Толкова много пластове. И толкова много отговори, разказани красиво в една история, която всъщност... дали е разказана, или само намерението на Гийермо дел Торо е било такова? Може би с възможност всеки да си я доразкаже, но все пак история необикновена, в която възникват въпрос след въпрос. Изпипана до съвършенство миниатюра, в която нещата са показани такива, каквито са. И всеки би могъл да ги види според това, което носи в себе си. Каква е историята?
„Формата на водата” (The Shape of Water) е за формата на всички неща такива, каквито ги виждаме. Свят в световете, които се разкриват като матрьошки един след друг: Планетата Земя. Година 1960-та. САЩ. Един семпъл тавански апартамент над старо кино. Ежедневието на нямата Илайза (Сали Хоукинс), и нейният съквартирант - хомосексуалния художник на реклами Джайлс (Ричард Дженкинс). И леко зловещите бункери на секретна лаборатория, където Илайза е чистачка заедно с цветнокожата си приятелка Зелда (Октавия Спенсър). После, херметичния свят на странно водно същество с хуманоидни черти (Дъг Джоунс). Американската елитарност е събрана в надменния образ на агент Стрикланд (Майкъл Шанън), който има стандартно семейство с две деца, мечтае за кадилак и развява самочувствието на „съвестен” циник, който никога не се дъни. Руската конкуренция се представлява от учен, внедрен в екипа като „д-р Хофстетлър” (Майкъл Сталбърг).
Илайза не говори, но общува с жестове на езика на знаците. Досегашния ú свят ще се разтърси от срещата с това водно създание, обект на груби експерименти, излязло сякаш от романа на Александър Беляев „Човекът-амфибия”. Възхтително същество с невероятна визия и способности за регенерация, заради които в очите на непритежаващите ги то е и бог, и чудовище. Но преди всичко е носител на онази различност, която буди и страх, и любов. И мечти.
Гийермо дел Торо плува уверено между пластовете на историята, показвайки нещата такива, каквито ги усещат и виждат участниците в нея. Срещи на вътрешни и външни реалности, от чийто сблъсък се раждат въпроси и изплуват отговори. В този филм всеки е малко или много различен – 60-те години са времена на сегрегации и още неутихнала расова дискриминация, непоносимост към еднополовата любов, полицейско насилие, политически борби за превъзходство. И на фона на всичко това - една красива история за любов между същества, които общуват отвъд формата, отвъд думите, отвъд логиката и порядките. Многопластова история, люлееща се на границата между научната фантастика и мюзикъла, между възможното и илюзорното, плъзгаща се по дъждовния ръб, слял в едно света на водата и на земята.
Студената война (както я бе нарекъл Оруел), за САЩ е идеалната възможност за една прекалено млада нация да се доказва като силна, безстрашна и непобедима във всяко нещо. Завоевател, който няма комплекси, защото едва ли не нему е отредено да бъде суперсилата, а една суперсила трябва да притежава, да знае, да може всичко – с неоспоримо първенство и превъзходство, особено над останалите претенденти като Русия. И в тези мътни времена на съревнование и мерене на самочувствия във всеки аспект, някак си резултатите остават почти пожертвани в името на целта за първенство на всяка цена.
Безумна битка, в която няма победител, защото – както мъдро бе отбелязал Алберт Айнщайн, - никоя цел не е толкова идеална, че да си заслужава всякаквите средства. Защото се получава един парадокс, лишен изцяло от морал и човешкост – тотално унищожение заради желанието да попречиш на друг да има това, което ти не можеш. Казано по нашенски, няма значение дали на мен ще ми е добре, важното е на Вуте да му е зле. Цялата история на Студената война илюстрира и се заключава в този парадокс, в който човешкият (и всякакъв друг) живот е също толкова без значение.
Дори (и особено!) ако този живот идва от друго време, от друг свят и носи прекрасни послания. Само защото е различна форма от тази, която е позната и отдавна стереотипизирана, той вече е обект на реакции, вариращи от възхищение до страх и отвращение. Различността е огледало, и в него всеки има възможност да види отразено това, което носи в себе си. За комплексираните и неуверени в силата си индивиди този различен живот е заплаха – най-малкото, защото не е ясно защо е дошъл, какво иска, защо го иска. За един завоевател новото идва да покорява, за запленява, то е заплаха. За някой, който усеща себе си като аутсайдер, различното е близко по своему. Близко по показател всеобщо отхвърляне и неразбиране. А как се общува с различните?
Завоевателят няма да общува изобщо. Той първо ще действа, после ще мисли. Ще побърза да изпревари, ще бъде агресор без нужда, за да покаже у кого е силата. Първо ще подчини, после ще задава въпроси. А може спокойно и без това. Сила е нужна единствено, за да счупиш нещо, за всичко останало любовта е достатъчна. Но за този, който живее в страх, любовта е непозната. Защото обратното на любовта е страхът. Той не желае да говори, да влиза в контакт, защото предпочита да вярва, че всичко непознато по презумпция е заплаха, щом притежава способности, които са потенциални оръжия. Само Любовта може да види в тях спасение и ползи.
Каква е формата на различността? „Ако не направим нищо, ние самите сме нищо”. Страхът приема само своите подобия. Любовта приема всичко, всяко различие. Нашите избори определят какво сме.
А Гийермо дел Торо си заслужава всички получени награди за тази толкова красива история, чийто край е най-добре да видите сами.
Автор на текста: Христина Чопарова
Изображениe (poster): Уикипедия
.png){kind=link}
Cдpyжeниe HЦAK "Hиe ви чyвaмe" e нocитeл нa изĸлючитeлнитe пpaвa дa пyблиĸyвa тaзи cтaтия