Какво е Култура на Глухите?
Терминът визира целият набор от характеристики на малобройна общност от хора, родени без слух. Това са лица изцяло с вродена глухота, които идват от семейства на Глухи или на чуващи родители. Наричат се потомствено Глухи или нейтив (native – от англ. роден, природен, естествен). Те са предречево (прелингвално, мед.) без слух. Характерни за тях са и затрудненият говор или отказа от него. Поради това в недалечното минало често са наричани с термина „глухонеми”, въпреки че говорът им по-скоро не се използва поради лични причини, липса на рехабилитация или възможности да бъде развиван.
Това е причината Глухите хора да усвояват говоримия език на страната си с помощта на жестове вътре в Глухите семейства и да ги предават на поколенията. Така жестовият език, използван от хората с вродена глухота, се нарича „естествен” език, и бидейки негови носители, Глухите го използват като основно изразно средство. Всички извън обществото на Глухите са ползватели, за които езикът на знаците е помощно средство, подпомагащо комуникацията с Глухи.
Жестовият език (наричан още език на знаците – Sign Language) обяснява предмети, обекти, имена и понятия, като ги изобразява (рисува) максимално близко до формата и същината им, за да бъдат визуално разпознати от Глухите хора. Той изключва онова, което не може да се обясни или не може да бъде визуално възприето – части на речта, предлози, съюзи и др. По тази причина речта на Глухите хора е силно аграматична (неправилно граматически спрямо говоримия и книжовен език). Така естественият жестов език е изведен до самостоятелна система със свои правила, наложени от вродената глухота.
Тъй като в човешката памет остава първият усвоен език, ако за едно дете това е жестовият, то речта му ще остане аграматична, дори ако впоследствие бъдат положени максимални усилия детето да се образова граматически. По наблюдения на наши специалисти в специалната педагогика, рядко Глухи деца успяват в усвояването на добър праговор и правопис, въпреки индивидуалните занимания, и това се обяснява с комплекс от когнитивни и други възможности на ранното развитие при деца с липсващ по рождение слух.
За аграматичността като характерна особеност в развитието на Глухите хора са писали множество наши изследователи и специалисти. Аграматичността е отличителна особеност в Културата на Глухите навсякъде по света, тъй като тази култура задава идентичността на Глухите като таргет. А идентичността показва както принадлежност, така и отличителност. Следователно, терминът „Глухи” като културно обусловена дефиниция се отнася само и единствено до хората, които са с вродена глухота, са аграматични и са носители на естествения жестов език.
По-рядко се раждат деца с вродена глухота, по-често се среща придобитата слухова загуба, получена по някаква медицинска причина или травма в хода на живота. Затова хората с придобита слухова загуба са преобладаваща част от нечуващата общност навсякъде по света. Условно се делят на тежкочуващи и късно оглушали. Въпреки че са с медицински обусловена глухота (с различен процент загуба в децибели), тези хора в културен аспект не са Глухи, т.е., има разлика между медицинското и културното понятие „Глух”. Медицинското се ангажира с причините за дефицита, а културното - със съкупността от социо-културни характеристики, произтичащи от този дефицит.
Ролята на семейната среда
В чуващите семейства звукът присъства в пълнота и е обяснимо желанието на родителите да го направят достъпен за нечуващото си дете чрез рехабилитация, сурдопедагогическа помощ, както и чрез технически средства, доколкото слуховата загуба позволява протезиране със слухови апарати или кохлеарни импланти. Избор на родителя е как в съдействие с медицински лица и образователни специалисти и спрямо възможностите на детето и вида глухота, да насочи развитието му в масово или специализирано учебно заведение. В резултат на всичко това, като цяло Глухите деца в чуващи семейства не са аграматични, имат много по-високо образование и обща култура от децата в Глухи семейства. Те не са носители на Културата на Глухите, тъй като в повечето случаи живеят и се обучават наравно с чуващи връстници и може през живота си да нямат достъп до жестов език.
Децата от Глухи семейства, напротив, имат достъп до жестовия език от самото си раждане, затова много от тях го наричат „майчин език”. Глухите усвояват този език на знаците, който е характерен за конкретното населено място. В жестовия език също има разлики във формата на жестовете, подобно на диалектите в говоримия език, обусловени от регионалните особености. Жестовият език съответно се подчинява на правила и логика, идващи от самите носители. С други думи, естественият език на Глухите възниква като измислена от тях визуална система, с която обясняват заобикалящия ги свят. По тази причина жестовият им фонд е беден на форми, тъй като не познават всяка дума от говоримия език, затова и за много думи нямат жестов аналог. Поради ограничения си фонд и аграматичността си, естественият жестов език не може да бъде образователно средство, затова е препоръчително Глухите да се насочват към учебни заведения със застъпен знаков билингвизъм, широко разпространен в световното образование за Глухи и тежкочуващи (пр. Университета Галодет).
