Още през 2010 г., впечатлени от невероятния ѝ талант, я представихме на вниманието ви със статията "Музика за нечуващи - изкуството да слушаш себе си". През 2013 г. публикувахме биографичния очерк "Евелин Глени – перкусиите и тишината". В безкрайно приятния ни задочен разговор сега, иницииран преди няколко месеца, Евелин разкри съкровени детайли за детството си, за предизвикателствата на тишината, за страстта си към ударните инструменти и за музиката в условията на диктувани от изкуствен интелект технологии.
Уважаема Евелин, за нас е голямо удоволствие да бъдете гост на специализирания сайт "Ние ви чуваме", най-голямата в България онлайн медия за хора с различна по вид слухова загуба. Българските читатели знаят твърде малко за Вас и Вашия свят, затова нека открехнем за тях завесата към него. Кога се случи срещата Ви с Тишината и какви бяха първите ви усещания, свързани със загубата на слух?
Започнах да губя слуха си на 8-годишна възраст поради влошаване на състоянието на слуховите нерви. Нямах представа, че оглушавам на тази възраст, защото влошаването беше постепенно. Започнах да свиря на пиано от 8-годишна и на кларинет, когато бях на 10. Родителите ми обаче ме помолиха да спра да свиря на кларинета, тъй като се чудеха дали физическото напрежение в главата ми при свирене на нотите не допринася за загубата на слуха ми. Нямах търпение да намеря нещо, което да замести кларинета и да допълва свиренето ми на пиано. По това време разчитах на слухови апарати, но имах дълбоко чувство към музиката и усещах, че съм доста сензитивен изпълнител.
Запознах се с ударните инструменти от 12-годишна възраст. По това време не бях запозната с нечуващата общност, защото бях отгледана в една много селска част на североизточна Шотландия. В средното училище имаше още едно момче, което беше нечуващо, и там ни гостуваше пътуващ учител за деца със слухова загуба, когото аз и момчето посещавахме всяка седмица. Останах в училищната система "ол инклузив" (с ползване на всички услуги, бел. ред), а не в училище за нечуващи, което беше абсолютно необходимо. Цялото ми детство беше свързано със слухови умения и затова никога не научих британския жестов език.
Какви предизвикателства стояха пред Вас като дете с тежко чуване?
Основните предизвикателства бяха свързани с групови ситуации. Учих в малко селско начално училище само с около 37 възпитаници в цялото училище и двама учители. За щастие, всеки ученик в училището преминаваше годишен тест за слуха, което беше начинът, по който за първи път бе открита загубата на слуха ми. Това предупреди учителите и семейството ми. Открих, че започвам да се затруднявам в групови ситуации, като например в часовете по четене или на игрището.
Трудно ми беше да различавам гласове. Това означаваше, че изоставах и с училищните задачи. Когато отидох в много по-голямо средно училище на 12-годишна възраст, вече носех слухови апарати, но исках да ги скрия и да не казвам на никого за глухотата си. Това стана почти невъзможно, защото ми беше трудно да чувам учителите в класните стаи - много по-големи, отколкото в малкото ми начално училище. Сложиха ми Фонично ухо – устройство, носено от мен и учителя – което ми помагаше по-лесно да разпознавам какво казва той, когато се движи из стаята. Беше обаче изтощително и започнах да прекарвам повече време насаме. Това беше добре за мен, защото бях свикнала да съм сама, да си репетирам и да свиря на пиано.
Хората в Тишина имат по-развита сензорика и усещания. Те сякаш са тук, за да учат този шумен свят на вслушване и чуване, въпреки че им липсва слух. Бихте ли променили някаква част от живота си, ако можехте да го започнете отначало?
За много нечуващи хора като мен, слушането никога не е било свързано със звук. Става въпрос за присъствие и за цялостно внимание, зрителен контакт, жестове, изражение на лицето и ритъм на тишината. Живеем в свят, където комуникацията е целенасочена, където разбирането изисква фокус, а не само пасивно слушане. По този начин можем да научим чуващите хора, че истинското слушане е активно, ангажирано и дълбоко човешко.
