Коне. С огромни очи, които казват не много, а всичко. Извикват усещане за свобода, за полет, за вятър в косите, адреналин и красота. Сила, грация и благородство. Диво непокорство, което пленява. Но и кротост, побрала смисъла на всяко смирение. Конете могат да бъдат и партньори за терапия. Да премахнат всеки страх, да възпитат отговорности. Без значение дали ездачът е възрастен или дете с особености в развитието. Преди година в Бургас, на семинар за алтернативните методи на комуникация при сляпо-глухи лица, имах удоволствието да се запозная с Мария Михайлова - ресурсен психолог, работещ с деца и младежи със специални потребности и сензорни дефицити. Днес, в Международния ден на хората със специфични състояния*, разговаряме за конете, хипотерапията и ползите от нея.

Мария, радвам се, че гостувате в „Ние ви чуваме” точно на днешния ден, чиято цел е да се насърчават чрез различни мероприятия социалното включване и равноправността на хората с различни дефицити. Освен психолог, сте и доброволец в БЧК...

Работя индивидуално и групово за развитието на потенциала на всеки изпратен при мен човек. Занятията са нестандартни и съответстват на интересите и способностите на лицата. В обществото засягам темата за лицата със специални потребности посредством обучения на младежи за работа с такава целева група. Целта ми е доколкото е възможно, подрастващите да се поставят на мястото на "различните", за да ги разберат и да помислят как могат да им бъдат от полза и какво могат да променят. Считам, че само чрез двустранна работа е възможна интеграцията на лицата с особености в развитието.

Какво са за Вас конете? 

Трудно е да отговоря. На първо място приятели, с които общуването е приятно и разтоварващо. След това - връзка със семейството и рода - пето поколение конелюбец и коневладелец съм (смее се). Конете са като духовен компас за мен - винаги ми помагат да погледна себе си отстрани. Ездата ми дава усещане за пълен синхрон със себе си и с четирикопитния партньор. Действаме като тандем, като едно цяло.

От детска възраст се занимавам с коне и езда в свободното си време. Познавам добре ползите от занятията с коне, тъй като част от тях съм изпитала лично. Контактът с тези четириноги приятели помага да се изгради точно усещане за собствените емоции, но и да се проследи ефектът от тях върху другите. Конят улавя начина, по който се чувства неговият ездач, и отговаря със съответно поведение, което прави емоционалното състояние видимо. От друга страна, настроението след езда обикновено се подобрява и се появява усещане за отпочиналост. Това се дължи на повишаването на серотониновите нива в организма, вследствие на въпросната активност. Ездата включва редица интензивни и ритмични движения, които укрепват почти всички големи мускули на тялото. Тя ангажира непрекъснато вниманието и поощрява гъвкавото мислене чрез създаването на ситуации, изискващи бързо вземане на решение.

Разкажете ни за хипотерапията, какво представлява, за какво спомага?

Тя е една малко по-различна форма на терапия. В нея основни участници са кон, дете или възрастен с особености в развитието, техен близък както и терапевт. Те създават уникална обстановка на синхроничност в името на развитието и благополучието. Терапията с коне се прилага сравнително отскоро в България (2001). Тя е сред методите за интервенция, които набират все повече популярност. Нарича се с общото название хипотерапия, и може да включва редица дейности. Те са свързани с обгрижването, извеждането и ездата на специално подбрани и обучени за целите на терапията коне. Хипотерапията оказва влияние върху редица състояния и спомага да бъдат коригирани някои ефекти от тях. Тя е подходяща за лица със сензорни дефицити (слухови, зрителни, двойни), аутизъм, детска церебрална парализа, хиперактивност, изоставане в развитието и др.

Предполагам, че е несравнимо усещане да си на кон. Конкретно за хората със слухови дефицити, каква е ползата от такъв вид терапия?

Освен изброените досега общи плюсове, съществуват и редица полезни за лицата със слухов дефицит ефекти. Тези от тях, които имат проблеми с вестибуларния апарат, могат да ги преодолеят по щадящ начин чрез лечебна езда. Привикването към височината е първото предизвикателство, за чието преодоляване ще помогнат опитните хипотерапевти. Страхът от липсата на почва под краката постепенно се заменя с любопитство към новата гледка. Следващият етап е адаптация към движението. Когато конят започне да се разхожда, положението на тялото се променя от самосебе си непрекъснато.

Съществуват ли някакви рискове за лицата, на които за пръв път им предстои да яздят с терапевтична цел?

