Липсата на сензорно възприятие, каквото е загубата на слух, често се възприема като наказание, съдбовна несправедливост и прочие негативни форми, които изграждат нагласи за обреченост и жертвена предопределеност. Всъщност, би могло да се разгледа положението и от друга гледна точка. Липсата на слух не като повод за паника, а като възможност за друг начин на справяне и обогатяване чрез различен тип комуникация.
Компенсаторните механизми действат, така че при загуба на едно сетиво човек развива много други и това определено е богатство, нов начин да се светоусеща.
Задавали ли сте си въпроса, че днес словото и вербалната комуникация търпят своеобразен регрес? Ако в началото словото е било средство за ориентиране и обяснение на реалността, инструмент за разбиране и осмисляне, то днес, когато всичко е дефинирано, обяснено и открито, словото вече е престанало да бъде какъвто и да било инструмент? Нещо повече, в болшинството от случаите се използва не в градивния смисъл, и резултатът е разкъсването на връзките между комуникиращите до степен, че е налице чуваемост без вслушване.
На този фон липсата на слух се явява като че ли да подскаже, че е дошло време за нов вид комуникация, за нови инструменти на общуване, за повече усещане и за заздравяване на връзките между общуващите страни. Особено когато едната е дете.
Бих искала да посъветвам родителите на деца със слухозагуба да не гледат толкова отчаяно и трагично на липсата на слух (била тя частична или пълна), да наблюдават детето, да видят как се справя, да го усещат повече. Чуждият опит често е като дреха не по мярка понякога, и вместо да помогне, може би ще е неудобна. Разбира се, че винаги е по-трудно, когато трябва да вземеш решения за невръстен, но би било и по-лесно, струва ми се, когато се забелязва и се усеща какво иска той самият, тоест, решението се подсказва от самото дете, родителят само се вслушва – погрешно се смята, че децата са безгласна буква без право на мнение, която само изпълнява, а мнозина мъдри хора са подчертавали, че децата са най-добрите учители.
Винаги много се радвам, когато виждам такава комуникация и отношение към детето – да има взаимно разбиране и да отгатват очакванията си, което не травмира и двете страни. Много проблеми идват от това, че родителите не искат да приемат, че детето не се справя сензорно като тях и търсят сред вече съществуващите заместители и компенсатори – слухови апарати и кохлеари – начин да накарат ухото да чува, както при другите. От своя страна така детето се чувства едва ли не длъжно да задоволи очакванията на родителите си и се напъва да чува нечуваемото, склонно е да лъже колко чува и как. Затова обръщам внимание на комуникацията като средство да се изясни кое и колко, докъде са границите и така да изкристализират отговорите какво е нужно и какво не.
Жестовият език е полезен само като помощно средство, тъй като за малките деца визуалното е по-лесно запомнимо и когато им се показва, разбират по-добре, отколкото когато им се казва – всички малки деца независимо дали със или без слухозагуба, са започнали така, преди да усвоят вербалния (речевия) начин на изразяване. Така че загубата на слух е начин да се усвои нова комуникация, да се научи човек да се вслушва повече в себе си и по-малко в онова, което другите му казват, че му е нужно – всеки сам знае какво му трябва, отговорите са в него самия.
Слухозагубата в този смисъл е една чудесна възможност да се научи човек да слуша себе си. Много е важно как се гледа на нещата, за да могат по-лесно да се преодоляват и да не бъдат толкова стресиращи. Уви, ние твърде много зависим от оценката на околните, за да загърбим стереотипите и да спре да ни пука какво мислят или казват другите за нас, но точно това е, което трябва всъщност да се направи, защото голяма част от тази вербална негативност произтича от неразбиране и неосъзнаване на различността като богатство.
Разбра се, далеч не искам да отрека предимствата на технологичните средства, нито заслужаващите най-дълбоко уважение сурдопедагогически практики и грижи за деца без слухови възприятия. В това толкова трудоемко и концентриращо занимание игровите модели са просто средството нещата да бъдат приятни както за обучаващия, така и за обучаваните. Особено когато са деца и трудно се концентрират – обяснимо и нормално е, затова трябва всичко да се съобразява с индивидуалните възможности на всяко дете.
Убедена съм, че всеки родител би направил всичко най-добро за детето си, като под това разбирам да не губи връзката с него и неговия свят и потребности, като му налага общоприетите, а не желаните от него. Много ме сгрява, когато родителите се отнасят с децата си като заслужаващи внимание и уважение личности, на които помагат да се ориентират в новата за всички обстоятелствена среда. Това е двустранен процес и заедно се израства в човечността.
Нима има нещо по-прекрасно?
Автор на текста: Христина Чопарова
Cдpyжeниe HЦAK "Hиe ви чyвaмe" e нocитeл нa правото дa пyблиĸyвa тaзи cтaтия