Бих ли променила някоя част от живота си? Не. Глухотата ми не е недостатък – тя е форма на възприятие, различна честота на свързване. Тя е оформила начина, по който преминавам през света, как да се свързвам с другите и как да преживявам нещата в дълбочина по начини, които мнозина пренебрегват. Не ми е нужно да чувам звук, за да разбирам хората – просто е необходимо те да са готови наистина да слушат.
Откъде извира интересът към музиката и има ли в семейството Ви други музиканти? Липсата на слух ли бе причина да изберете ударните инструменти, а не струнни или духови?
Беше съвсем нормално много фермерски домове в Шотландия да имат изправени пиана, защото хората свиреха традиционна шотландска музика в социална обстановка. Традиционните танци и четенето на поезия на родния ни език бяха нормални за децата в училище и на местните фестивали. Както споменах вече, посещавах малко селско начално училище с максимум от 37 ученици. Всеки петък цялото училище имаше общ урок по музика. Когато завърших това училище, всички ученици можеха да четат ноти. Обичах също да импровизирам на пиано и да композирам малки пиеси.
Родителите ми бяха фермери, но много насърчаваха интереса ми към музиката. Двамата ми по-големи братя получиха същите възможности, но нямаха такъв усет за правене на музика. Когато отидох в по-голямото средно училище, директорът и членовете на персонала много се стараеха всички деца да имат възможност да участват в обучението с музика. Имаше много добър набор от пътуващи учители по инструменти, включително учител по ударни (перкусии). Да избера ударните инструменти нямаше нищо общо с глухотата ми. Просто видях веднъж училищния оркестър да свири по време на училищно събрание пред нови ученици и бях във възторг. Исках да бъда част от това и се почувствах привлечена от секцията с ударни инструменти поради разнообразието им.
Правилно ли е да кажем, че според Вас да се усещат ритъмът и музиката е в основата на майсторството повече, отколкото те да се чуват с просто ухо?
Музиката не е нещо, което просто чуваш с невъоръжено ухо. Тя е нещо, което усещаш вътрешно и физически. Ритъмът живее първо в тялото ти, преди да се засели в ухото. Като нечуващ човек научих, че истинското музикално майсторство идва от усещането на звуковата енергия, пулс, емоционална текстура, а не само от декодирането на звука. Усещането на вибрациите, наблюдението на движението, усещането за промени в настроението и темпото - това е мястото, където живее душата на музиката. Така че, да, вярвам, че майсторството не се измерва с това колко добре чуваш всяка нота, а с това колко дълбоко се свързваш с намерението зад нея. По този начин нечуващите артисти и слушатели напомнят, че не ти трябват уши, за да чуеш това, което наистина има значение.
Вие сте изключителен перкусионист, първата нечуваща жена, приета в Кралската музикална академия и сте вдъхновение за много музиканти. Какво съветвате младежите със слухова загуба, които желаят да се занимават с музика или да последват Вашия пример с ударните инструменти?
Не чакайте разрешение! Светът може да се опитва да дефинира музиката само чрез уши, но вие имате силата да я предефинирате чрез опит и иновации. Музиката не се ограничава само до звука – тя е движение, вибрация, емоция и изразяване. Хората без слух вече знаят как да усещат това, което другите често само чуват. Също така, доверете се на тялото си и на инстинктите си. Най-важното е да се обградите с хора, които виждат вашия потенциал, а не вашите граници. Пътят на нечуващия човек може да не изглежда като този на някой друг, но в това е вашата сила. Вие не сте тук, за да се впишете в индустрията такава, каквато е – вие сте тук, за да я разширите, не защото имитирате това, което правят другите, а защото носите нещо уникално със себе си.
Много силни думи и много истинни! Какво Ви провокира да колекционирате музикални инструменти от цял свят? Има ли в колекцията Ви такива от българския фолклор – родопска гайда, кавал, гъдулка, тамбура, тъпан?
Това, което ме привлече да колекционирам музикални инструменти от цял свят, беше любопитството - любопитство как различните култури усещат музиката, изразяват ритъма и свързват звука с идентичността. Всеки инструмент разказва история не само чрез това как звучи, но и чрез това как е направен, използван и усещан. Колекционирането им е моят начин да слушам света. Колекцията ми "Евелин Глени" вече има над 3 800 инструмента, заедно с много артефакти като снимки, печатни интервюта, видеоклипове, кореспонденция, костюми, награди, произведения на изкуството, музикални партитури и много други. За съжаление, аз все още нямам инструмент от България!