Възможно е в началото да се случи вкопчване, но разбалансирането няма да доведе до падане или нараняване. Терапевтите помагат с движенията и коригират стойката, за да се почувства уверено ездачът. Конят прави различни фигури с променяща се скорост и се движи по всякакви настилки в зависимост от потребностите на човека в седлото. Изпълненията се случват под стриктния контрол на хипотерапевта, който следи поведението на кон и ездач. Целта е лицето със слухов дефицит максимално да развие способността си да пази равновесие при променяща се опорна точка. Специалистът следи това да се случва поетапно, за да се избегне дискомфорта за терапевтирания.

Конната езда налага непрекъснато общуване както с животното, така и с хипотерапевта. Лицата, чиито слух е засегнат или липсващ, често изпитват трудности в себеизразяването. Те се притесняват да заявят отчетливо как се чувстват, какви са целите и желанията им, какво умеят да правят. Когато започнат да яздят, те подават ясни и категорични команди на коня не само чрез гласа си, но и чрез тялото. Когато установят проблем в комуникацията с животното, те се чувстват предизвикани да го представят пред терапевта и използват достъпните за целта начини. От своя страна терапевтът насърчава усилията им за диалог, отбелязва техните постижения и им помага да анализират и преодолеят пропуските си. Връщайки се на седлото, ездачите придобиват не само ценен опит чрез обратна връзка, но и увереност в собствените си способности.

Как се отразява ездата на тези, които вече са навлезли в терапията?

Хипотерапията обикновено се понася добре от лицата, които се подлагат на нея. Тя е метод за подпомагане, който не изисква продължителни усилия и обикновено носи удовлетворение. Това, в допълнение на потенциалните ползи,  ме мотивира да я препоръчвам като допълваща терапия за хора със слухови дефицити. Своя опит с лечебната езда се съгласиха да споделят за Вас и лица с липсващ или намален слух, както и техни близки:

Д.С: Роден съм без слух. От малък изпитвам различното отношение на хората към мен. Това ме накара да се отдалеча от тях. Започнах да яздя в период, когато останах без приятели и се чувствах много потиснат. Моя близка предложи да опитам тази дейност. В началото го правех без желание, просто защото ме караха да върша нещо. Трудно се разбирах с треньора, но намерихме общ език в движенията. Когато сме на разстояние един от друг, ползваме изработени жестове или постери с картини. Отблизо разговаряме подробно за моето представяне. Оказа се, че съм добър ездач и мога да премина към професионални тренировки. Харесва ми да сменям скоростта и да гледам от високо в движение. Срещам много хора, които ми се възхищават на успехите, вместо да гледат различията.

С.А: Дъщеря ми носи кохлеарен имплант. Тя е тежкочуваща и много трудно говори. Емоциите и бяха много силни и необуздани. Започнахме хипотерапия по препоръка на психолог. Малката много хареса конете още с първата ни среща. Няколко сесии минаха, докато напусна манежа. Бях до нея, за да я подкрепям докато свикне с дейностите. Исках да се уверя, че ще се задържи на гърба на коня и ще се чувства добре. Тя се справя чудесно със задачите, които и поставя терапевтът. Слуша внимателно изискванията и с удоволствие ги изпълнява без помощ. Забелязахме, че се опитва все повече да говори и използва гласови команди с конете. Вече контролира повече емоциите си и обяснява подробно защо се ядосва, какво я натъжава или радва. Положителна промяна в поведението и определено има.

Г.М: Синът ни е тежкочуващ и носи слухови апаратчета. Започнахме хипотерапията, когато беше дете. Той имаше клатушкаща походка и се движеше доста неуверено. Изпитваше ужас от физически дейности. Ставаше агресивен, когато не беше съгласен с нещо. Нямаше никакъв говор и жестовете му бяха много малко. Учител ни препоръча да опитаме терапия с коне. Първите сесии бяха разходки на земя, но веднъж той наблюдаваше как други яздят и се реши да се качи. Веднага разбра, че е различно от упражненията, които сме правили. Хареса му и напредваше стабилно във физическото си развитие. Сега е пораснал и толкова способен, че тренира модерни танци! Тогава правехме и слухово-речеви рехабилитации на терен - покрай конете той научи нови жестове. Спря да удря и да хапе, научи се да казва Не и да преговаря. Сега ходи на хипотерапия, за да релаксира и се чувства полезен когато извежда, екипира и храни конете. Този избор преобърна развитието на детето ни!

Изумително! Отдавна научно е доказана терапевтичната връзка между човека и животните, така че присъствието на домашни любимци от ранна възраст подпомагат детето към развитие на чувствата и сензитивността. Сега нагледно виждаме това чрез примерите в хипотерапията. Как се отразява тя на самостоятелността и социализацията на деца със слухови дефицити?

