За много от глухите хора и за онези, които разчитат устна артикулация (тежкочуващи), понякога е проблематично да участват в индивидуални разговори, а в групови просто нямат физическата възможност за концентрация на вниманието. Как да бъде възможно за хора без слух не само да следят разговорите, без да изпускат и дума, но и да могат  да участват в тях, без да се чувстват дискомфортно или поставени в позицията на безучастни наблюдатели? Този въпрос дълго време занимава мислите на проактивен екип млади хора от различни националности и култури, които създават проекта AVA - мобилно приложение за многоличностна комуникация без бариери.

Холокост. На гръцки означава „пълно изгаряне” при животинско жертвоприношение. Звучи грозно и предизвиква погнуса. Никое въображение не е достатъчно, за да си представи ужаса в онези лагери на смъртта, в които напълно изгаря всичко човешко. И все пак оцелели има. Те са заклеймените от националсоциалистическия режим на Германия през Втората световна война, само защото не съответстват на антисемитските идеали на Хитлер. Оцелелите се завръщат от ада, за да разказват. Да се чете това е трудно и непреглъщаемо. Когато си само на десет и не чуваш нищо около теб, целия свят изглежда враждебен и плашещ. А когато си и набелязан за унищожение, само защото пребиваваш в тишина, основната ти цел в живота не е да разбереш защо, а да оцелееш. Това се случва на Израил Закария Дойч, роден глух, който по-късно ще смени името си на Хари Дунай и ще разкаже на света какво е „Да оцелееш в тишина: едно глухо момче през Холокоста” (Surviving In Silence: А Deaf Boy in Holocaust, The Story of Harry Imre Dunai).

Холокост. Една от най-нелицеприятните думи в политически и исторически аспект, която връща спомена за отвратителни събития в историята на човечеството, които никой не би желал да си припомня, изживявайки ги отново. През Втората световна война нацисткият режим на Адолф Хитлер обрича на страховити мъки милиони евреи, хомосексуалисти, хора от всякакво вероизповедание и увреждания чрез човешки геноцид, мащабите на който е трудно да се възприемат. През лятото на 1997 година  двама професори по история от Вашингтонския университет – Дона Райън и Джон Шушман -  провеждат интересно разследване, чрез което откриват в Будапеща петима  души,  оцелели от концентрационните лагери по време на Втората световна война. Те са унгарски евреи. И са глухи.

Благодарение на д-р Лудвиг Гутман много от ранените през Втората световна война преоткриват в клиниката му „Стоук Мандвил” възможностите на телата си и радостта от живота. Провежданите там спортни игри за военноинвалиди се изпълват със състезателен дух. И когато по повод Олимпийските игри през късния юли на 1948 година в Лондон д-р Гутман организира състезание за ранените през войната, на спортната площадка с хъс се подреждат инвалидни колички, за да премерят сили в стрелба с лък. Това е началото на Паралимпийските игри.

Дефлимпикс (наричан преди „Световни игри за глухи”, и „Международни игри за глухи”), са периодични мултинационални спортни събития на Международния олимпийски комитет (МОК), в който глухи спортисти се състезават на високо ниво. За разлика от спортистите в други международни комитети – Олимпийски игри, Паралимпийски игри, Специални олимпиади, Дефлимпия е лишена от звуци (без употреба на стандартният сигналнен инструментариум – стартови пистолети, мегафони за команди или съдийски свирки. Игрите се организират от Международния комитет на спортове за глухи (МКСГ).

Животът е пълен с изненади, които вади като вълшебник от магически ръкави. Не бих казала, че изненадите в повечето случаи са от тези, които се харесват. Но пътят към прозренията винаги е осеян с дози болезненост – просто няма друг начин да се събудиш и да прогледнеш за някои неща, без да се случат онези другите, болящите. Просто е – за да оздравееш, трябва първо да преминеш през болестта. А за да останеш здрав, трябва да помниш, че всяка болест се явява сигнал да гледаш, където трябва.

Скъпи приятели и читатели, в статията със заглавие „Питай, опитвай и не се обезсърчавай” ви разказахме историята на малкия Валери, която баща му сподели с нас. През декември м.г., няколко дни след третия рожден ден на момченцето и след множество проучвания за по-добър информиран избор, родителите му се решават на кохлеарно имплантиране. Трудно решение, но – оказало се – правилното. Поводът за настоящата публикация се дължи на неизказаната радост на родителите му  от първите положителни резултати.

Валери e само на 3 годинки и е от Стара Загора. Малкият е със слухозагуба, която семейството изживява болезнено, предвид факта, че ситуацията е нова за тях, непозната и поради това – в известен смисъл плашеща. Въпросите дали правят най-доброто за детето си, какво трябва да се направи още и търсенето на средства да облекчат стреса за всички се превръщат в страховити призраци. Семейството на Валко предполага, че слухът му е увреден след раждането – от антибиотици или ваксината Пентаксим. Бабата на детето има спомени, че като бебе малкият е реагирал на името си. За историята на един труден избор в кохлеарното имплантиране разказва бащата на момченцето - Петко Нейков.

Ако дете под 10 години иска разрешение или се допитва до мнението на родителя си, това е в реда на нещата. Но ако е на почти 30 и се налага да иска позволението или одобрението на мама и тате, това определено е обезпокоително. В настоящата публикация чрез примери се разглеждат ситуации, при които е заличена границата между грижа и контрол от страна на родителя, което от своя страна води до зависимост на детето и страх от самостоятелност. Когато детето е със слухов дефицит и /или със затруднения с говора, обикновено е извинимо и оправдано до него да се намира помощен асистент и още повече, ако това е собственият му родител, за да се чувства то по-спокойно. Но дори в този случай говорим по-скоро за изключения, в които става дума за еднократна, временна и конкретна помощ, при това само когато е наистина крайно необходимо. Но какво се случва, когато тази помощ е перманентна и е начин на живот?

Слуховите апарати и кохлеарните импланти често привличат вниманието на околните, а също и това на децата. Естественото детско любопитство към тези странни предмети и тяхното предназначение понякога може да предизвика неудобни ситуации. Как да обясните на детето си, когато ви задава въпроси за „машинките”, които носят децата със слухова загуба? Какво да ги посъветвате, ако други деца се интересуват от апаратчетата на вашето дете? Нека видим какво ни показва споделеният опит на родители със слухово протезирани дечица.