Като малки са ни повтаряли колко е важно да слушаме, да бъдем послушни. По-слушни. Не по смисъла на някаква изпълнителност под заплаха от наказание, а по-скоро като необходимост от внимание от наша страна, за да може да се случи възприемането на информацията. По-слушащи, когато чуваме. В крайна сметка, общуването е отдаване и приемане. Нужно е вслушване, за да можем да се чуем, а оттам – и да се разберем. Защото онова, което аз ще ти кажа и това, което ти ще чуеш са твърде различни неща. Помежду им е онази точка, в която се срещаме, за да разберем дали се е случил обменът.
Болшинството конфликти възникват точно в тази точка, което показва, че нито има обмен, нито сме се разбрали взаимно. И ако тръгнем от латинското значение на думата комуникация, всъщност при наличието на конфликт се е случило именно това – престанали сме да споделяме.
Банална истина е, че днес всички говорят и никой никого не (из)слуш(в)а. Говоренето се е превърнало в масова логорея, която извира от телевизионни екрани, от периодичния печат, от интернет. Никакво споделяне, просто механично говорене. Някакво страховито изливане, неуважение към словото, към силата му, неумение да се дозира. Всеки има какво да каже, да сподели. И разбира се, всичко е важно – за този, който споделя. Но дали е важно и за този, който слуша? Общуването предполага социализация. Неслучайно думата „community” означава общност, общество. Общувам. Общуване. Общ. Споделен.
В моята работа съм се срещала с всякакви хора. Хора със слухови дефицити. С глухи хора, с тежкочуващи, както и с хора с естествен слух, пребиваващи от много дълго време в средите на тихата общност и усвоили определени системи от знаци и семиотични правила за по-улеснено общуване. Споделянето (респ. общуването) в тези среди е много специфично. И такова го прави не системата от знаци, която се използва за по-добро усвояване и предаване на информацията. Специфично го прави онази липса на вслушване, която води неизменно до точката на конфликт. Срещата, споделянето, много често не се осъществява. Защото, изхождайки от важността на онова, което всеки има да сподели, човек е склонен да игнорира важността на онова, което има да сподели другият/те. А хората със слухови дефицити вечно имат убеждението, че не са достатъчно чути, че не срещат достатъчно разбиране на важните за тях неща.
Присъствала съм на срещи, семинари, изобщо на места, където има изказвания и твърде много споделяне. Там просто липсва изслушването. Хората започват да споделят своите виждания, още преди да е приключило споделянето на говорещия. Може би бихте казали, че това е проява на неуважение или израз на неусвоена в детството по-слушност, или откровена липса на интерес към онова, което другият казва. Причините могат да бъдат както всичко изброено, така и всякакви други. Ситуативно това го има навсякъде, не само в средите на хората със слухови дефицити. Словото е достъпно средство за изразяване на всяко човешко същество. Но не всички човешки същества притежават онези умения (и желание!) за общуване, които биха им позволили по-голямо внимание и по-голяма чуваемост както към това, което казват, така и към казаното от другите. Съответно, и шанс за по-малко конфликти и недоразумения.
Основният въпрос е „Как да се подобри комуникацията?”
- нужно е всеки от участващите в общуването да се отърси от чувството на вина, че е автор на проблемите в комуникацията. Вие сте такъв, какъвто сте, общувате по точно този начин, по който общувате, и по който сте свикнали. Няма лошо. Когато аз искам да говоря с някого, не си подготвям какво ще му/ѝ кажа предварително. Това е матрична рамка, която изключва възможността нещата да се развият по друг начин и аз да реагирам не според случващото се. Общуването е спонтанен процес, в който е важно да си такъв, какъвто си, а не с отрепетирана роля. По-добре да оставите нещата сами да се случват, не да ги дирижирате. Така ако нещо не се случи, както сте планирали (репетирали), няма да имате и вина поради провалени очаквания.
- да се избягват авторитарни подходи като отправяне на забележки и налагане на слушаемост. Така се вменява вина за проблемите на комуникацията. Остаряло е да налагате внимание към себе си като говорещ, особено ако сте на ръководна длъжност. Когато общуващите са двама, избягвайте изрази като: „Слушай ме какво ти говоря!”, „Ти никога не ме слушаш!” и др.под. Съдържат заповедност, която няма да накара другата страна да се отнесе по-внимателно към онова, което казвате. Даже е по-вероятно да откаже да ви слуша изобщо.
- позволете си да докосвате с думи, за да направите съпричастен слушащият ви. Вложете сърдечност в общуването, все пак не забравяйте, че вие споделяте. Ако не вложите нищо в това, което казвате, как очаквате да бъде прието отсреща? Представете си, че думите ви са като камък, или като цвете. Кое от двете ще „улови” слушащият ви?
- ако усетите, че не ви слушат или ви дават знаци за липса на интерес, не обвинявайте. Може би вие самият сте спрели да споделяте и сте започнали просто механично да изричате, т.е., лишили сте словото от топлината му и на отсрещната страна и е студено. Образно казано. Сменете темата или отложете разговора за друго време, докато решите как „да стоплите” общуването. Когато усетя, че човекът срещу мен не толкова изпитва нужда да споделя, т.е., да общува, а просто „да се излее” емоционално, аз обикновено мълча. Не може да стане диалог, ако се надвиквате с цел „да затапите” другия. А какво удовлетворение ще изпитате, ако накарате другия просто да млъкне, но помежду ви остава нерешен предметът на общуване?
