Естествен и калкиращ жестов език
Ecтecтвeният жecтoв eзиĸ (ЕЖЕ), пpиeт нa нaциoнaлнo нивo зa Бългapcĸи жecтoв eзиĸ, e ĸoмyниĸaциoннa cиcтeмa нa xopaта c вродена cлyxoвa зaгyбa (Глyxи/Dеаf). Тоест той обслужва преди всичко родените без слух. Мaĸap и възприеман ĸaтo caмocтoятeлeн eзиĸ със своя граматика, ЕЖЕ e oгpaничeн пo oтнoшeниe нa знaĸoвия cи фoнд и пo тaзи пpичинa нe e paвнoпocтaвeн нa ĸнижoвния бългapcĸи eзиĸ.
Хората с вродена глухота (както и тези с предречево придобита в много ранна бебешка възраст) никога не са чували своите или нечии други гласове, не знаят как звучат думите и как е правилно да се подреждат в изречение. Затова у тях се наблюдава изразена липса на cпocoбнocти зa cъcтaвянe нa гpaмaтичecĸи пpaвилни тeĸcтoвe. На ниво основно образование глухите деца се учат да усвояват думи и граматически правила чрез последователност от разпознаване на картинни изображения, жестиране и писане. Въпреки това много глухи деца не овладяват добре книжовните норми, не употребяват свързващи части на речта, глаголни времена и членуване, поради което речта им си остава силно аграматична. За тях основната форма на общуване е чрез естествения жестов език. Те са свикнали да получават информация по същия начин, по който я излъчват – жестово.
Калкиращият жестов език (КЖЕ), от своя страна, е предпочитаното комуникационно средство на хората с придобита слухова загуба (тежко чуващи, оглушали). Той се ползва също и от хора със слухови смущения, от чуващи хора с трудности в говора, от жестови преводачи и др. Калкиращият жестов език е същият език на знаците, който ползват и глухите хора, но включващ и знакови конфигурации за частите на речта. С други думи, калкиращият жестов език е точен жестов отговор на говоримия език в граматическо отношение, респ. е грамотната жестова комуникация.
Като хора с придобита по медицински причини глухота, тежко чуващите (hard of hearing) и оглушалите хора (deaf) обикновено идват от чуващи среди и достъпът им до информация е по-скоро звуков (заради остатъчния слух и техническото протезиране), и текстов (от книги, субтитри и други източници на писменост). При много от тях още в ранна възраст или от времето на настъпване на слуховата загуба е приложена навременно слухово-речева рехабилитация. Поради всички тези комплексни причини речта на хората с придобита глухота не е аграматична. Като споделят тишината с хората с вродена глухота, хората с придобита обогатяват естествения жестов език със знакови форми за свързващите части на речта. Така тя става граматически по-правилна.
В световен мащаб, включително и в България, вродената глухота е по-рядко срещана сред нечуващите. Преобладава придобитата. Ето защо калкиращият жестов език е много по-разпространен и по-употребяван както в неформалното общуване, така и в професионалния жестов превод.
Глухите, тежко чуващите и оглушалите лица имат не само различен слухов статус, но и различни нагласи както към вида информация, която получават, така и към комуникационните средства, чрез които да имат достъп до нея. Следователно не е уместно всички те да бъдат наричани сборно „глухи”, както са упоменати в Закона за българския жестов език. По този начин се приравняват и уеднаквяват техните индивидуални, комуникационни и образователни възможности. Като зрителска аудитория, хората със слухова загуба разчитат на четене по устни, жестов език и субтитри, както и на комбинация от всички тези средства.
За логиката на жестовете
Глухите хора усвояват езика на знаците първоначално в своите семейства. Той се усвоява преди речта и преди говоримия, и понеже се предава поколенчески, много от родените без слух го наричат „майчин език”. ЕЖЕ е ограничен набор от знаци, обозначаващи най-базовото в окръжаващия ги свят. В глухите семейства не се борави с много или сложни понятия. Общуването с външния свят обаче разширява жестовия им фонд. Въпреки това, в естествения жестов език не съществуват жестове за много от думите в говоримата реч, както и за специфичната терминология в областта на науката, медицината, академичното образование и др. Затова информацията в медиите, която се предава чрез жестови посредници (преводачи), е необходимо да се опростява за глухите хора, свеждайки се до разбираеми за тях жестови форми.
Жестообразуването се подчинява на логиката. Дори хора с естествен слух често неволно си служат с жестове, изобразяващи действия, призиви и други подобни. Несъзнателната употреба на тези жестове идва да замести думите, като подсказва по невербален начин (без реч) какво се иска от другия да направи. По същия начин хората без слух назовават предмети и действия, като ги изобразяват логически чрез знаци, указващи мястото им в пространството, тяхната форма или загатващи смисъла им. Изобразяването следва логическото и пространствено мислене на човека без слух. То се различава от това на чуващите хора, поради което в речниковия запас на напълно лишените от слух могат да се срещат думи, чийто жестов еквивалент не притежава моментално различим и ясен смисъл.
