Петък, 31 Март 2017 14:00

Уроците на Тишината

Автор:

Скъпи читатели на „Ние ви чуваме”, радвам се да споделя с вас, че за цялото си съществуване сайтът наистина се оказа онова мостче, по което често при нас са се отбивали за съвет или просто от съпричастност както хора, пребиваващи в тишина, така и хора с естествен слух, по различни подбуди интересуващи се от жестов език или изобщо от света на лишените от слух. Писмата, които получаваме и диалозите, които водим обаче, са в някаква степен късче опитност, която би могла да бъде от полза за минаващи по същия път. Днес ви представям един младеж, който уверено върви по пътя на изследването и опознаването на света на тишината в търсене на своите отговори.

Той определено ги е намерил. Само на 21 е, обаче мъдростта бавно, но сигурно пробива стената на егото му, карайки го да забелязва неща, към които повечето младежи на неговата възраст още не са насочили взора си. Живее в Испания, където му е достатъчно предизвикателство да разчита по устните език, различен от българския. Слухът му е увреден от ототоксичното действие на гентамицин-а, с който лекари лекуват бъбречното му заболяване като дете. Не ползва технически средства.

Животът ми, колкото и кратък да е до този момент, непрекъснато е бил труден за мен от гледна точка на комуникацията. Училището беше за мен ужасен период, толкова съм се притеснявал от подигравки, така и никога не си признах пред съучениците, че не чувам нормално, смятах го за нещо ненормално, че никой не би го приел. И всяко едно решение, което е трябвало да взимам, е било повлияно от недостатъка ми. По тези причини винаги съм търсил изолация, но съзнавам, че трябва да накарам обществото да ме приема такъв, какъвто съм.”, пише ни Живко.

Попаднал на „Ние ви чуваме” при търсене в интернет. Интересуваше се от практически насоки как да общува с хората, как да се справя със ситуации като следната: „Случи ми се наскоро нещо, което се е случвало безброй пъти, и което нарушава така желаната хармония. Денят ми беше прекрасен, докато не седнах да обядвам в един ресторант. Келнерката беше видимо отегчена и се случи така, че не разбрах някои от въпросите ú на испански. Едни от тях повтори веднъж, други се наложи два пъти, след което стана още по-раздразнителна. Аз, от моя страна, се изчервих и известно време се чувствах подтиснат. Съзнавам, че вината не е у мен, а в грубата, нетолерантна келнерка, но и този път, както всеки подобен, се почувствах зле. Искам да открия ефективно противодействие на всички онези груби, нахални погледи и изказвания всеки път, когато не отговарям на желаното от въпросните хора ниво. Не знам, нещо, което да си казвам наум, нещо, с което да запазвам спокойствието в душата си ...”.  

Когато си млад, нещата обикновено изглеждат трагични до безнадеждност. На младежа му бе нужно да обърне внимание на начина, по който се самоопределя, по който гледа на себе си и на липсата на слух.  Изрази като "Смятах го за нещо ненормално, което никой не би приел", "Недостатъка ми", "Трябва да накарам обществото да ме приема...",  всичко те подсказваха, че той търси одобрение отвън. От другите.

Но все още не го е дал на себе си, не е приел себе си, затова и се опитва "да накара" когото и да е да го приеме. Това няма как да стане, докато сам не приеме себе си, а приемането е най-болезнения път, особено на такава възраст. Днес светът казва на 20-годишните как трябва да изглеждат, как да се държат, какво да казват или правят, за да са "куул", фешън, да са приети и изобщо, да са в социума.

Живко е буден и интелигентен младеж. „Намирам се в чужда страна и имам страшно много свободно време, което опитвам да запълвам най-вече с четене. Четенето отваря съзнанието ми, развива ме духовно и ми помага да се справям с проблемите си. Благодарение на четенето аз се уча да се приемам такъв, какъвто съм и да се опитвам да ставам все по-добър и по-добър. Слуховият ми дефицит е развил тази способност у мен, да забелязвам промените в събеседника ми, докато говори - така го разбирам по ясно, какво точно ми казва, а не какво се опитва.

Забелязвам езика на тялото, анализирам думите му и ги съпоставям с действията. Тоест искам да кажа, че не се опитвам да разбирам хората само повърхностно. Но в повечето случаи е толкова трудно да задържам внимание, просто защото е страшно напрягащо да се опитвам да разбера казаното, а след това да го анализирам и евентуално да подготвя подходящ отговор. По този повод, когато съм в компания, много често се "изключвам" от общия разговор, защото не мога да поддържам темпото.”

Ето, че е открил как липсата на слух изгражда наблюдателност, концентрация и усещания, които са барометър за истинност. Търсенето на изолация за него е било опит да скрие от другите това, което отказва да приеме. Но вече е разбрал, че най-сигурният (макар и болезнен, но това е идеята) начин да провериш кой ще остане до теб, е като бъдеш себе си и започнеш да гледаш на себе си не като на човек с недостатък, а като на човек с предимство.

