Неведнъж сме писали за жестовия език. Би било добре да се отчете, че не съществува понятие „майчин жестов език”, което употребяват мнозина нечуващи, носители и потребители на жестова реч от много ранна детска възраст. Като първото средство за опознаване на света той се превръща за тях в основно средство за изразяване, а оттам и в присъщ език. Националният език на страната е българският. Той именно е майчиният език, който се предава с жестове, думи и изрази. Припознаването на жестовия език като "майчин" е типично за Глухите хора по смисъла на потомствената приемственост на знаковата комуникация, която се предава поколенчески.
Всички хора със слухова загуба, дори тези с вродена, притежават неувредени гласни струни, които при навременна логопедична и сурдопедагогична помощ могат да развият умението на човека да се изразява говоримо, освен с жестове. За жалост у нас мнозина са пренебрегвали значението на говора, наблягайки предимно на комуникацията с жестове, което е насадило погрешния стереотип, че всички хора със слухозагуба общуват само с жестов език и притежават немония (оттук изразът "глухонеми").
Жестовият език е символна система и винаги е бил помощно средство за визуализиране и смислово насищане на думите. За Глухите хора жестът е средството, което замества думите. Но бидейки поначало разговорен език на потомствено Глухи хора, той притежава лексикална бедност. С други думи, ограничен набор от жестове за базови понятия. С времето са се формирали още, но и до днес за много от думите в говоримия и книжовен език няма жестов аналог.
По тази причина не всичко може да се предаде с жестове, тъй като по липса на една дума за конкретен жест, тя се разтълкува и обяснява с няколко от наличните жестове. Ето защо жестовият език не превежда, а тълкува, а посредниците в жестовата комуникация навсякъде по света се наричат "жестомимични тълкуватели" или "тълкуватели на езика на знаците" (sign language interpreters).
Терминът "преводач" не е правилен по отношение на естествения жестов език, тъй като внушава, че се извършва дословен пренос от дума към жест. Разбира се, тъй като има и преводими с жест думи, може да се каже, че жестовата комуникация е комплекс от тълкуване и дословен пренос, затова у нас професионалните посредници се наричаха "преводач-тълковник от и на жестов език".
Лексикалната бедност не е единствената характерна особеност на жестовия език. Боравейки с минимум знаци, Глухите хора не чуват как звучат думите и как е правилно да се свързват в изречение. По тази причина те не разбират и понятията, означаващи свързващите части на речта (предлози, съюзи и др), и не ги употребяват. Това превръща речта им в аграматична (по смисъла на различна от общоприетия правопис и правоговор). Аграматичност има само при хората с вродена слухова загуба и при някои от много ранно придобилите я (до 3 години).
В хода на развитие и комуникация на Глухите с чуващи и други нечуващи, техният естествен жестов език се е обогатил с понятия за свързващите части на речта и по този начин се е издигнал и приближил граматически до говоримия език. Този обогатен език се нарича калкиращ и доближава жестовата комуникация до превод, тъй като жестовете следват постройката на говоримия. За съжаление, болшинството Глухи не харесват калкирането, тъй като го считат за излишно усложняване.
Тъй като Глухите хора имат ограничен речников запас, за да им става ясно, трябва да се използва само този запас. Ето защо сложните термини и понятия в области като медии, образование, наука и др., са им сложни и е нужно жестовите посредници да ги тълкуват, по липса на съответни жестове за тях. "Да се опрости" текст, за да бъде разбираем за Глухите чрез естествен жестов език, означава той да се направи аграматичен, тоест да се освободи от свързващите части на речта. Такова пренасяне на информация в никакъв случай не е превод.
Ето защо е абсурден и терминът "Глух преводач". Едно лице с вродена слухова загуба не би могло да прави дословен пренос, тъй като не чува, а ако му бъде подсказвано от чуващ жестов посредник, то тогава това е препредаване, при което дори не се гарантира точност на предаденото, и доколко е било правилно разбрано. Ситуацията е аналогична с играта на "развален телефон", ето защо в публични ситуации (медии, образование, публични събития) е повече от абсурдно посредникът да бъде Глухо лице. По света нечуващите хора са сътрудници на чуващи тълкуватели в извън публични ситуации и се наричат "препредаващи тълкуватели" (Deaf Rely Interpreters).
Според проф. Дечо Денев, „… жестът се усъвършенствува на базата на устната реч, което от своя страна издига културата на речта на нечуващите хора. По такъв начин жестът като изказ на тези хора прераства от основно в помощно средство за общуване. Това предполага, че не трябва да се избягва жестомимичната реч, а трябва да се развива и доближава до гласовия говор. Усъвършенствуването на жестомимичния език изисква постепенно да се премине от простото жестомимично / безсловесно/ общуване към жестово речевото – т.е. едновременно да се използва и говор. Включването на речта /говора/ към жеста влияе на неговото усъвършенствуване и обогатяване.”
