Едно вечно тихо място, без звук. Където хората пазят тишина, за да останат живи. Мълчанието е начин на живот, а умението да оставаш безшумен се учи така, както човек се учи на всичко останало. През 2018 г. това сюрреалистично място бе филмирано от Джон Красински в динамичния трилър „Тихо място”, преведен у нас като „Нито звук” (A Quiet Place). Три години по-късно Красински надниква отново в беззвучния свят с продължението A Quiet Place 2 (2020).

Тишина и мълчание не са едно и също, въпреки че в английския език и двете думи се изписват с една - „Silence”. Тишината е обичайното състояние на реалност, лишена от шум и звуци. Но мълчанието е въпрос на личен избор. Какво би станало, ако този избор е наложен принудително и дори е животоспасяващ? Дали хората осъзнават колко шум произвежда отделният човек, и биха ли могли да се научат да пазят тишината по принцип, а не само ако от това зависи животът им? И какъв е наистина един живот, в който е постоянно тихо както отвътре, така и отвън?

Тишината плаши заради това, че изолира. Откъсва те от всичко, което достига до теб чрез животрептящата нишка на звука. Дистанцира те от хората – дори в присъствието на тълпа виждаш само движещи се устни... а до теб не достига нищо от това, което мълвят. Какво би станало, ако над целия свят, преситен от шумове и какофония, се настани безмълвие? Без радио. Без телевизия и музика. Без гласове. Едно вечно тихо място (A Quiet Place, 2018), без нито звук. Там съвременния свят е ограбен не само от звуци, но и от човешко присъствие. И като в сюрреалистична творба на Клифърд Саймък, причината е в инопланетни хуманоидни същества - гигантски, грозни, слепи... чиято кръвожадност се отключва и от най-тихия звук.