За да оцелееш, правилата са прости – не говори, не вдигай шум, стъпвай тихо. Нашествениците като че ли нямат слабо място... и все пак понякога това, което дава най-голяма сила, е и източник на уязвимост... Бихте ли си представили, че може да запазите пълно мълчание за ден? А за 89 или 472 дни? Самоналожено мълчание, за да останеш жив. Защото това е дилемата в „Без звук” – тишината или живота.
Знаете ли, че в източната философия мълчанието е равно на живот? Говоренето го съкращава. Наричат обета за мълчание „мауна”, а неговорещите – муни. Светските хора са свикнали да говорят непрекъснато, сякаш се ужасяват да настъпи тишина, поради което изпитват потребност постоянно да я запълват с говорене за какво ли не. Обикновено банално и нищо не казващо. Ако забраните на такъв човек да говори, за него това ще е равнозначно на смърт. Говоренето поставя ума постоянно обърнат навън, като огледало, което има какво да отразява. Но ако дори за няколко дни органът на речта се контролира, тогава очите и ушите също преминават в друг „режим”. Мълчанието развива волята. Оконтролира не само импулса на говорене, но също и емоциите. Нервността изчезва, гневът дори не се заражда.
Но ако за муните е радост и лекота да спазват такъв обет за мълчание, за петчленно семейство от Ню Йорк това е свръхчовешко. За вечно неспокойната и шумна природа на децата е почти невъзможно да контролират естествените си пориви за говорене. Да внимават за всеки звук и да ходят боси, защото само стъпките са безшумни. Принудени да пазят мълчание, за да останат живи, в „Без звук” всички общуват помежду си единствено с езика на знаците. Не само заради опасността за живота, но и заради най-голямото дете (Милисънт Саймъндс), което е без слух. Кохлеарните ú импланти, изглеждат нелепо на фона на повсеместната тишина, където просто няма звуци за чуване.
Ежедневието в безмълвие се движи в съвсем различен ритъм. Без цъкащи часовници и паникьосани аларми. Без бързане, защото трябва да внимаваш за най-малкия шум, който всяко твое движение и действие образува. Да готвиш на пара. Да се храниш без потракващи съдове и прибори. Да следиш къде пада капещата от лицето ти вода сутрин. Внимаваш за всяка вещ, която би могъл да събориш неволно. Дори за всеки дъх. Как се излиза от Тишина, в която дори и мълчанието е оглушително? Как се живее в толкова населен със звуци свят, в който си принуден нито да ги чуваш, нито да ги образуваш?
Филмът илюстрира и простотата на един битиен модус, в който свръхпотреблението е лукс. Днес, когато все повече се осъзнават ползите от по-балансирано хранене с проста и здрава храна, когато се налагат взаимовръзките между човека и природата, рециклирането и повторната употреба на предмети, вместо производството на нови, картинката не изглежда чак толкова непривлекателна. Някак си сякаш бедствието отвън трябва да бъде точно такова, и да се случи точно по този начин, като единствено средство да спре бесния спринт към самоунищожение на човечеството чрез свръхпроизводство и свръхпотребление. Да му наложи бавен и мълчалив ритъм, в който да осъзнава реалните си нужди, границите на достатъчността и да обръща повече внимание на взаимоотношенията – тъкмо онези, в които няма много думи, маски и криене. Защото единствено под риск за живота си човек е способен да превключи на друга скорост, да направи промяната, която му е така нужна.
В този случай външното зло днес е за вътрешното ти добро утре. Другото са само думи, които отдавна са станали беззвучни, щом хората не желаят да се вслушват в мъдростта им и да я прилагат, за да обезпечат собственото си добруване и бъдеще като индивиди, общност, нация, свят. Тогава идват крути мерки под формата на ужас, който заставя. Но даже най-големият ужас не е чак толкова страшен – защото не е дошъл да плаши с вида си, а да провокира към действия.
По моему, „Без звук” имаше заявки да бъде една добра лента в духа на филмите на М. Найт Шаямалан, в които няма зрелища, но има свръхсензитивност. Ако не бяха кадрите със съществата, които твърде очебийно препращаха към поредицата „Пришълецът” на Ридли Скот. Съдейки от изпълнението на Милисънт Саймъндс, малко е трудно да се повярва, че няма никакъв професионален актьорски опит и че това е едва втория ú филм. A Джон Кразински се е опитал да предложи в балансирани пропорции зрелищност и интелигентна редукция на страха - трилър с малък актьорски състав и разумни дози съспенс, който да не образува нови страхове, които да пъдят съня нощем или да карат въображението да съзира скелети в гардероба. Заедно с Емили Блънт правят красив семеен тандем, в който романтичните мигове, болката от загубата и заедността придават автентичност на история, потопена в безмълвие и дебнещ ужас.
Жанрът не е избран случайно. Достатъчни са страховете, които човек сам е способен да сътвори, за да има нужда да бъде плашен в киносалоните с ленти, в които себеподобните му са убивани по особено мъчителен начин. Това няма да го видите във филма. Трилърът на Джон Кразински е среща на човешката ужасеност – от постоянната Тишина отвътре, от повсеместното беззвучие на един свят, останал без човешко присъствие. От същества, нахлули в познатия ти свят, за да го променят; от посоката, в която е тръгнал Светът днес. И от възможните избори, в които няма място за повече грешни ходове.
От древни времена човекът сам е създавал страховете си и ги е обличал във форми, родени от въображението му. В една игра на пламъците от огън можеш да съзреш както красив театър, така и чудовища, идващи да ти навредят. Няма по-страшно от самия страх, а често непознатото и необичайното са негови източници – заради онова, което може би има вътре. Затова, отвъд зрелищността и каноните на жанра, нека да погледнем на нещата от линията на плюса. Щом мълчанието е живот, то всички, които пребивават в него по един или друг начин, са благословени да бъдат посланиците на Живота. На онзи живот, в който словото и звуците придават съвсем друго значение и смисъл.
В крайна сметка, Тишината и Мълчанието не са едно и също нещо, но имат едно общо – и двете могат да предизвикат чуваемост, непосилна за думите.
Автор на текста: Христина Чопарова
Изображение (постер): Уикипедия
Cдpyжeниe HЦAK "Hиe ви чyвaмe" e нocитeл нa изĸлючитeлнитe пpaвa дa пyблиĸyвa тaзи cтaтия