Пристигам почти навреме, за да уловя откриването на изложбата от Александър Кьосев, директор на Културния център на Софийския университет. След неговите думи приветствените слова на Вихрони Попнеделев, професор по живопис от Националната художествена академия, вдъхновено полетяха към студентите от специалност „Текстил – изкуство и дизайн” към НХА, чиито платна красят двете зали на галерията. Изложбата „Задачи по живопис” на първокурсниците бе вдясно, а вляво - картините на Ния, в чийто свят гостите нямаха търпение да се потопят.
Думите на живописците достигаха до младата художничка благодарение на прекрасния артистичен превод на Силвия Осиковска, преводач на жестов език. Тук бяха и родителите на Ния, долетелият от Франция специално за изложбата неин братовчед, баба ú – насърчителят на творческите пориви на художничката без слух, гости, приятели на талантливата третокурсничка, преподаватели.
Снимки, цветя. Ния се вълнува както никога. Все пак е първата ú самостоятелна изложба. Всички картини от експозицията е рисувала у дома. Платната са впечатляващи – и като техника, и като послание, и като цветове. Грабват те и те запращат там, където нищо не е такова, каквото изглежда. В свят отвъд реалността, която познаваш. В космос от самота, в който има толкова много сила, и толкова послания, колкото можеш да чуеш. Човек се научава да цени самотата като единствения оазис, където има безкрайни възможности да слуша себе си, да се опознава и в уединението да осмисля духовното си богатство. Преди да може да го сподели с другите чрез цветове, форми, образи, трябва първо да го срещне там, където пребивава тишината.
Докосването до всичко това е наелектризиращо. Не свалям поглед от картините. В галерията се разминавам със също толкова възхитени млади хора и преподаватели. Всички искат снимки с Ния. Дълго стоят пред платната, от които всеки миг ще препуснат нанякъде в уплах коне без копита, летящи сред виолетови поля, развели гриви от облаци. Не са коне, не са. Това е времето, чиито стъпки потракват по крехкия плот на бълбукащия живот. Обезглавено време, на което не е нужен разум, само чувство и въображение, ефирно като стелещ се дим. „И ние се топим”, нарича се картината. Топящи се минути и секунди в лилав полуздрач. Бягащо време, което добива формата на онова, с което го запълваш. Винаги ново и винаги различно, и все пак съвсем същото.
Отминавам нататък... и усещам как се влюбвам непоправимо. В едно спиращо дъха лице, счупено на части. С крехкост на яйчена черупка, но излъчващо сила, заради онзи порив, който не е насилие отвън, а рождение отвътре. Живот, осъзнал себе си като липсваща личност, за да заяви просто „СЪМ”. Нищото, което е всичко. Без маски, без грим, само по Себе Си. Боже мой, каква среща! От платното ме гледа лицето на Ния, това е автопортрет. Но може да бъде и твоят. „Нелечима страст”. Страст, която наднича от трето око. Взорът на съзнание, доброволно избрало да рисува само своите реалности. Четката му трепери в лека хватка на нервната нишка, по която тече вдъхновение. Любовта, бе казал Ромен Гари, е вероятно най-добрата форма на диалог, измислена от човека, за да говори на себе си. Любовта в мен огледално съзря любовта от платното... и ме позна.
Откъсвам се почти насила, за да скоча в следващата реалност. Неуморно работещи ключове, затворили скрити вълшебства в подземни дълбини. Жълти като пясъците на времето и като сиянието на онези надежди, които задвижват вечното търсене. „Злато ли?”. Не. Безценното, което няма име. За всеки то е онова, с което го нарече.
Съзерцанието ми се прекъсва от блясъка на светкавицата и доволните усмивки на тези, които уважиха изложбата. Ния сияе. Тя почти не говори, но няма и нужда. Платната около нас говорят достатъчно високо. И показват пътища към безкрая, чиито завои зависят единствено от личния избор. Толкова е трудно да избереш понякога, изкушен от змийски раздвоения език на многопосочността. „Три възможности”. Да, не и може би. Въпросът не е дали и по кой да поемеш. А да не губиш желанието за пътуване, което прави пътя цветен. Лишените от цвят възможности са бреме.
А времето е музикант. „Многофункционален”. Копитата му са длани, вечно любопитни да уловят, да задържат, да изпробват устойчивостта на онова, което са намерили. И когато го открият, екват фанфарите на доволството. И на онази радост - единственото богатство, което отнасяме със себе си отвъд, в другите реалности. Времето може да бъде и „Душа в клещи” – един вечен търсач, неуверен в посоката, но с достатъчно ръце, за да улови всичко намерено по пясъците на живота. А „Теразния” –та? Те са само маркер за онези места по пътя, които по-ясно показват посоката. Трябва да изгориш, за да можеш да светиш.
Не ми стигат 13 платна. Фатално недостатъчно са за ненаситния ми взор, който трудно се връща в настоящето. Не искам да правя сравнения нито със Салвадор Дали, нито с Фрида, нито с Виан. Това е просто Ния. Несравнима. Откровена и истинска.
Благодаря за щастието да се озова там, където нищо не е такова, каквото изглежда!
За тези, които са изкушени да се озоват в сюрреалистичните светове, изложбата на Ния Якимова в галерия „Алма Матер” на СУ "Св. Климент Охридски" ще продължи до 7 юли 2017. Горещо ви препоръчвам да се изгубите там! :)
Обзорен материал за художничката може да видите в сайта Medium - на български и на английски език. Повече снимки от изложбата - в галерията на сайта.
Текст, снимки и колажи: Христина Чопарова
Cдpyжeниe HЦAK "Hиe ви чyвaмe" e нocитeл нa изĸлючитeлнитe пpaвa дa пyблиĸyвa тaзи cтaтия