Понеделник, 11 Февруари 2019 16:35

Осъдени на тишина

Публикувана от

Осем глухи момичета на възраст от 7 до 13 години пътуват с двете си учителки на път за театрално представление. По пътя училищният автобус спира заради катастрофа и това спиране ще се превърне в началото на ужас, който всички те ще помнят до края на живота си. Защото в този късен следобед в пшеничните полета на щата Канзас ще станат заложнички на трима избягали от затвора углавни престъпници. В продължение на повече от 12 часа момичетата са затворени в стара кланица, а преговорите за тях се водят от опитен в случаите на похищения агент на ФБР.

Романът на Джефри Дивър „Осъдени на тишина” (1995) е трилър, в който си личи, че авторът е добре запознат с техниките за водене на преговори за освобождаване на заложници, с правото и законите, с криминалистиката. Това не е учудващо, като се има предвид че Дивър е журналист с диплома по право и е работил като правен кореспондент на „Ню Йорк Таймс”. След успеха на втория си роман през 1988 г., който е начало на трилогия, Дивър се отказва от адвокатското поприще и се посвещава изцяло на литературното.

В „Осъдени на тишина” има и кратко представяне на американския жестов език (ASL). Припомня, че е възникнал от френския, преподаван в първото училище за глухи в света, основано във Франция от абат Шарл Мишел дьо Л’Епе около 1760 г. Абатът преподавал този „първичен човешки език, чист, абсолютен и безупречно ясен”, за да обяснява божественото на учениците си без слух. Затова не е учудващо, че Мелани Чаръл, учителката на глухите деца в книгата, кръщава спасителя им с името на абата. Така водещият преговорите агент Артър Потър за всички похитени се превръща в извор на надеждата и защита срещу злото (името Дьо Л’Епе от френски означавало рапира, вид леко оръжие за фехтовка).

В романа на Дивър обаче е представена и другата разновидност на жестовия език, ползвана от тази учителка – точният жестов английски, или изразяване на букви с пръсти (finger spelling). Но това далеч не е всичко. Плахата учителка в романа измислила нов жестов език, с въведен допълнителен елемент, който бил нещо поразително – използвала ритъм. Прибавила темпорална структура към формите на пръстите. Вдъхновението ѝ дошло от диригентите на оркестри, тъй като глухата учителка била много музикална. Хитър ход, за да остане разбрана от похитените ученички, без да жестикулира видимо, за да не дразни похитителите.

На много места в романа чрез персонажите на децата се разкриват подробности от т.нар. „култура на глухите”, която чрез „Осъдени на тишина” всъщност има съвсем друг контекст от този, в който у нас разбираме термина. Оказва се, че с „култура на глухите” американските потомствени глухи хора обозначават принадлежността си към общността с главно „Г”, а именно на тези с вродена глухота, които отказват да ползват оралистичния метод и си служат само с жестов език, почти без да изговарят думите. Общността била доста войнствено настроена към глухите с малко „г” (тези с придобита глухота), които предпочитали да говорят. Войнствеността се обяснява с това, че  за потомствено глухите наличието на говор било опит „да бъдат като Другите”, т.е., като хората с естествен слух.

Романът развива и романтична нишка, втъкана в зараждащите се почти по свръхсензорен път отношения между похитената учителка Мелани и водещият преговорите агент Потър, нейният Дьо Л’Епе. Динамичен сюжет, почти предвидим развой, но накрая общото впечатление е за банален и клиширан крими сериал. Джефри Дивър се е опитал да постигне изразителността на Труман Капоти в „Хладнокръвно”, но въпреки това намирам, че стилът му е твърде далеч от литературното изящество. Все пак  любителите на трилъри могат да оценят по достойнство реалистичното описание на някои сцени.

И понеже споменах филми, „Осъдени на тишина” е реализиран за телевизията през 1997 г. със заглавие „Смъртоносна тишина” (Dead Silence), с участието на Джеймс Гарнър и Марли Матлийн.

Христина Чопарова

Изображение: chitanka.info

Прочетена 272 пъти