Сряда, 09 Октомври 2019 15:18

Субтитрите – мост между тишината и звука

Написана от

Както показаха резултатите от информационното проучване, направено съвместно от „Ние ви чуваме” и фондация „Медийна демокрация”, отдалечаването на хората със слухови дефицити от телевизията като източник на информация е по причина както липсата на достъп до медийните продукти чрез субтитри /жестов език, така и по причина тематична близост между потребители без слух и създатели на медийно съдържание. И ако хората със слухови дефицити се насочват към интернет заради избора сами да определят съдържанието, което потребяват, то проблемът с достъпа остава нерешен, тъй като много от аудио-визуалните медийни продукти в мрежата нямат субтитри.

За един човек с естествен слух е съвсем нормално денят да започне със сутрешно кафе и информация от включен телевизор, който слуша, докато извършва обичайните си ежедневни дейности; с пуснато радио в колата, или разглеждане на клипове в ютуб, с музика и всички звуци, на които широко отваря вратата на всекидневието си.

Един човек без слух започва деня си с Тишина, в която първо изплува звукът от собствените му мисли. Той не чува бълбукащия звук на топлото кафе, но може да се наслади на топлината и аромата му, без да бърза. Няма да си пусне музика от радиото, от музикален канал по тв или от ютуб. Затова пък ще си тананика мелодии, които познава, които е слушал някога или просто ще даде израз на тези в него. Радиото е недостъпно, а по телевизията в 99% от случаите не успява да разчете какво му говори телевизионният водещ, нито гостите в студиото, нито репликите от поредния български или озвучен чужд сериал.

Остава, разбира се, интернет. Фейсбук, Инстаграм и онези канали в мрежата, където може да се социализира и едновременно с това да се информира. Но и там му се предлагат видеоклипове с представяне на нашумели книги, трейлъри на български филм или предизборни обръщения на политици. Всички те са образец на визуалното изкуство, но остават неразбираеми, защото са без субтитри. Създателите на тези съдържания, призоваващи зрителите си видят и да чуят какво е създадено, някак си са пренебрегнали достъпността чрез субтитри за тези, които не могат да чуват.

И тази пренебрежимост към българските потребители със слухова загуба освен, че е тъжна, буди недоумение, че са игнорирани като потребители изобщо. Има някаква нелогичност в това българските кандидати за кметове и общински съветници, целящи да убедят и привлекат максимален брой зрители към важността на ангажиментите, с които се обвързват и към социалните си каузи, да не са осигурили субтитри във видео презентациите си за онези български граждани със слухови дефицити, които са техни симпатизанти и потенциални избиратели. Още повече в една европейска държава, на фона на кампанията за достъпност на Евроизбори 2019 и призивите за неизключване.

Ако жестовият език е неприложим като средство за достъпност във видеоклипове в интернет, то субтитрирането е напълно във възможностите на създателите на медийно съдържание. Днес, при темповете, с които се развиват технологиите и при наличието на софтуер, който преобразува речта в текст, субтитрирането не би следвало да бъде толкова трудно. Но факт, много от аудио-визуалното съдържание в интернет е без субтитри, което го прави абсолютно недостъпно за онази част от потребителите, до която звукът не достига.

Обяснимо е вълнението при създаване на един медиен продукт, както и желанието той да достигне до максимум потребители. Независимо дали това е нов филм, нова песен. Много е хубаво например, че родното филмопроизводство е в подем и български кино-продукции печелят награди на престижни фестивали. Там филмите са представени с английски субтитри, за да се преодолее езиковата бариера. Въпросът е толкова ли е трудно да се преодолее и звуковата за българските кинозрители без слух?

Липсата на субтитри или възможности те да бъдат предоставени за включване по избор обаче подсказва една по-обезпокоителна тенденция - подсъзнателното изключване на потребителите без слух. Те са толкова незабележими в тяхната тишина, че обикновено дори не се отчита емоционалния ефект от такава недостъпност за тях. Как би следвало да се почувства човек без слух, когато за пореден път установи, че създателите на съдържанието не са счели за необходимо да предоставят надписи към него, с които може да се компенсира звука?

 Биха ли имали хората със слухови дефицити друг избор, освен да останат в тихите си общности или да търсят сами начини за достъпност, като прибягват до помощта на близки или търсят софтуер, който може да им транслира казаното? Проактивният потребител, който се интересува и държи да бъде добре информиран, ще намери начин. Но във времена, когато интернет и редица технологии се създават за улесняване на потреблението, хората без слух биват поставяни в ситуация на избор или да се улесняват сами, или да се откажат от потребление. И обикновено се случва второто. 

В динамиката на ежедневието леснината на създаване на аудио-визуално съдържание става за сметка на достъпността му – клипове се снимат и качват за много кратко време, което вече превръща всеки потребител в създател на медийно съдържание. И ако е обяснимо, че масовият създател не желае да губи време в субтитриране или не смята за нужно да го прави за по-широк кръг потребители, то медиите като професионални създатели на медийни продукти е неприемливо да игнорират зрителския таргет със слухови дефицити.

Днес всеки иска да бъде видян и чут, да достига до максимален брой хора, но дали успява да го направи по начин, в който няма натиск, а приобщаване? Казват, че силата на една нация си личи по отношението към най-слабите. В случая, към най-незабележимите и тихите. Големият въпрос е дали отношението следва да е въпрос на закон или на личен морал. Тъжно е, ако буква на закон трябва да задължава към съобразяване и зачитане комуникационни потребности, за да се случва общуване.

Два свята – тих и звучен. Излишни няма, нужен е мост. Но за да бъде построен, трябва да се чуем взаимно. Нали?

Христина Чопарова

Снимки: pxhere

 

Прочетена 133 пъти