За пример ще преведем наличието на разлики в означаването с жест на думата „майка” в различни региони на страната. Жестът обикновено представлява погалване с длан по косата в посока отгоре надолу, при едновременно отчетливо устно артикулиране на думата „майка”. Логиката на жеста подсказва, че става дума за нещо мило и грижовно, а артикулирането на думата го свързва с конкретния обект – майката. В някои райони на страната този жест е различен и представлява въртеливо движение с ръка със свити пръсти, насочени срещу слепоочието и „разбъркват” нещо. Много от нечуващите не приемат този жест за логически правилен, защото им звучи като бъркане в мозъка, т.е., трудно го свързват с представата за майка или за нещо грижовно. Без устно артикулиране на думата при жестиране би било невъзможно да се отгатне какво се има предвид с този жест.
В различни региони на страната нечуващите хора употребяват различаващи се жестове за еднакви думи. Това е аналогично на регионално обусловените, диалектни форми в книжовния език. Примерът с думата „майка” по-горе идва да покаже, че жестовият език си служи с форми, различни както за глухите носители на езика, така и за чуващите посредници и за тежко чуващите потребители. Тези различия обаче подсказват жестово многообразие – колкото са повече измислените и съществуващи знакови форми, толкова по-интересно е да се изследва откъде идва тяхната логика. Редно е обаче да се отбележи, че под жестово многообразие в случая визираме по-скоро съвкупността от много жестове за една дума или много думи с един и същи жест, а не равнопоставеност на общия жестов фонд спрямо фонда от думи в националния език.
За съжаление, години наред между културните групи в българската нечуваща общност текат спорове за правилност, които са излишни, тъй като глухите сами измислят и назовават предметите по своя логика, а тя често не е тази, с която боравят чуващите хора. Няма обаче как да се наложи употребата само на една жестова форма за конкретна дума, както не е възможно да се иска от хора с различна географска локация да говорят по един и същи начин. Въпреки това, проведеното през 2017 г. Национално научно изследване на жестовия език си постави за цел да направи точно такава унификация, като съпостави употребяемите форми и избере най-широко използвания жест за всяка дума. Търсеният ефект е бил чрез унифицирането да се систематизира наличният и откритият по време на проучването жестов фонд, а не толкова да се създава нов, релевантен на словесния.
Все още е пожелателно всяка дума в българския език да има свой жестов аналог, но и тук съществуват дългогодишни спорове кой следва да измисля нови жестове за сложните думи, след като глухите хора боравят с малко понятия и предпочитат информацията да се синтезира и опростява чрез естествения жестов език, вместо да се разширява чрез калкиращия. Това е и един от отговорите на въпроса защо глухите носители на ЕЖЕ не калкират и са против калкирането.
Тълкуване и превод
Глухите хора предпочитат да получават и да отдават информация с естествен жестов език. Тежко чуващите и оглушалите – с калкиращ. Това е обяснимо с оглед на обстоятелството, че двете версии на жестовия език се определят от характерните особености на ползвателите им. Затова и ще се наблюдават разлики между един глух и един тежко чуващ човек, когато предават информация съответно с естествен и с калкиращ жестов език.
Глухият човек няма да може да предаде дословно информация, ако е изговорена, защото не я чува, или написана, защото не я разбира напълно. Тежко чуващият може да чуе изговорена информация благодарение на техническите си средства (слухови апарати или кохлеарни импланти), но ще я предаде разпокъсано, според това какво и как е успял да чуе. Понякога говорещите се изразяват много бързо или акустиката не е достатъчно добра, което затруднява дори чуващи преводачи. Оглушалите хора биха могли да разчетат информация по движението на устните на говорещ, ако са много близо до него и при условие, че говори на националния им език.
От дотук изброеното се вижда, че глухи (Deaf), тежко чуващи (hard of hearing people) и оглушали (deaf) лица няма как да извършват пряк пренос на говорима или писмена информация в медии както по чисто физически причини, така и поради неблагоприятни условия. Затова в медиите се ангажират по правило чуващи преводач-тълковници, които имат професионалните умения да превеждат за разнородна публика от глухи, тежко чуващи и оглушали лица.
Активистите, поддръжници на Закона за българския жестов език, защитават тезата, че глух човек може да бъде жестов преводач в медии чрез употреба на подпомагащ екран, на който вървят като текст новините (аутокю), или ако го подпомага чуващо лице. Това не би било добро решение, тъй като и на екрана тече сложна информация, която е необходимо да се предаде без опростяване. Дори глух човек да извършва преноса с помощта на асистиращ му жестов суфльор (чуващ преводач в сянка, когото глухият да следва), остава въпросът кому е нужно подобно усилие, след като е очевидно, че глухият човек не се справя сам без преводача, а щом има професионален преводач, каква е логиката пред камера да бъде глухият? Освен това, професионалният жестов превод в медиите е платена услуга и се губи логиката да се наема глухо лице за преводач, ако ще го подпомага професионален такъв.
