкиращ жестов език?

В процеса на общуване на глухите лица с други лица със слухови затруднения (тежкочуващи, оглушали), както и с чуващи техни близки или приятели, последните стават ползватели на естествения жестов език, като в този обмен езикът на знаците се е обогатявал с нови, по-близки до граматиката на говоримия език форми. Така в съвместност, носители и ползватели издигат езика на по-високо граматическо ниво, без от това жестовият език да губи от принадлежността си или характера си на самостоятелна система. В България тази форма на жестовия език се нарича калкираща. С други думи, ако естественият език изключва частите на речта, то калкиращият ги включва. Така речниковият жестов фонд расте, а думите в говоримия език имат повече жестови аналози.

Тъй като клакиращият жестов език е използван повече от лица, които са с придобита глухота, следречева (постлингвална, мед.), е обяснимо защо тежко чуващите и оглушалите хора не спадат към културната група на глухите. Те са получили слуховата си загуба  в късна възраст в хода на живота, когато вече са овладели речта, поради което при тях няма аграматичност на изказа. По тази причина те не са глухи, нито е типично за тях да се определят с този термин.

От своя страна, глухите хора при първа среща всякога коректно задават въпроси с жестове, за да се ориентират в слуховия статус на събеседника („Ти глух?”, „Ти чуващ?”, Ти тежко чува?”), което е показател колко добре разпознават и оразличават останалите културни групи. Не е типично за тях да наричат „глухи” и да включват по този начин в своя културен кръг хора с различен от тях слухов статус. Глухите са много затворена общност и държат на комуникацията с естествен жестов език.

Ролята на преводач-тълковника

Повечето глухи хора са свикнали с определен набор от жестове, с които общуват междуличностно. За да комуникират обаче с останалата част от обществото, им е необходим посредник – жестовият преводач-тълковник, който задължително е чуващо лице. Преводач (translator) и тълковник (interpreter) са две отделни компетентности, съчетавани от едно лице. По света е общоприет изразът „тълковник от знаков език” (Sign Language Interpreter), защото почти във всички житейски ситуации на глухите е нужно тълкуване чрез естествен език, а на тежкочуващи и оглушали – калкиращ и артикулативен (четящ по устни) превод. В България се нарича „преводач-тълковник от и на жестомимичен език”.

Когато посредникът е близък на глухото лице (от неговия семеен или приятелски кръг), владее само знаците, типични за глухия и свежда цялата информация до този жестов фонд, с който глухият е свикнал и разпознава. Когато посредникът е професионален преводач-тълковник, притежава умения и компетенции за всякакъв вид превод и за аудитория с различен слухов статус – както глухи, така и тежкочуващи и оглушали.

Както се вижда, културата на глухите включва не само избора на една малцинствена група да се определя по даден начин и да ползва определен език, който счита за свой. Но и също да дава заявки за растеж в граматическо, образователно и комуникационно отношение чрез взаимодействията си с други културни групи и общества.

Христина Чопарова

Изображение: интернет

Оценете
(1 глас)
Прочетена 1061 пъти