Семейство Милър – Лора (Марли Матлин) и Дан (Джеф Даниълс) – са сплотена семейна двойка, която има хармоничен и щастлив живот, вечерят с приятели, отглеждат 9-годишния си син и си разпределят житейските отговорности. Онова, което ги отличава от повечето семейни двойки е обстоятелството, че Лора е глуха и общува с езика на знаците, тъй като принадлежи към малцинството на родените без слух американци, за които културата на Глухите е подчинена изцяло на жестовата комуникация и неупотреба на говор (главната буква подчертава принадлежността на родените без слух или загубилите го в бебешка възраст към тази културна общност, бел. моя).
Дан, за да общува със съпругата си, си служи с американски жестов език, на който са обучили и сина си Адам, роден без слух (в ролята Ноа Валенсия). Дребен инцидент, при който детето удря коляното си, става крайъгълния камък на проблем, в който културата на глухите търпи сериозна ревизия в името на детското бъдеще. Главният въпрос, който изправя семейството на съдебната скамейка, е трябва ли да се постави на Адам кохлеарен имплант (КИ), какви ще са ползите за него и доколко е ефективно връщането на дете, което никога не е чувало, в звучния свят чрез такава технология.
Дали е подходяща възрастта на детето, как ще се промени живота му след поставянето на импланта, необходимо ли е изобщо, как това ще повлияе на културата на глухите и на семейните отношения на сем. Милър – това са въпросите, около които се гради филмът, замислен като телевизионна драма още през 1998 г. Заглавието му идва от песента „Sweet Nothing” (изпълнявана от сценариста), и идва да почертае два важни аспекта в драмата – необходимостта да се чува и средствата за постигането на тази цел. „Сладко нищо в ухото ми” е музика, която е недостъпна, и в същото време желана.
„Сладко нищо”, символизиращо безметежното съществуване без слух, в което детето се справя някак си, но ако би могло да бъде достъпно за неговите уши, биха се избегнали инциденти. Това „сладко нищо” сякаш е предпочитаната от майката възможност, за която жестовият език е единственото средство за комуникация и не е нужно нищо да се променя. Като оглушала в ранна детска възраст, Лора Милър е представител на малцинствената общност на Глухите, чиято култура отхвърля технологиите, говора и билингвизма, придържайки се към гордост от нещата такива, каквито са. От своя страна бащата, като чуващ човек, желае и синът му да има достъп до звук чрез наличните технологии, да развива говора си и да може да го използва в живота.
Детето обаче притежава много малък процент остатъчен слух, който не може да бъде стимулиран за чуваемост чрез усилващата функция на слуховите апарати. Затова Дан Милър проверява възможността за кохлеарен имплант. Вярно, детето ще загуби остатъчния си слух при поставянето му, но би получило възможност чрез последващи рехабилитации да развие слуха и говора си, и да научи мозъка си да разпознава звуци чрез кохлеарната технология.
Въпросът е спорен, тъй като технологията не е подходяща за всеки, съществуват отхвърляния на импланта, посттоперативен стрес при адаптирането и редица дискомфортни ситуации, които зависят от индивидуалния случай. С други думи, няма стопроцентови гаранции за чуваемост, нито е уместно да се отглеждат илюзии, че е достатъчно да се сложи такава технология, и веднага се случва незабавно прочуване.
За плюсовете и минусите на имплантирането семейство Милър ще научат от свидетелските показания, а крайното решение ще трябва да вземат заедно. Това е огромно предизвикателство за тях не само като семейство, но и като представители на различни културни комуникации.
Във филма участват също редица актьори със слухова загуба: Филис Фрелик, Диан Брей и др.
Автор на текста: Христина Чопарова
Cдpyжeниe HЦAK "Hиe ви чyвaмe" e нocитeл нa изĸлючитeлнитe пpaвa дa пyблиĸyвa тaзи cтaтия