Четвъртък, 19 Септември 2013 03:00

Трябва да питам мама!

Написана от

Ако дете под 10 години иска разрешение или се допитва до мнението на родителя си, това е в реда на нещата. Но ако е на почти 30 и се налага да иска позволението или одобрението на мама и тате, това определено е обезпокоително. В настоящата публикация чрез примери се разглеждат ситуации, при които е заличена границата между грижа и контрол от страна на родителя, което от своя страна води до зависимост на детето и страх от самостоятелност. Когато детето е със слухов дефицит и /или със затруднения с говора, обикновено е извинимо и оправдано до него да се намира помощен асистент и още повече, ако това е собственият му родител, за да се чувства то по-спокойно. Но дори в този случай говорим по-скоро за изключения, в които става дума за еднократна, временна и конкретна помощ, при това само когато е наистина крайно необходимо. Но какво се случва, когато тази помощ е перманентна и е начин на живот?

Представете си ситуация А. Б. Д., 29-годишна, дошла на гости на своя приятелка от друг град. Но вместо да използва времето на престоя си, за да разгледа града, да си направи снимки, да опознае обстановката, Б.Д. следва приятелката навсякъде – в работата ù, по задачите ù, изобщо – поставя се в неудобната позиция да бъде като разнасяна навсякъде неудобна вещ. Причината – майката на Б.Д. изрично е наредила на приятелката да бъде неин заместник по време на престоя на дъщеря ѝ в града, и нито за момент да не я оставя сама. Защото дъщерята никога не е пътувала сама където и да е.

Представете си и ситуация Б.  Т.Т., 30-годишен, има проблем със социалните контакти, защото майка му от ранната му възраст определя с кого да поддържа приятелски отношения. На него също не му е било позволявано да пътува сам и на практика в опитите си да го предпази от хора, които могат да го наранят, тя го е лишила от възможността да прави избор с кого да комуникира. 

Тези случаи са съвсем реални. И не са единствените, които илюстрират нагледно до какво води прекалената загриженост на родители на деца със слухови дефицити. В стремежа си да ги опазят от всички възможни беди, неприятни ситуации или „удари от съдбата”, те не оставят децата си нито за момент сами. Излишно е да се споменава, че младежите от примерите по-горе нямат свой личен живот. В случая те са приели за нещо съвсем нормално и подразбиращо се родителят да решава какво, кога и как е добре за тях и нямат самочувствието на хора, способни да управляват сами живота си.

В своята книга „В началото бе възпитанието” немската писателка Алис Милер изтъква колко е вредна ролята на възпитанието като цяло, защото на практика „възпитание” е онзи неудобен калъф, в който напъхват всяко дете, с нужда или без –  осакатяващи рамки, правила и норми, по които се прекрояват и моделират децата такива, каквито на родителите им е удобно да ги обичат. Внушенията, наказанията и смачкването на детското самочувствие в първите седем години са определящи. Съвсем не е нужно родителят да е отявлен садист или с лоши намерения, за да нанесе такива поражения на детето си. Далеч по-опасни са всички онези неща, които родителите правят „от любов”, която в крайна сметка повече обсебва и задушава, отколкото дава свобода и възможност за личностно развитие.

Не е любов, когато живееш живота на някой друг, определяйки му какъв избор да прави във всяка една житейска ситуация. В резултат на това децата се превръщат зависими, несамостоятелни хора. А всяка зависимост, утвърждавана в продължение на години и неосъзнавана като такава, според Алис Милер води до повторение на моделите и затъване на личността в проблеми от всякакъв характер, които са своеобразен опит за бягство.

В крайна сметка най-доброто, което можете да се направи за някого, е да се чуе какво наистина иска. За целта е необходимо децата да бъдат приемани като отделни личности със свое мнение, и към тях да се подхожда приятелски и партньорски, вместо да бъдат принуждавани да се подчиняват на рутинни възпитателни методи. Независимо дали децата са със слухова загуба или без. Най-големите увреждания са онези, които не се виждат - тези отвътре.

Бел. ред.: В посочените ситуации имената на младежите са заменени с произволно избрани инициали. В публикацията акцентът е върху въпроса за зависимостта, разказаните случаи са единствено за илюстрация. 

 

Прочетена 685 пъти