Ваня Петкова (Кърджали), Денислав Тодоров (Костинброд), Людмила Гъркова (София), Мирела Венциславова (Русе), Моника Войкова (София), Ния Якимова (София), Радослав Генев (Самоков) и Стела Стаева (Трявна) участваха в изложбата с по три свои творби, изпълнени в различна техника – маслени бои, акрил, цветен туш, литография, акварел, текстил.
24 платна с различни размери украсиха стените на галерията, а на постаменти бяха изложени текстилната скулптура на Ния Якимова „Минерал”, и две щраусови яйца с иконография на Ваня Петкова – „Богородица с младенеца” и „Христос Пантократор”. Щраусовите яйца получиха покана за участие в коледна изложба и бяха изключително добре посрещнати като любопитен акцент в изложбата.
И защото обичам да ви разхождам из творбите, които представяме в картини или снимки, ще го направя и сега, за да надникнем заедно в света на тихите творци. Платната са родени от свят на Тишина и в тържествената вечер на 2 ноември отправиха послание, че изкуството не признава различия и умее да говори с езика на Душата, където звуците не са от значение.
Любовта, природата, сънищата и свободата бяха темите, с които творците от тихия свят бяха избрали да се представят в юбилейната изложба по повод 10-годишнината на специализирания сайт „Ние ви чуваме”. Най-важните теми, разбира се – животът би бил лишен от цвят, ако любовта не осмисля всичко, ако не сме в един-е-ние с природата, ако не летим насън и не сме толкова свободни, колкото изберем да се чувстваме.
Преливащ от цветове, „Влюбеният папагал” на Ваня Петкова говори за полети, пролети и заедност. А „Влюбените дървета” върху коприната на Стела Стаева съдържат философската идея за споделеност, за поддържане на животворността, която дърветата умеят да си предават. Да прегърнеш дърво е като да си влееш живот. Акрилните „Рози на любовта” на Денислав Тодоров пък избухват в цветове, символизиращи великолепието на свързаността и аромата на влюбеност. Какво по-добро въплъщение на цялата любовна магия от пламтяща роза – кралицата на цветята?
Огромните платна на Ния Якимова приковаваха погледите още с влизането в галерията. Сюрреалистичните пейзажи запращат в един свят, където всичко е толкова познато, и всъщност безкрайно непредвидимо. Безглавите коне в „Безпътица” и „Предапокалиптично” са вестители – на онова новото, което има да дойде, забулено в бяла потайност, и на всичко онова старо, което следва да си отиде, съзнателно изгубено някъде по пътя. „Островът на живите” е обвит в лилава мъгла, лилава като цвета на свръхсетивността, плуващ във водите на битието – едновременно стабилен и нетраен, въплътил идеята за преходност и за вечност, в която животът има друга форма, друг сценарий. Платна, облечени в сънища.
Скулптурната форма от текстил изглежда толкова витална – прилича на гигантско човешко сърце, в което се вижда всяка жилка, кръвоносните пътища, а то пулсира, изплетено от юта, вълна и конци за бродерия. „Минерал”, светещ под прожекторите в оранжево и черно, символизиращ силата на земята, но и здравината на всичко, сътворено с любов. Самата Ния се пошегува, че скулптурата ѝ по-скоро прилича на гигантски извънземен охлюв, но едно е сигурно – че беше неземна. Формата е според онова, което човешкият разум познава, за да уподоби.
Сред разговори, усмивки, снимки пред великолепието от цветове по стените, преминаваме нататък, за да спрем пред акрилните платна „Простор” и „Пътуване” на Денислав Тодоров. Всяко от тях е като прозорец на бързо движещ се влак, запечатал прелетял пейзаж. Толкова много движение, толкова скорост, че всички предмети са просто калейдоскоп от цветност, символизираща вечния кръговрат на живота, динамиката на дните и бързината, с която се сменят настроенията.
