Още съвсем малък той губи слуха си след битка със скарлатина и морбили. Завършва училището за глухи (Wright Oral School for the Deaf) в Ню Йорк през 1943 г., където се обучава по устния метод и се научава да говори и да разчита по устни. Това е и мястото, където Джеймс Марстърс среща Джон Трейси, синът на кинозвездата Спенсър Трейси. Четири години по-късно Джеймс получава дипломата си по химия в Юниън Колидж (Union College, NY).
Животът пресича пътищата на младия Марстърс с художничка без слух – Джоан Таусик, дъщеря на шефа му по онова време, в чиято фабрика работи. Именно бащата на Джоан е човекът, който мотивира Джеймс да продължи образованието си в хуманитарните науки и да специализира стоматология. Въпреки високите резултати, които показва на тестовете, Марстърс не е приет от повечето стоматологични училища, които го отхвърлят само заради това, че е глух. По онова време комуникативните професии не се считат за мястото, където един човек без слух би могъл да се реализира.
Но когато имаш мечта, тя винаги си струва. А мечтата на Джеймс Марстърс е да се занимава с ортодонтия. Насърчен и от приятеля си Джон Трейси, в продължение на 2,5 години той неуспешно кандидатства в редица висши учебни заведения. Най-после Нюйоркският университет го приема с уговорката, че няма да получава специална помощ заради слуховата загуба. Разбира се, налага му се да прибягва до някои малки хитрости, за да успокоява страховете на преподавателите си в денталните практики – като примерно, че може малко да чува гласовете на някои от тях. През 1952 г. Джеймс Марстърс вече може да сложи в джоба си заветната диплома и две години по-късно отваря собствена практика в Пасадeна (САЩ).
Тъй като работи на две места, му се налага да лети със самолет между тях и за да се справя като глух пилот, обяснявал на диспечерите, че радиото му не работи правилно и молел ръководителите на полети да използват светлини, които да го насочват.
Пътищата им с Джон Трейси се пресичат за кратко отново – синът на актьора отваря клиника в детска градина, чийто директор Алис Дорси ще стане съпруга на младия ортодонт. Двамата имат три деца.
Животът им тече гладко, ако не се брои факта, че поради загубата на слух Джеймс Марстърс често зависи от близките си. Особено когато го търсят по телефона. Помните ли телефоните със слушалки и шайби за набиране? Е, не са били изключение и отвъд океана през 60-те години на миналия век. Когато звъннел телефонът, някой друг от семейство Марстърс приемал обаждането. По време на разговора той предавал без глас думите на острещната страна, които Джеймс разчитал. После поемал телефонната слушалка и сам връщал отговора. От личен опит мога да споделя колко е трудно да се общува така. Най-малкото, защото има посредник в телефонната комуникация. А това е доста неудобно, ако се налага да провеждаш личен разговор.
През 60-те години вече съществуват усъвършенствани модели на телетипните устройства (Teletypewriter или TTY), които печатат телекомуникационни съобщения върху дълга хартиена лента. Но тези устройства са скъпи и не са достъпни за обикновените домакинства. Марстърс се свързва с Робърт Уайтбрехт – физик от Станфорския изследователски институт, който също е глух. По онова време той работи върху акустичния модем. Марстърс му предлага да се проучи идеята за устройство, което може да позволи на хората без слух да общуват по телефона посредством телетайпъри.
Как започва уникалното им сътрудничество и се стига до революция в комуникацията между глухи хора?
Въпреки че проектантът е Уайтбрехт, Марстърс е, който популяризира устройството. След като двамата се свързват и обсъждат идеята на Джеймс, Робърт Уайтбрехт смята, че акустичният съединител (сега известен като модем), може да се използва за преобразуване на електрически сигнали в тонове, които могат да се изпращат чрез кабел. В края на приемането тоновете се връщат обратно като електрически сигнали, така че съобщението да може да бъде отпечатано. През ноември 1963 г. Уайтбрехт разработва акустичен съединител, който потиска ехото. За да пробват как работи техниката, двамата вземат стари, бракувани телетайп машини от Уестърн Юниън и Министерството на отбраната на САЩ, и ги свързали с прототипа на модела, разработен от Уайтбрехт.
