Есен е. Годината е без значение… Седим с мой приятел на кафе и си говорим. Не сме се виждали отдавна. Той постоянно пътува, снове между държавите, разпределяйки времето си между тенис-турнири и следване. Владее жестов език, но с мен не е нужно да го ползва. Не е нужно и аз да го владея, за да ме разбира. Разчитаме се. По нищо не личи отстрани, че сме хора, които дори не чуват собствените си гласове.
След време при нас присяда друг приятел. Колега зъботехник. Вечно усмихнат, но с една определена нервност. Включва се в разговора с жестове, макар да знае, че не е нужно. И той няма проблеми с говора, но упорито си държи на жестомимиката. Свикнал е с нея. И ни се сърди, че не я ползваме – едва ли не ни упреква, че „се правим на чуващи”.
Всъщност истината е, че ние сме свикнали да използваме гласовете си – когато около нас ни чуват, това е достатъчно. Не, че се срамуваме или се опитваме да не ни личи. Просто и ние сме свикнали с минимална жестикулация. Но забележката жегва – все пак, въпрос на разбиране е. Трудно е обаче да обясниш на човек, възприемащ себе си като глух, че ти не възприемаш себе си по същия начин и че избора ти на комуникационни средства не са от срам или от неудобство, а защото си свикнал да говориш така, както той е свикнал да се изразява жестово. Мнителността по принцип е неприятна, но всеки вярва в своята истина. Независимо от аргументите.
И тук се сещам за Александър Бел – изобретателят на телефона е смятал, че системата на преподаване на жестовия език е погрешна, защото създава общности от хора, които не желаят да ползват гласовите си възможности и това ги превръща в изолирана група, която не се интегрира. Културата на глухите повелява, че нейните представители са общност от потомствено глухи хора, които общуват единствено с жестов език. И това е най-отличителната им характеристика, тъй като комуникационните им потребности изключват дори употребата на говор. В някои общности на глухи хора по света дори се забранява отчетливото устно артикулиране или говорене, тъй като в тези среди не са привъженици на оралистичния метод, нито на билингвизма. Смята се, че това е отклонение от културата на глухите и дори отказ от самоопределението "глух".
Радващо е все пак, че тези стереотипи постепенно се разбиват, и то от представители на потомствено глухи хора, какъвто е супермоделът Найл Ди Марко. Той самият е билингвист и успешно лобира в тази насока и успява да убеди тихата общност, че животът и комуникацията са по-лесни, когато говориш, а също да покаже на широката общественост, че глухите хора в никакъв случай не са неми.
Една промяна в системата би трябвало да се съобразява с възможностите на хората със слухови дефицити да използват и гласа си, освен жеста и мимиката. В специализираните училища биват записвани и деца, които нямат потребност да владеят жестовия език. Покрай него те "забравят" да говорят. А това ги обрича на изолация от обществото, което не знае нито какъв е проблемът, нито как да реагира при среща с тях.
Не е проява на култура да не развиваш нещо, което имаш. Всички хора със слухови дефицити, дори родените без слух, притежават говор. Разбира се, в среди където той взаимно не се чува, не се и използва. Това не означава, че е нужно тотално да се отказваш от употребата му. Най-малкото защото белег на култура е да си билингвист - и да използваш тези умения според случая. Да разговаряш с тези, които чуват и да жестираш с тези, които не могат. Критикуването, че някой не използва което му е налично, важи и за критикуващият. Просто е.
В крайна сметка, всичко е въпрос на личен избор. Обучението и употребата на жестов език е необходимо да бъде въпрос на избор за хората, които се нуждаят от него. Наличието на слухова загуба не ги задължава непременно да владеят този език, нито да го използват, освен когато комуникацията го изисква.
Автор на текста: Христина Чопарова
Cдpyжeниe HЦAK "Hиe ви чyвaмe" e нocитeл нa изĸлючитeлнитe пpaвa дa пyблиĸyвa тaзи cтaтия