За да стане предимство загубата на слух, е нужно да видиш и оцениш какво ти дава тя. Някои цял живот си имат слух, но не са и една десета толкова способни да чуват себе си и покрай това и другите, и животът им се струва сложен, защото не знаят това, което се научава само чрез личната опитност. И в това е поредния урок – да пресееш истински важните контакти, да прецениш дали искаш да полагаш време и усилия да печелиш хора, за които не си цялостен, какви признания очакваш от тях и за какво са ти. Ако някой те кара да се чувстваш неприет, това по-скоро значи, че нямате общо.

Младежът трябваше първо да си отговори защо гледа на липсата на слух като на недостатък и какво според него му отнема това. После да поразмисли за обратните характеристики на положението и да направи избор кое му харесва да вижда повече. В крайна сметка би забелязал, че на фона на онова, което има и е, това, което няма, е твърде нищожно.

И че липсата на слух е недостатък само когато се сравняваш с тези, които го имат. Човек в крайна сметка не е анатомичните и сензорни компоненти, които го съставляват като физически обект – ако бяхме само това, то при загуба на каквато и да е част бихме спрели да съществуваме.

Не е съществено кога или как някой остава без слух. Същественото е как живее с това, как гледа на него и доколко успява да извлече максимума полезност от всичко това. Защото глухотата не е заболяване, а начин на живот. Комуникацията е основното, което се изменя в ситуация на тишина. Това прави нещата ужасни на пръв поглед, но и дава възможности да се намери нов начин на общуване, който да удовлетворява преди всичко самия човек, без това да го кара да се чувства по-различен или вън от някакви кръгове.

Живко съвсем откровено си даваше сметка, че има проблем преди всичко с оценките на околните и тяхното мнение за себе си. Както ставаше ясно от редовете в писмото му, той твърде много се е срамувал от „ненормалното” си положение, в резултат на което е изпадал в комуникативни ситуации, в които се е чувствал неловко.

Разбираемо е, че преди всичко, бе нужно да приеме факта, че вече не чува и че страданието идва от опита му да изглежда в очите на другите „като тях”. Заради страх от потенциално отхвърляне той не е себе си, а влиза в роля. Тъй като сравнението за него бе инструмент за справяне, го посъветвах да го използва по друг начин - като сравнява не себе си спрямо другите, а ситуациите. Как се чувства, когато е себе си, и когато „се преструва на чуващ”, какво му носи като емоция всяка от ситуациите?   Какво означава "като другите"?

Никой не е като никого. Не е и нужно да бъде. Слухът е естествено сетиво за всички, но не е отличителен белег, според който човек да се съизмерва спрямо останалите. Светът е прекрасно място именно, защото всички са толкова различни. А дали ще го крият или не, дали ще го приемат или не, е въпрос на личен избор.

Докато човек се съпоставя с другите (независимо по какъв показател), винаги ще се чувства нещо по-малко от тях. С понижено самочувствие и никаква вяра в себе си и потенциала си. Затова нека акцентът следва да бъде не върху липсите, а върху наличното. Всяка липса подлежи на запълване, и по-добре енергията да се насочва в това, вместо в (само)съжаление.

Страхът от отхвърляне е онтологичен. Младежът добре разбираше, че трябва да „...се науча да се приемам и да се науча, че трябва да оставям хората да се движат покрай мен и да ги оставям да се задържат, само ако те го пожелаят ..." Да. Ето, че чудесно се бе ориентирал в градивната посока. Когато не се опитваш да контролираш нечии действия или прекалено да се привързваш, няма да бъдеш и зависим от нечие присъствие, мнение, думи.

Ще бъдеш свободен да приемаш всичко такова, каквото е, знаейки, че всичко си има причина да се случва, даже онова, което не се случва. И следвайки този принцип, човек определено ще е по-хармоничен и спокоен, защото единственото, което тогава ще прави, ще е да забелязва какво самия живот му предоставя като случване. Ще получава онова, което му е наистина потребно, вместо да се опитва сам да си вземе онова, което си мисли, че му трябва.     

Скъпи читатели, уроците, които човек научава по болезнен начин, са именно пътищата, които извеждат до умиротворението и хармонията. И ние всички сме тук, за да бъдем спътници и морална опора по тези пътища. Не да носим нечии товари вместо някого, а да му показваме как да се освобождава от тях. Аз лично съм убедена, че различията са необходими. И не е нужно да се премахват, защото са прекрасно средство за обмен на опитности. Всеки е преживял по нещо, което го е превърнало в по-добър човек, имащ какво да предаде нататък. Нека има различия, в които се чувстваме просто себе си.

Бел.ред.: Името е променено по желание на младежа.

 Автор на текста: Христина Чопарова

Изображение: DarkmoonArt/Pixabay

Cдpyжeниe HЦAK "Hиe ви чyвaмe" e нocитeл нa изĸлючитeлнитe пpaвa дa пyблиĸyвa тaзи cтaтия

      

Оценете
(1 глас)
Прочетена 2402 пъти