Parents and children

Parents and children

Скъпи читатели, незабравимо е усещането да се озовеш сред деца и да виждаш радостта в очите им, докато любопитно и малко плахо надничат в торбичките с подаръци, за да видят какво си им донесъл. А когато сред децата откриваш истински художествени таланти, разбираш колко синхрон има между това, което даваш и онова, което получаваш. Децата получиха картички, нарисувани от художници от света на Тишината. "Ние ви чуваме" им гостува с любезното съдействие на Ваня Топалска от конна база Адгор, доброволец към БЧК, за да сподели с тях празничните коледни емоции. Нека ви разкажа за трогателната среща. И да знаете, ангелите са навсякъде! :)

Скъпи приятели и читатели на “Ние ви чуваме”, след пресконференцията, ето че и дългоочакваният юбилей, който подготвяхме толкова старателно от повече от половин година, бе дочакан, отбелязан и насели много душици с хубави спомени. За тях искам да ви разкажа сега, за да съпреживеете празника и всички емоции от съботния ден на 12 септември. Истински голям празник, с над 250  уважили го, с щастливи деца, торта, хубословия, изненади и много, много вълнение. Смесица от тържественост, заради официалните гости, и с привкус на палавост, спотаена зад цветните балони. 40-тият рожден ден на Центъра за ранна рехабилитация на деца с увреден слух.

Скъпи приятели и читатели, “Ние ви чуваме” бе медиен партньор на националната кампания по случай 40-годишнината на Центъра за ранна рехабилитация на деца с увреден слух към СГБ. Част от нея бе и пресконференцията, уважена от национални медии, която се проведе на 8 септември 2015 г. в зала „Мерджан” на столичния хотел „Рамада”.

Когато си дете и се озовеш в Тишината, за теб е лесно да привикнеш. Да скиташ из непознати местенца, да откриваш как нещата звучат по нов начин. Звукът е далеч от теб – този отвън, но пък вътре също има. Отражения на звуци, вибрации, какви ли не неща. Разбира се, за хората около теб, за мама и тате, е шок да си толкова откъснат от техния свят. Те не познават мястото, където си. И искат да излезеш оттам. Затова съществуват слуховите апарати и кохлеарните импланти. Вярно, те могат да направят околните звуци по-силни, могат да махнат тихата бариера и да чуеш отново гласовете на всички, музиката, грохота от уличното движение. Но хората те заглеждат заради тях, а това е неудобно. Когато си дете, да се чувстваш неудобно заради нечие любопитство е далеч по-страховито от това да не чуваш...

През 2012 г. в. „Гардиън” публикува материал на Чарли Суинбърн, посветен на проблематичния достъп на родители на деца със слухова загуба до знаковия език в Англия, курсовете по който са непосилни финансово за много двойки, а това ги ощетява в комуникацията с децата им. Въпреки задната дата, темата все още е актуална. Суинбърн е журналист на свободна практика и сценарист. Идва от семейство с двама глухи родители и самият той е частично глух. Пише за Гардиън и ББС Онлайн по въпроси, свързани с културата на глухите. Настоящата му статия е плод и на личния му опит, тъй като Чарли е баща на две деца, също със слухови дефицити. Написал е много драматични истории, преведени на жестов език и адаптирани за телевизионни предавания. Главен редактор е и на новинарския сайт „Куцото пиле”.

Скъпи приятели и читатели, в статията със заглавие Питай, опитвай и не се обезсърчавай ви разказахме историята на малкия Валери, която баща му сподели с нас. През декември м.г., няколко дни след третия рожден ден на момченцето и след множество проучвания за по-добър информиран избор, родителите му се решават на кохлеарно имплантиране. Трудно решение, но – оказало се – правилното. Поводът за настоящата публикация се дължи на неизказаната радост на родителите му  от първите положителни резултати.

Валери e само на 3 годинки и е от Стара Загора. Малкият е със слухозагуба, която семейството изживява болезнено, предвид факта, че ситуацията е нова за тях, непозната и поради това – в известен смисъл плашеща. Въпросите дали правят най-доброто за детето си, какво трябва да се направи още и търсенето на средства да облекчат стреса за всички се превръщат в страховити призраци. Семейството на Валко предполага, че слухът му е увреден след раждането – от антибиотици или ваксината Пентаксим. Бабата на детето има спомени, че като бебе малкият е реагирал на името си. За историята на един труден избор в кохлеарното имплантиране разказва бащата на момченцето - Петко Нейков.

У нас продължава да расте броят на децата с кохлеарни импланти. В техническо отношение процесорите на КИ търпят изменения и прецизност, които подобряват и естетиката на самата технология, но все още за много семейства цените на имплантите са непостижимо високи. Самите процесори с времето също се амортизират. Подлежат на овлажняване и други въздействия, които в някакъв момент могат да лишат детето от достъп до звуците, с които е свикнало, което е стрес както за него, така и за родителите му. Не е лесно да се вземе решение за имплантиране и въпросът за тези технически средства остава актуален и у нас. В този преводен материал споделяме опита на хора, преминали през избора на различни технически средства и начини за справяне. И не на последно място, заради позитивизма, въпреки трудностите. В крайна сметка, опитът няма националност.

 Когато родителите за първи път се сблъскат с факта, че  детето им е със специфично състояние и специални потребности, те започват пътуване, което ги отвежда в един живот, който често е изпълнен със силни емоции, трудни решения, взаимодействия с много различни професионалисти и специалисти, както и нестихваща нужда от информация, ресурси и адекватни услуги. За първия сблъсък на родителите с тези специфични нужди говори Силвия Аладжова.

 

Ако дете под 10 години иска разрешение или се допитва до мнението на родителя си, това е в реда на нещата. Но ако е на почти 30 и се налага да иска позволението или одобрението на мама и тате, това определено е обезпокоително. В настоящата публикация чрез примери се разглеждат ситуации, при които е заличена границата между грижа и контрол от страна на родителя, което от своя страна води до зависимост на детето и страх от самостоятелност. Когато детето е със слухов дефицит и /или със затруднения с говора, обикновено е извинимо и оправдано до него да се намира помощен асистент и още повече, ако това е собственият му родител, за да се чувства то по-спокойно. Но дори в този случай говорим по-скоро за изключения, в които става дума за еднократна, временна и конкретна помощ, при това само когато е наистина крайно необходимо. Но какво се случва, когато тази помощ е перманентна и е начин на живот?

Page 1 of 2