Калкиращ жестов език и социо-културни особености на Глухите
В процеса на общуване на Глухите лица с други лица със слухови затруднения (тежкочуващи, късно оглушали), както и с чуващи техни близки или приятели, последните стават ползватели на естествения жестов език, като в този обмен езикът на знаците се е обогатявал с нови, по-близки до граматиката на говоримия език форми. Така в съвместност, носители и ползватели издигат езика на по-високо граматическо ниво, без от това жестовият език да губи от принадлежността си или характера си на самостоятелна система. В България тази форма на жестовия език се нарича калкираща. С други думи, ако естественият език изключва частите на речта, то калкиращият ги включва. Така речниковият жестов фонд расте, а думите в говоримия език имат повече жестови аналози.
Тъй като клакиращият жестов език е използван повече от лица, които са с придобита слухова загуба, наречена следречева (постлингвална, мед.), е обяснимо защо тежко чуващите и късно оглушалите хора не спадат към културната група на Глухите. Те са получили дефицита на слух в късна възраст в хода на живота, когато вече са с овладян отлично правоговор и правопис, поради което при тях няма аграматичност на изказа. По тази причина те не са Глухи, нито е типично за тях да се определят с този термин.
От своя страна, Глухите хора при първа среща всякога коректно задават въпроси с жестове, за да се ориентират в слуховия статус на събеседника („Ти глух?”, „Ти чуващ?”, Ти тежко чува?”), което е показател колко добре разпознават и оразличават останалите културни групи. Не е типично за тях да наричат „Глухи” и да включват по този начин в своя културен кръг хора с различен от тях слухов статус. Глухите са много затворена общност и държат на комуникацията с естествен жестов език.
В англоговорящите държави съществува само един термин за "нечуващи" (в лош превод на български-глухи), и той е deaf. Бидейки носители на жестова култура и като създатели на езика на знаците като специфична за тях комуникационна система, Глухите хора изпитват гордост (Deaf Proud). Това обстоятелсто, както и по липса на друг термин, е довело до самоотграничаването им от останалите лица със слхови дефицити чрез главната буква D в Deaf. По този начин Глухите се обособяват като културно малцинство със свой език и комуникация, изцяло знаково обусловена.
Тя е типична само за носителите, не и за потребители на жестов език, и респ., тази култура има много строги правила, свой кодекс. Така например, Глухите хора забраняват на децата си да говорят, рядко артикулират добре думите, не са привърженици на технически средства и са силно аграматични и рядко са билингвисти. Ревностно пазят общността си и не допускат в нея чуващи и хора от останалите нечуващи култури, тъй като не желаят "замърсяване". Ако по някаква причина сключат брак с чуващ или нечуващ, държат той да овладее жестовия им език и да се асимилира напълно в културно отношение, а на чуващи деца, родени в такива бракове, забраняват техническо протезиране, ако са с установен слухов дефицит.
В България няма толкова много или оромни концентрации на потомствено Глухи хора, нито има Култура на Глухите. Нашата страна не може да се нареди сред държавите, в които жестовият език и култура са популярни или с многовековни традиции, както например остров Мартас Винярд. Числеността на нечуващата общост у нас е твърде малка, като не съществува инструментариум да се изчисли броят на всяка от трите културни групи нечуващи, от които само за Глухите е типичен жестовият език.
Ролята на преводач-тълковника като посредник в жестовата комуникация
Повечето Глухи хора са свикнали с определен набор от жестове, с които общуват междуличностно. За да комуникират обаче с останалата част от обществото, им е необходим посредник – жестовият преводач-тълковник, който задължително е чуващо лице. Преводач (translator) и тълковник (interpreter) са две отделни компетентности, съчетавани от едно лице. По света е общоприет изразът „тълковник от знаков език” (Sign Language Interpreter), защото почти във всички житейски ситуации на Глухите е нужно тълкуване чрез естествен език, а на тежкочуващи и късно оглушали – калкиращ и артикулативен (декодиращ по устни) превод. В България тази длъжност се нарича „преводач-тълковник от и на жестомимичен език”.
Когато посредникът е близък на Глухото лице (от неговия семеен или приятелски кръг), той владее само знаците, типични за Глухия и свежда цялата информация до този жестов фонд, с който Глухият е свикнал и разпознава. Когато посредникът е професионален преводач-тълковник, той притежава умения и компетенции за всякакъв вид превод и за аудитория с различен слухов статус – както за Глухи, така и за тежкочуващи и късно оглушали. Тези особености на посредника обособяват и жестовите услуги като професия навсякъде по света.
Както се вижда от всичко дотук, Културата на Глухите включва не само избора на една малцинствена група да се определя по даден начин и да ползва определен език, който счита за свой. Но и също дава заявки за растеж в граматическо, образователно и комуникационно отношение чрез взаимодействията си с други културни групи и общества.
Автор на текста: Христина Чопарова
Cдpyжeниe HЦAK "Hиe ви чyвaмe" e нocитeл нa изĸлючитeлнитe пpaвa дa пyблиĸyвa тaзи cтaтия