Допреш ли ръка до каквото и да е... то проговаря – с форми, текстура, топлина. Разкрива ти цял един свят, много отвъд думите. Пръстите ти могат да му върнат отговора с нежност, с ласка, сила. Могат да рисуват, обяснявайки. Могат да са моливът, който пише истории, да ги изтрива и да ги разказва отново.
През май Бургас е сезонно меланхоличен. Сивичък и дъждоливен. Но не и през двата дни, в които имах удоволствието да бъда гост на семинара. Слънце и много взаимна топлота наситиха почивните дни в средата на май, заради възможността отново да бъда в обмен със света на хората без слух и зрение.
Практическите ателиета, на които участниците в организирания от НАСГБ семинар показаха познания, предадени им от Анна Ройдева и Деян Славов, бяха запомняща се среща на полезното и приятното. Вярвам, че алтернативните техники, ползващи сензитивността като двупосочна комуникация, са пътят към света на хората без слух и зрение. Искрено се радвам на всеотдайността, с която е положено началото на този път, и на надеждата, с която вървят по него смелото морско момче и неуморната му майка.
Събота, 12 май. Слънцето щедро разлива златни прегръдки върху зеленото на парка, за да го стопли и изсуши. Морето сънено блести, а по пътя за експоцентър „Флора” ранобудни спортуващи от третата възраст ентусиазирано изпробват всички спортни уреди в морската градина. Деца, аромат на кафе, жизнерадостни домашни любимци и гларуси. Денят обещава да бъде незабравим.
В Зала 1 Ани и Деян вече са там преди всички и взаимно си образуваме усмивки от новата среща, докато потъваме в прегръдките си. Скоро пристигат и другите – Мария, Петър, Ростислава, още една Мария, Деси, Красимир... даже не успявам да запомня имената на всички. Настаняват се. Днес ще се преговаря едноръчната и двуръчна азбука на хората без слух (дактил) и ще се припомнят техниките на визуалното и тактилно възприемане.
Къде по-уверено, къде по-плахо, всеки от участниците започва да изобразява с пръсти всяка буква. Бавно, внимателно. Всички повтарят с него в синхрон, а Ани следи за правилното положение на ръцете и поправя, когато е необходимо. Несвикнали пръсти смешно грешат жестовата конфигурация, завързва се приятен диалог откъде идва смисълът на повечето знаци, ползвани от хората без слух.
Логиката на едноръчния дактил е да изобрази максимално точно буквените конфигурации на българската азбука. При двуръчния има възможности за повече движения с две ръце, които посочват ухо за „у” или зъб за „з”. Но докато за хората без слух това е възможно, понеже могат да виждат изобразеното, за хората без зрение и слух тактилния жестов език е базиран на установения алфабет. Има и импровизации, разбира се – незапознатите с жестовия език сами биха могли да изобразят жестове, за да кажат това, което им се струва логически правилно, макар и не точно такова, каквото е заложено в жестовата практика.
Такъв бе един случай от моя опит, който споделих с участниците по покана на водещите. Преди 4 години работата ми като сътрудник социални дейности към Районната организация на глухите бе времето на най-динамичен контакт с хора със слухови дефицити. Не познавах добре жестовия език по простата причина, че не съм била негов носител или ползвател, макар да имах основни базови познания, достатъчни за общуване с хора без слух.
Но идващите при мен бяха хора от различни възрасти и ползваха различни жестове, много от които ми бяха непознати. Успявах да ги разбирам, но за да се получи качествена обратна връзка, бе нужно и те да разбират мен, а повече разчитаха на жестовете, отколкото на устното разчитане. Наблюдавах ги, докато чакаха реда си и си говореха в кабинета ми, и усвоявах техните жестови кодове – за да мога да общувам с всеки по неговия начин.
Разбира се, случвало се е на помощ да дойде логиката, за да изобразя това, което искам да попитам, или да им обясня какво е необходимо да направят, без да зная това ли е точният жест. Не ми се сърдеха, даже поощряваха опитите ми за общуване, показвайки ми общовалидни жестове. И се получаваше. Най-обогатяващото и полезно за мен време, в което по-важно бе това, че покрай жестовия език, който учехме заедно, бяхме в прекрасни и хармонични отношения, продължаващи и до днес, с хората без слух.
Целта на всяка комуникация е взаимното разбиране – на всички нива. Не само на езиково, но и на емоционално, всеобхватно. Когато е налице дефицит на повече от едно сетиво, всички останали сетива компенсират липсата с по-изразена активност. Това само по себе си дава огромно разширение на сензитивността в посока и навътре (към себе си), и навън (към света и другите хора).