Тълкуване и превод в медийни продукти
Разликите между тълкуване и превод са най-различими, когато се обърне преносът и жестовете се заместят с думи, за да се разбере от чуващата аудитория какво точно казва глухият човек чрез естествения жестов език. Обикновено в повечето видеоклипове, където глухо лице предава оригинален текст чрез жестове, текстът е субтитриран. Чуващата аудитория, незапозната с видовете жестов език би предположила, че лицето предава точно от дума към жест, т.е., че следва точно текста. Но обратният превод от жест към дума показва съвсем друг смисъл на предадения текст.
В ЕЖЕ за няколко думи с различен смисъл има един и същи жест. В резултат на това се случва отдалечаване от оригиналния текст. То показва, че в случая не се извършва дословен превод, а обясняване на думите от текста (жестова интерпретация), според възприятията и уменията на глухия тълкувател. Естественият жестов език тълкува, обяснява и опростява, но не превежда.
Глухите зрители в този случай не получават точен превод на оригиналния текст, а само каквото е разбрал и им предава от него глухият посредник чрез естествения жестов език, с който си служи. Разбира се, така предадена, информацията ще е достъпна единствено за тези глухи, които ползват същия жестов фонд, но те все пак няма да получат достъп до текста в неговата първоначална форма и смисъл.
Ето защо глухи лица не могат да бъдат преводачи – няма да е налице точно предаване на изговорения или написан текст, нито самият естествен жестов език притежава възможностите за дословен пренос заради ограниченията на фонда си. А за правилното разбиране е необходимо информацията да се предава такава, каквато е излъчена и да се гарантира, че е точно жестирана спрямо книжовната или речевата.
Жестовият език в медиите – отражение върху медийното съдържание
Законът за жестовия език даде възможност за по-широкото навлизане на естествения жестов език в медийното пространство, тъй като той именно бе признат на национално ниво за общобългарски жестов език. В „Ние ви чуваме” многократно сме изразявали позицията, че с този акт бе нанесена сериозна щета върху мнозинството хора от нечуващата общност – тежко чуващите, тъй като законът не включи и не призна калкиращата версия като тяхно предпочитано комуникационно средство, което притежава по-големи възможности да бъде и образователно, както и да гарантира грамотност за бъдещите поколения нечуващи деца, които не са глухи.
С признаването на естествения жестов език възникнаха и основателни опасения как това ще се отрази на жестовия превод в новинарските телевизионни емисии. Както глух човек не би могъл да бъде преводач с естествен жестов език, така и употребата му от професионален преводач в медиите поставя под въпрос точността на информацията, която се предава. Опростяването ѝ, за да бъде по-лесно усвояема за родените без слух, ги поставя в положение да получават само толкова от целия новинарски поток, колкото е в състояние да се предаде чрез ЕЖЕ.
Може да се направи извод, че ако продължи тенденцията медийно съдържание да бъде предавано чрез естествен жестов език, то не може да има претенцията на пълно, точно и изчерпателно предаване на информация. Освен това, в медиите темпоритъмът на съобщаване е такъв, че не позволява време за обясняване или разтълкуване на сложната терминология от новинарския поток в реално време, което прави естествения жестов език неподходящ за превод на новини. Всички ангажирани в медиите професионални жестови преводачи са чуващи специалисти, ползватели и на двете версии на жестовия език, но предимно предаващи чрез калкиране. Някои от тях извършват превода с ЕЖЕ, но голяма част от новинарската емисия остава непреведена заради невъзможност да се обясни навреме или да се замени по-сложната част от нея.
Хората с вродена глухота са способни да разбират информацията и текстово, но предпочитанията им са за достъпност чрез жестов език. За съжаление, няма как само едната му версия – в случая законово приетият ЕЖЕ - да задоволи комуникационните потребности на толкова различна като слухов статус зрителска аудитория. Редукцията на информация, която се извършва чрез естествения жестов език, не способства за по- добрата информираност на нечуващите зрители.
Вариант е активистите и застъпниците на Закона за българския жестов език сами да създават за глухите потребители записи на новинарските емисии, разтълкувани на естествен жестов език според потребностите и предпочитанията на глухото малцинство, вместо да настояват за некалкиращи преводачи в реално време, ощетявайки така мнозинството от зрителската аудитория с различни слухови дефицити.
Изключително много са необходими субтитри в новинарските емисии, за да не разчитат толкова различни като слухов статус хора единствено на жестовия език като средство за предаване на информацията. За пълен достъп до медийно съдържание е нужно да има комбинация от всички средства за достъп – звук, жестов език и субтитри, за да се избегнат ситуации на аудиторно недоволство. Плурализмът всякога е за предпочитане пред унифицирането.
Автор на текста: Христина Чопарова
/медиен анализ за Фондация "Медийна демокрация"/
Снимка: Ивелина Чолакова, личен архив на Хр. Чопарова
Cдpyжeниe HЦAK "Hиe ви чyвaмe" e нocитeл нa правото дa пyблиĸyвa тaзи cтaтия