По-нататък срещаме стилизирания образ на Жената – като воин, девойка от народна приказка или българска от старо време. „Жена воин и сокол”, „Българска мома с кон и петел” и „Българска мома на мост” на Мирела Венциславова извикват умиление към времената, когато носията е била ежедневно облекло в българската реалност, свързана с традиции, бит и поминък. Днес фолклорните традиции бавно се възраждат, а носиите и символиката на българските шевици са обект на усилено възпроизвеждане и припомняне ролята на Жената като пазителка на живота.
Внезапно се пренасяме из просторите на Самоков, запечатани в литографиите на Радослав Генев. Толкова прецизност има в деликатните сенки на дърветата, застинали в зимната привечер, покрити с тънък снежен воал. Животът понякога има и тъжни нюанси, и мъничко мрак, които помагат да видиш по-добрата перспектива, да оцениш светлината. И докато трае всичко това, да поседнеш на „Белия стол” на надеждата. И под стрелките на неумолимото Време да съзреш през прозореца на Душата само онова, което да подхрани крилата ти за нови полети.
А знаете ли каква магия има акварелът? Водните бои, очертали контурите на волността в „Ездачи” и „Вихрено” на Людмила Гъркова, сякаш приканват да се понесеш след конския тропот към нещо неизвестно – без страх, с доза любопитство и с обич към вихъра, който те носи по нови посоки. Авторката е запален планинар и пътешественик, в чиито акварели си личи любовта към Творението, споделените моменти в „Под сянката”, и сякаш чуваш посланието, че единствено свободният Дух е способен да премине отвъд границите на обозримото, да прескочи всяка бариера и да му е достатъчно просто да бъде себе си.
Майчината любов, приятелството и величието на дивата природа срещаме в „Мадона”, „Приятели” и „Слон” от маслените платна на Моника Войкова. Човешки теми, които предизвикват размисъл за изконните житейски ценности, споделеното време, любящата грижа и осъзнаването, че в този свят всички – въпреки подчертаната си индивидуалност и различия, които придават пъстрота – сме подвластни на едни и същи чувства. Осъзнаване на времето, което имаме тук, сред най-близките си – семейства и приятели, без да забравяме и най-далечните, каквито са живите същества навсякъде по света. И че всяка наша мисъл, всяка постъпка, когато е подписана с обич, осигурява за всички – близки и далечни – невидимата храна, нужна колкото въздуха. Обич.
Разходката завършва пред светещата коприна на Стела Стаева. В контраста „Ден и нощ” дървото обединява не само времевата цикличност, но и житейската смяна на старо и ново, на черно и бяло, които са в постоянна хармония, не в опозиция. Дървото като символ на Живота свети в „Перленото дърво”, отрупано с плод – изобилието всякога е достъпно за онези, които полагат съзнателни грижи към вътрешния си свят. С любов.
Скъпи читатели, светът на Тишината е прекрасен, защото позволява на творците да се потапят дълбоко и да изследват себе си. Нещо, което за хората с естествен слух е постижимо само тогава, когато направят доброволния избор да утихнат, да се изключат от околния шум. Мнозина се страхуват от Тишината, от срещата насаме, защото ще трябва да влязат в тъмни местенца, където има много страхове и неясно какво, натрупано през годините. За хората в Тишина то отдавна е осветено, залите са просторни, светли и там се чува единствено звукът на новото, което канят да ги изпълни. На всичко онова Ново и красиво, което в тържествената вечер на 2 ноември тихите художници подариха на гостите на юбилейната изложба на „Ние ви чуваме”.
Не можем да бъдем по-щастливи от това, че на тази среща, където се обединиха в името на изкуството два свята, те откриха, че всъщност се харесват и се разбират без затруднения. Изкуството всякога е можело да говори без думи, а там, където Душите се чуват, те не са нужни.
„Ние ви чуваме” благодари сърдечно на галерия „Контраст” за възможността да отправим посланията от Тишината. На всички художници за невероятната наслада от техните творби, и на всички, които почерпиха от магията с присъствието си на юбилея ни! До нови срещи!
Автор на текста и колаж: Христина Чопарова
Снимки: личен архив на художниците и автора на текста
Cдpyжeниe HЦAK "Hиe ви чyвaмe" e нocитeл нa изĸлючитeлнитe пpaвa дa пyблиĸyвa тaзи cтaтия