Отвъд думите, има толкова много начини да изобразиш всичко с движения и жестове, които са разбираеми и за тези, които нямат сензорни затруднения. Това бе и целта на пантомимата, с която Ани помоли всеки от участниците да „разкаже” как минава един негов ден. В рамките на 3 минути с жестове и емоционалност надникнахме в утрини и следобеди, смяхме се на колебателности за избор на дрехи, забравени предмети, общуване с деца, забавности с кучета.
Любопитна подробност бе, че нито един от участниците не включи в пантомимата си моменти с подчертано личен или интимен характер, въпреки че именно те са от значение и по-трудни за интерпретация в ежедневието на хората без зрение и слух, особено ако са деца.
Как да обясниш на едно сляпо-глухо дете какво е време? Какво е минало и бъдеще, особено след като за него времето е винаги тук и сега. Всякога настояще. Когато се нуждае от по-малко сън, защото при него просто няма зрителна умора. Когато не познава предметите в ежедневието, но се налага да ги опознава, за да изгради самостоятелност, каквато му е жизнено необходима, особено по отношение на хигиената и интимността.
В онези дейности, в които човек винаги е сам, дори от съвсем ранна възраст. Да повдигне завесата към този свят и да предложи възможни решения в такива ситуации, се ангажира Мария Попова, майката на Гошко. Смелото морско момче на 10, за което вече ви разказах още след първата си среща с него в Пловдив. Тя разказа за така наречената „календарна система”. Според Ян ван Дайк – създателят на системата, чрез нея се въвеждат идеите за поредност на дейности и време. Чрез предмети-символи, които са значими за детето, то започва да изгражда връзка между действията и асоциациите за тях. Винаги предметът трябва да бъде свързан с действието, за да има заучаване.
С помощта на миниатюрни предмети Гошко се учи да ги свързва с реалните мащаби на същите предмети в ежедневието и свързаните с тях дейности. Важен момент е изборът на обекти, които биват съобразени не просто с намаления мащаб на дадени предмети, а с части, чрез които детето разпознава взаимодействието си с тях. Например: за предстоящо возене в превозно средство е необходимо да покажем закопчалката на предпазния колан, с който детето е закопчавано преди потегляне, а не умалена кола или автобус.
Разбира се, не за всеки предмет или понятие това е възможно, но все пак е някаква основна база. В крайна сметка, допирът до всяко нещо винаги предизвиква неговата реакция. И някъде в това тактилно общуване е ключът към двупосочната връзка.
Неделя, 13 май. Отново е слънце и преливащо зелено. Днес Гошко ще е с нас в залата, и всички с умиление чакат появата му. Защото ще си говорим за хаптичната комуникация. Тя е Сензитивност в действие, двупосочен обмен, в който участват всички елементи за комуникация с хора без слух и зрение – асистиране, водене, интерпретация, превеждане.
Участниците в семинара внимателно слушат Ани, която обяснява положенията на ръцете при оказване на водаческа помощ за незрящи, а след демонстрацията групата има за задача да се раздели по двойки и да влиза последователно в ролите на водач и воден.
Миг след това залата опустя. По алеите на морската градина водачи и водени предизвикваха вниманието и откровеното любопитство на хора от всички възрасти. „Играта” отстрани явно изглеждаше забавно, с оранжевите маски, с които водените „влязоха в обувките” на незрящите. Околния свят е опознаваем, когато се движиш сред него, а до теб е този, който с леки насочващи движения те ориентира за посоки, завои, завъртане, спиране, тръгване.
За да се обрисува реалността наоколо, водачът приема следваща роля – тази на тълкувател и преводач. Изписва с пръст букви по дланта, изобразява по гърба разположението на предмети в затворена стая, или с помощта на жестовия език „рисува” околния свят – хората, тичащите кучета, велосипедите, децата, пясъка, морето...
А после, за финал, в ранния следобед в Зала 1 бе и демонстрацията по тактилен жестов език. Двойките се учеха да изписват по дланите и да разпознават буквите, показвайки ги с дактилната едноръчна азбука. Учеха се как се отвежда незрящ до друг комуникатор, как става запознанството, как се случва сензитивната магия и взаимно опознаване. Да споделят как са се почувствали, когато оранжевата маска скрие всичко от взора им. Да има думата Сензитивността.
Вярвам, че за тези, които бяха потопени в света на хората без слух и зрение през едноседмичното обучение, то е било наистина незабравимо пътешествие в целия космос от възприятия. И се надявам, че сега, след като началото е поставено, ще има още много пътувания, много открития и най-после, дългоочакваното чудо – обратната връзка, която да повдигне завесата към света на децата, които не осезават чрез зрението и слуха си. Да бъде!
Снимки от събитието - в галерията на сайта.
Автор на текста, на снимките и колажите: Христина Чопарова
Cдpyжeниe HЦAK "Hиe ви чyвaмe" e нocитeл нa изĸлючитeлнитe пpaвa дa пyблиĸyвa тaзи cтaтия и снимките към нея