Според проф. Денев, наложително е да се насърчава използването на говор при употребата на жестов език. По този начин се създава особен билингвизъм, в който ясно личи помощната роля на жестовия език. Без употребата на говор, жестовият език би се превърнал в основно средство, лишавайки Глухия човек от възможността да използва, обогатява и развива природните си говорни заложби. Днес в това направление успешно се използва уред, наречен полифонатор, с чиято помощ в условията на игра малките деца със слухови дефицити се научават да говорят правилно и да коригират силата на гласа си. Ако към заниманията с жест и говор се прибави и графичното усвояване на речта, малките хора ще се научат да четат и пишат много по-лесно – умение, безспорно жизнено необходимо за по-нататъшното им развитие като културни индивиди.
От всичко казано дотук, можем да направим важния извод, че жестовия език е помощно средство за визуално осмисляне, необходимо на малки деца със слухова загуба, както и на хора, внезапно загубили слуха си вследствие на заболяване или травма. За всички тях жестовият език се явява помощното средство за обяснение. Но забележете, че то не ощетява и не премахва другите възможности за комуникация.
В качеството му на помощно средство, жестовият език не е подходящ да се използва самостоятелно, тъй като това го превръща в специфичен вид комуникация, достъпна единствено за Глухите. Иначе казано, за да ви разбере и чуващ човек, не е достатъчно да изисквате от него да владее жестовия език, но също и да му покажете, че умеете да се изразявате говоримо и писмено като него. Понятието е известно като знаков билингвизъм и визира умения за едновременна употреба на жест, говор и отчетливо устно артикулиране.
Кои обстоятелства превръщат жестовият език в не е особено подходящ за медийни продукти?
1. Малкият прозорец на жестовия преводач на тв екран не е достатъчен, за да позволи разчитане по устните, особено ако мониторът се намира на голямо разстояние от нечуващия зрител. Важно е да се знае, че всички нечуващи обръщат внимание първо на устната артикулация на говорещия, и едва след това – на жестовете, осмислящи казаното. Невъзможността да се разчете устните на преводача поради малката площ или зрителни трудности ще превърне жестовия език от екрана в обикновено ръкомахане. На някои места по света въпросът с малкия екран е решен чрез разделяне на тв екран на две, при което прозорците с тълкувателя и водещия са с еднаква големина.
2. Колкото е по-богата говоримата реч, толкова по-трудно ще бъде на хората с по-бедни познания по жестове да усвоят медийния продукт от телевизионния екран.
3. Колкото по-бавна е речта, толкова по-изразителен е жестът и по-добре бива разбран. Голямата скорост на наратива принуждава жестовия посредник също да бърза, а при наличие на сложни термини той не разполага с времето да ги разтълкува с наличните жестове. С други думи, тук лексикалната бедност на жестовия език се явява пречка за бързото преобразуване на дума в жест. Обикновено жестиращият ползва синоними, но е спорно доколко една така предадена знаково реч ще точно смислово копие на говоримата.
Вижда се, че жестовия език не решава въпросите на достъпността за всички нечуващи - нито в медиите, нито в образованието. Повечето нечуващи не са потребители на естествен жестов език, освен по необходимост, при това избират калкиращия. Обратно, Глухите като носители избират да общуват изцяло с естествен жестов език. За съжаление, този избор ги лишава от умения в правопис и правоговор, затова вместо да се набляга на задължителното изучаване на жестов език от чуващата общественост, е необходимо по-сериозно внимание към методики за самите нечуващи в усвояването на националния език писмено и говоримо.
И все пак, какво е решението за медийния достъп на нечуващите? Субтитрите.
Написаната реч е достъпна за всеки член на обществото. И в случай, че малките деца със слухова загуба отрано са овладели не само говора и жеста, но и писмената реч, субтитрите се явяват универсалното средство звучния свят да навлезе в техния свят от тишина. Тук е мястото за малка скоба относно правата на потребителите на медийни продукти, върху което ми бе обърнала внимание и г-жа Севда Шишманова, програмен директор на БНТ.
Заради субтитрите се получавали множество обаждания от хора, които смятали, че правата им са нарушени. Има просто решение на проблема, и той е в ръцете на медиите. Дублираните предавания могат едновременно да бъдат и субтитрирани, като по този начин ничии права не са нарушени. Българските телезрители едва ли биха имали нещо против да слушат вместо чужда реч българска, като едновременно текат и български субтитри.
Но за да има жестовият език място на телевизионния екран в медийни продукти, трябва да са спазени поне две условия: да не нарушава ничии права и да не затвърждава стереотипите, че всички хора с някакво слухово затруднение са и глухонеми и се разбират единствено и само с жестове.
Автор на текста: Христина Чопарова
Снимка: niekverlaan/pixabay.com
Cдpyжeниe HЦAK "Hиe ви чyвaмe" e нocитeл нa изĸлючитeлнитe пpaвa дa пyблиĸyвa тaзи cтaтия