Ветровитата прерия Южна Дакота прерията не изглежда като кой знае какво, но за Марвин Милър това е Обетованата земя. Там, където другите виждат само една линия с недорасли дъбови и борови дървета, граничещи с кално поле, Милър предвижда много повече. Вижда малък град, където пожарните камиони се задействат от стробоскопни светлини, и където всички - от пощальоните и сервитьорките, до чиновниците и градската управа знаят жестов език. И с училища, където децата се обучават с жестове. С една дума, той вижда място, предназначено за Глухи хора като него. Градът, който ще бъде първият по рода си, е мечта на Милър. Той прекарва последната година в изпипване на детайли с архитекти, урбанисти и политици. Започва с 300 000 долара начален капитал от семейни спестявания и дарения от група неидентифицирани благодетели.
Марвин Милър се надява да започне първата копка на бъдещата общност, наречена Лоран. Градът е наречен Лоран (Laurent) – по името на французина Лорен Клерк, който пръв въвежда в САЩ езика на жестовете през 1817 година. Замисълът е първият в света град за Глухи хора по нищо да не се различава от останалите американски градове. С поща, полицейска и пожарна служба, училище, магазини и кметство, градът предвижда и жилища за около 125 семейства. Домовете им ще бъдат изградени върху площ от 130 хектара пустинна земя в Южна Дакота.
Единствената особеност, която ще отличава града от останалите американски градове е тази, че всички бизнес и административни служители, воглаве с кмета, трябва да владеят жестомимичен език. Полицейските и пожарни служби в града ще използват повече светлинни сигнализации и по-малко звукови такива; предвижда се изграждане на комуникационна система с високоскоростен интернет. По думите на Марвин Милър, това ще бъде град, замислен от Глухи хора и обслужващ нуждите на Глухи хора. Той иска децата му да имат в живота си подходящи модели за подражание, тъй като – по думите му – обществото не прави нищо, за да осигури на Глухите хора работа и интеграция.
Градската комисия на област МакКук, където ще бъде изграден градът, одобрява началната фаза, предложена от разработчиците, която включва изграждането на бензиностанция, няколко къщи, магазини и училище. Очаква се през следващите 20 години градчето от предвидените 2 500 жители да се разрасне до 7 000. 107 семейства и хора от 23 държави вече са запазили места в бъдещия град. Много от бъдещите съседи на Лоран виждат също възможност за себе си. Подобна общност ще бъде първата в МакКук в повече от един век.
Разбира се, всяка идея среща както привъженици, така и противници. Привъжениците на идеята виждат възможности.
„Направете го и ще дойда”, заявил Ян МакКуин, 57-годишен кухненски дизайнер, който планирал да се премести в новия град от Гетисбърг с двамата си пълнолетни синове, които са глухи. „Мислете за възможностите за хората с увреден слух." „Някои хора наоколо тук казват, че това е само една мечта, но как да започнеш нещо, ако първо не е било измечтано?”, пита Хюбърт Кох, който развива собствен бизнес, свързан със скрап в близкия град Салем. Глухата поетеса Ела Ленц (50) пък твърди, че когато чула идеята за бъдещия град на тишината, си помислила: "Ехааа, каква чудесна възможност!". И планира да се премести там от Хейуърд, Калифорния, защото: „Това е нашата култура”.
Милър, чиято жена Джен (32), и четирите им деца също са глухи, се надява да направи много повече от това. Той планира да изгради воден парк и два хотела, за да привлече някои от хилядите хора, които шофират до и от Блек Хилс. „Мислете за това като Париж” - казва той. „Хората пътуват до Париж за нови преживявания, и не винаги знаят езика."
В общността на Глухите идеята на Милър среща и неодобрение. „Животът в бъдещия град Лоран не е това, което аз бих искал”, твърди В. MaкГибсън младши (46), нечуващ адвокат от Чарлстън, израснал с помощта на слухов апарат и сега с кохлеарен имплант. „Аз развивам много комуникативна дейност в офиса ми, по улиците, говоря по телефона. Не намирам идеята за град изцяло с жестов език за привлекателна”.
Неодобрението идва и в лицето на „Асоциацията на Александър Греъм Бел за Глухи и Трудночуващи хора”, които определят идеята като „неразумна”. Тод Хюстън – изпълнителен директор на асоциацията – смята, че ще има по-голяма полза за хората и ще се интегрират по-добре, ако не се изолират в такова общество. „Разбирам желанието да бъдеш сред хора, които са като теб, но не смятам, че това е начинът” – казва той. Според хора от Асоциацията, град Лоран ще се превърне в място за изолирани от света хора, което би било лош пример и би затруднило интеграцията им.
Самият Милър е израстнал, потопен в културата на Глухите, като дете в единственото семейство на Глухи в малкия град Лотроп, Мичиган. И двамата му родители, Майкъл и Лиса, са потомствено без слух. „Започнах да използвам езика на знаците, с който винаги можех да говоря с родителите си.” Той получава но образование в училище за Глухи, където срещна бъдещата си съпруга, и прекарва две години в университета Галодет. Но когато с жена му започват да отглеждат децата си в Мичиган, Милър не е доволен от образователните възможности, достъпни за тях.
Местейки се често, той търси място, където да се почувства на мястото си, и така се ражда идеята за град на Тишината. След проучване на десетки области, Милър се спира на Южна Дакота по причини, които нямат нищо общо с глухота: там държавните данъци са ниски, има евтина земя и слънчево време повече от две трети в годината. През 2002 г. Марвин Милър се премества със семейството до Сиукс Фолс, след като той приема ръководна длъжност в комуникационните услуги за Глухи. През 2004 година той напуска и изцяло се посвещава на идеята за бъдещия град.
Марвин Милър не се обезсърчава. Както казва за него тъща му, той иска да създаде възможно най-добрите възможности за децата си, както всеки родител за своите. Досега Милър е закупил малко над 320 дка, и се надява, че някой ден Лоран ще има 3500 съседи, които споделят мечтата му. „Това е мястото, където искам да отгледам децата си и където се надявам, че ще отгледат своите деца”, казва той. „Не мога да чакам.”
Целта му да построи град не само за Глухи хора, но и за тези, които обичат да общуват с езика на знаците, все пак е доста амбициозен.
Автор на теста и превод от английски: Христина Чопарова