На следващата година двамата осъществяват първото телефонно обаждане на далечни разстояния чрез прототипа. Едва след няколко опита думите на Уайтбрехт се появяват ясно, отпечатани при Марстърс: „Четеш ли ме сега? Хайде да се насладим на успеха!”.
Към тандема скоро се присъединява и инженер – Андрю Сакс, също без слух, и тримата основават Applied Communications Corporation в Белмонт, Калифорния, за да произвеждат модема. На Марстърс се пада честта да убеждава глухите хора да изпробват новото устройство, като им дарява нови телетайпъри. Той обикаля болници, пожарни служби и домове за глухи хора, като ги убеждава да инсталират устройствата за спешни комуникации. Неслучайно той се нагърбва с тази задача, тъй като – по думите на дъщеря му Джийн Марстърс, - баща ѝ не признавал „не” за отговор.
Преди да бъде възможно обаче широката употреба на новото устройство, е било нужно разрешението на телефонната компания ползването му през телефонните линии. По онова време тази компания притежава монопол над всички комуникации и се противопоставя на тази нова технология. Както заявил Андрю Сакс в свое изказване, „..хората не го осъзнават, но мерките бяха драконовски. Не бяха съгласни нещо да се прикрепва към техните устройства. Телефонната компания беше Голиат. Тези двамата (Марстърс и Уайтбрехт, бел. прев.) бяха Давид.”
И както е известно от библейския наратив, Давид побеждава Голиат. Марстърс заминава за Вашингтон, където с помощта на адвокати лобира за комуникация с TTY, за да бъде легализирана. Едва през 1968 г., след близо 4 години Федералната комисия по комуникациите изисква от телекомуникационната компания да разреши използването на устройствата, при условие че те не причиняват проблеми на операциите на телефонната компания. С това се поставя и началото на революцията в комуникациите между хора без слух.
Хари Г. Ланг, професор в Националния технически институт на нечуващите в Рочестър, Ню Йорк (National Technical Institute for the Deaf), твърди: „Това е технологичната декларация за независимост на глухите хора!”.
Скромен до последно, Джеймс Марстърс твърдял, че славата не е негова, тъй като всичко направено е в резултат на усилията на много хора. През 1996 година Рочестърският институт по технологии връчва на Марстърс почетна докторска степен за заслуги и поставя модема му, ползван за първия TTY разговор като експонат в Библиотека Уолъс Мемориъл (Wallace Memorial Library).
Милениумът е повод за Джеймс Марстърс да създаде стипендия за млади хора със слухова загуба, следващи в Нюйоркския технологичен институт за нечуващи, където сам той е в консултативния съвет почти до кончината си. На 28 юли 2009 г. светът се сбогува с „бащата на телекомуникацията за нечуващи”.
Устройството продължава да се използва. През 1996 г. устройствата са едва 18, но 40 години по-късно те вече са 30 000. Появата на Интернет определено е повлияло употребата им да намалее, но по времето, когато започват да се използват, TTY устройствата са можели да комуникират само с други TTY устройства, преди операторите в телефонните компании да направят опити да приемат съобщенията и да ги предават гласово. Цената и невъобразимият шум на машините са основателни причини тези опити да не продължат. Но пък концепцията е причина в Закона за американците с увреждания (Americans with Disabilities Act) от 1990г. да се включи изискването за подобна комуникационна услуга.
Днес Интернет и много осъвременени технологии позволяват транскрибирането на речта в текст, но в някои служби за спешна помощ все още се използват TTY устройства.
Пътища не съществуват, те се проправят.
NB: Статията е подготвена за целите на календарния ни проект "Тиха Уикипедия" за м. Април. Цитирането ни като източник е задължително.
Автор на текста: Христина Чопарова
Cдpyжeниe HЦAK "Hиe ви чyвaмe" e нocитeл нa изĸлючитeлнитe пpaвa дa пyблиĸyвa тaзи cтaтия