Казвали сте преди време, че не си служите с жестов език, тъй като във вашата работа той е неприложим. Присъства ли все пак езикът на знаците в личния Ви живот под някаква форма?
За мен езикът, независимо дали е жестов или говорим, е дълбоко личен. Досега не съм използвала британски жестов език, защото моето пътешествие през глухотата е следвало по-слухова и различна пътека. Комуникацията е приела много форми в живота ми: четене по устни, жестове, писмени думи, технологии, дори ритъм и движение. Всяка от тях е оформила начина, по който се свързвам със света. Изучаването на британския жестов език сега не е свързано с коригиране на някаква празнина, а с разширяване на изразяването ми. Всички ние стигаме до езика в своето време и по свои собствени причини. За мен не става въпрос само за използване на специфичен жестов език - става въпрос за намиране на инструментите, които ми позволяват да бъда напълно видяна и чута, по мой собствен начин.
Изкуственият интелект навлиза все повече в живота на хората. Как според Вас той може да бъде в полза на Глухи, тежко чуващи и късно оглушали хора? Приложима ли е тази технология във Вашата музикална област?
Изкуственият интелект (ИИ) има потенциала да бъде мощен съюзник за Глухи, тежко чуващи и късно оглушали хора - не като заместител на нашите преживявания, а като мост между различните начини на възприемане на света. От субтитри в реално време и разпознаване на жестовия език до системи за тактилна обратна връзка и визуален звуков анализ, ИИ започва да превежда звука в други сензорни езици - такива, до които можем да имаме достъп и да ги разбираме. В музиката това е особено вълнуващо.
ИИ може да помогне за визуализиране на ритъма, изолиране на инструменти, проследяване на вибрации и дори композиране въз основа на емоционална или физическа входяща информация, а не само на слухова. Той ни отваря врати да създаваме, изпълняваме и да се ангажираме с музика не само като слушатели, но и като новатори. За мен ИИ в музиката не е свързан с това да ни накара да "чуем" както другите. Става въпрос за преосмисляне на това какво е музиката и в това пространство нечуващите творци имат толкова много да предложат.
На какво посвещава времето си Евелин Глени, когато не се занимава с музика?
Интересите ми извън музиката са разходки, каране на колело, четене, градинарство, посещение на антикварни панаири и търсения с металотърсач. Всички тези дейности мога да правя сама или с други хора. Колкото повече мога да бъда навън, толкова по-добре. В края на краищата, аз съм фермерска дъщеря и обичам да съм сред природата!
Какво послание бихте отправили към нечуващите хора в България?
Вие не сте отвън, гледайки навътре - вие сте част от глобално движение, което предефинира какво означава да общуваш, да изразяваш и да бъдеш чут. Глухотата не е ограничение; това е различен начин за преживяване на света, богат на свои собствени езици, култури и сили на възприятие. Вашата идентичност не е нещо, което трябва да криете или преодолявате. Тя е нещо, което притежавате. Вашите ръце, вашите очи, вашите тела - те носят мъдрост, която чуващият свят едва започва да разбира. Независимо дали чрез българския жестов език, изкуство, образование или музика, вие имате нещо дълбоко ценно за споделяне. Никога не позволявайте на никого да ви убеди, че тишината е празнота. В тишината има яснота, в глухотата има здравина. В единството, през граници, езици и преживявания – там е силата!
Сдружение НЦАК "Ние ви чуваме" изразява искрена благодарност към Дейм Евелин Глени за отделеното време и внимание към въпросите, които ѝ зададохме. Признателност изказваме и към две от дамите от екипа ѝ - Ема Браун (ПР мениджър) и Рай Мейнар (финансов мениджър), за сътрудничеството и предоставените снимки.
Интервюто взе Христина Чопарова
Превод от английски: Христина Чопарова
Снимка на корицата: Джейн Барлоу
Снимки с любезното съдействие на:
Сдружение НЦАК "Ние ви чуваме" е носител на право да публикува статията и снимките