- наблюдавайте се. Как реагирате при среща с определен човек и какво у него отключва тези реакции у вас? С каква интонация съобщавате? Може би сте поначало спокоен човек, но конкретно с някого другиго изпитвате нервност, напрежение, някакъв вид дразнение? Опитайте се да изясните насаме със себе си какво събужда определени реакции и какво решение бихте взели за себе си – дали можете да ограничите общуването; дали да предприемете стъпки за открито изясняване на проблемите в комуникацията помежду ви; ако обстоятелствата ви налагат да се срещате често, как бихте могли да общувате така, че да спестите на себе си и на другия негативите? Понякога в живота ни се появяват такива хора, за да бъдат огледало на това какво е нужно да махнем от себе си. Щом го извикват, значи е налице и не са виновни хората, защото ви го показват, а ви го показват, за да обърнете внимание как най-добре да го решите. Със сигурност не мразите огледалото, че ви е показало новата пъпка на бузата ви, нали?
- да се избягват капаните на емоционалната манипулация. Когато всички аргументи са изчерпани и отсреща не е налице очакваната реакция, обикновено като резултат се покачват емоционалните градуси и се повишава тонът. В такива случаи на безсилие да се оконтролират нещата, нерядко говорещият прибягва до емоционално манипулиране на слушателя, ползвайки излишни и неотнасящи се към темата въпроси (примерно, започва да се изкарва жертва, несправедливо обвинен, да изтъква заслугите си или да се опитва да спечели съчувствие, разбиране и насилствена емпатия, като намесва личностните ви различия. Пример – вие сте чуващ, той не е). Подобни манипулации издават безсилието на говорещия да обърне нещата в своя полза. Обикновено в такава ситуация общуването се изражда в „изливане”, но разпознавайки такъв тип похвати, е добре да прекратите любезно общуването, с уважение към взаимното ви време.
- не бързайте. Нито един важен въпрос не е бил разрешен от днес за вчера. Когато общуването е взаимно полезно, то е и приятно и не ви се иска да го приключите. Обикновено важи за темите от частен характер, но не пречи да се отнесе и към служебните. Добрата комуникация е добра сама по себе си, защото не се определя от темата, а от желанието на споделящия да приема и предава пълнокръвно. Няма значение дали дадено обсъждане ще отнеме час или ден – важно е не да го финализирате по-бързо, а по-качествено.
- задавайте въпроси. Питайте отсрещната страна дали ви разбира добре и дали се изразявате достатъчно достъпно за него. Това показва грижа и отговорност както към комфорта на споделянето, така и уважение към слушащия ви. Ако забележите липса на интерес, обърнете внимание дали „не изстивате” вие самите. И питайте само ако наистина ви интересува отговорът. Искреността е основната съставка на всеки разговор. Затова темите от частен характер са по-приятни за споделяне, отколкото служебните – дипломацията често е лавиране между неискреността. Реално, това не е общуване. Не бива да се бърка дипломацията с деликатността.
- при всеки удобен случай, когато е налице общуване в група, взаимното изслушване е под въпрос. За да гарантирате, че важната тема, по която се говори, ще бъде споделена и обговорена, ползвайте чуждестранния опит на преподаватели в един датски университет. Бях писала и преди в сайта за този интересен метод, при който група студенти с различни слухови дефицити са разположени в кръг, за да може всеки да има видимост към всички. Говорещият държи топка или друг предмет, който остава в ръцете му, докато се изкаже. Никой през това време няма право да прекъсва говорещия. Ако възникнат въпроси, всеки си ги отбелязва на лист за последващо задаване. Когато топката / предметът премине в други ръце, правилата остават същите. По този начин се гарантира взаимното изслушване и уважение. След време няма да е необходим предметът, тъй като ще е налице изграден комуникационен навик.
Простички правила, които всъщност подсказват само едно нещо – че при общуване е нужно да се вглеждаме преди всичко в себе си, отколкото в другите. Все пак комуникация = споделяне. Огромна част от конфликтите произхождат от това, че в общуването хората рядко гледат самите себе си, но често упрекват другия („Ама чуй се какво говориш!”, „Той каза това или онова..”, „Той/тя защо каза….”, „С теб не може да се говори!”, „Ти винаги…”, „Ти никога не…”, и пр).
За да бъдем правилно чути, е важно и правилно да адресираме. При съмнение за правилност, питайте. И не бива да се забравя, че в общуването (споделянето) е важно да говориш С хората/ събеседника, а не НА хората/ събеседника. Разликата е огромна – когато говориш С хората, ти ставаш техен партньор и обменът е по-сполучлив. Когато говориш НА хората, ти заставаш над тях, а това нарушава усещането за равенство и партньорство.
В общуването няма място за разделения по личностни признаци. Независимо кой какъв е, дали е с естествен слух или ощетен откъм слухово въздействие, винаги има начин да се общува ползотворно, без тези различия да бъдат пречка. Вие не сте различни, защото общувате по избран от вас начин (примерно, с жестов език), а просто сте непознати, защото не сте се срещнали в онази точка на общуването, в която се случва взаимното разбиране.
Да общуваме с желание. Да споделяме с топлота. Нека да се слушаме с отворени очи.
Автор на текста: Христина Чопарова
Изображение: Gerd Altmann (Geralt) /Pixabay
Cдpyжeниe HЦAK "Hиe ви чyвaмe" e нocитeл нa право дa пyблиĸyвa тaзи cтaтия