За да бъде максимално полезна и приятна хипотерапията, е необходимо близките да водят откровен диалог с хипотерапевта и да подпомагат дейността му на терен. Тяхна е ключовата роля при разсейването на тревогите в началото на терапията.  Те трябва да бъдат и необходимите при опознаването посредници между терапевт и лице със слухов дефицит. Тяхната задача е да представят детето и да обяснят какви са достъпните за него методи за комуникация. Специалистът ще иска да знае дали то разбира устна реч, или чете по устни, ориентира ли се в жестове и ако да, какъв репертоар от собствени използва, дали разбира и използва картинки. Близките трябва да договорят с хипотерапевта най-удобните и разбираеми за детето начини на общуване. Наложително е да подготвят и самото него за факта, че то трябва да следи инструкции от непознат човек.

Когато близките придружават младеж, удачният вариант е да бъдат посредници в диалог между него и терапевта, ако бъдат повикани. Подрастващите имат нужда от повече пространство да се изразяват самостоятелно, поради което може да не пожелаят участието на възрастен от тяхното обкръжение в ситуацията. В този случай, те трябва да уважат решението, но да останат на разположение за консултация с терапевта. Би било добре близките да изложат пред специалиста и очакванията си за ефектите от терапията.  Това ще му даде по-добра ориентация къде да постави акцента при работа.

Какво е необходимо преди започване на терапията?

Предоставянето на ТЕЛК документи на място (при наличие) е задължително условие, тъй като те се явяват основание за започване на терапията. Близките също е нужно да участват активно в терапията, докато се случи сработването между терапевт и лице със слухов дефицит. Когато последните започнат да работят в екип, включването на приближените става епизодично, за да бъде поощрена самостоятелната инициатива  от страна на лицето. 

Разпространена ли е у нас хипотерапията и къде се предлагат тези услуги?

Все повече конни бази в страната предлагат хипотерапия. Сесиите в част от тях са безплатни, или се предлагат на сравнително достъпни цени.  Ако проявявате интерес към лечебната езда, може да потърсите конни бази в района на вашето местоживеене. Свържете се с техните съдържатели, за да проверите дали има условия за тази дейност. Така ще можете да изберете къде да опитате хипотерапията.

Благодарим за изчерпателния диалог! Убедени сме, че лечебната езда е един наистина прекрасен начин за съчетаване на полезното с приятното, за да се случи онзи сензитивен обмен, който подпомага хората със сензорни дефицити и специфични състояния в личностното развитие и опознаване на собствения свят.

----

Мария Михайлова е магистър психолог, работещ с деца и младежи със специални потребности и сензорни дефицити. Бакалавър Психология, ПУ "Паисий Хилендарски" (2011 – 2015),  магистър Приложна психология, ПУ "Паисий Хилендарски" (2017 – 2018), от  2018 - базово обучение "Алтернативни методи за комуникация при лица с двоен сензорен дефицит” към НАСГБ. 

* Международният ден на хората със специфични състояния. Отказвам да използвам "увреждане", тъй като е грозна дума (от англ. disabilities - недъгавости, инвалидност, неспособност). Не може да съществува по-голям парадокс от това да се наричат хората със специфични състояния увредени, неспособни, а в същото време да се отбелязва ден, в който те доказват именно способности и равноправност. (бел. авт.)

 Христина Чопарова

Снимки: личен архив на психолога

Когато я видиш за пръв път, едно нещо прави впечатление – големината на усмивката, с която те посреща. Излъчва позитивност и особена слънчевост, които предразполагат. Срещаме се по повод популярното шоу, което води вече от пет години, и което се радва на огромен успех в социалните мрежи – „Шоуто на Боряна”. Тя е много неща – влогър, преводач, спортист, шоумен, пътешественик, родител и... автор на бъдеща книга. Но шшшшт! Всичко по реда си. Нека оставим Боряна Топчиева да разказва.

С теб сме се срещали и преди. В Пловдив на благотворителен концерт, по фестивали и мероприятия. В тихата общност те познават, но съм сигурна, че има с какво още да изненадаме читателите на „Ние ви чуваме”. Преди да те питам за шоуто, нека те питам за теб...

Ами, аз съм Боряна, здравейте! На 34, зодия Стрелец, от Пловдив. По рождение съм без слух и когато го установили, моите родители сметнали, че за мен ще е по-добре, ако съм в среда на други глухи деца. Така се озовах в пловдивското специализирано училище за деца с увреден слух „Проф. Стоян Белинов”. Почти целият ми живот е преминал сред хора без слух, като ученичка бях доста активна, обичах да играя и се включвах в представленията по пантомима, после започнах да се занимавам със спорт... бях член на младежката организация на глухите, а после започна и шоуто на живота ми... или живот като в шоу (смее се).

А със спорта... кога се харесахте и защо се разлюбихте?

Не, че сме се разлюбвали... бадминтонът е обич за цял живот! Започнах да тренирам на 15 години, а малко след това ме приеха в националния отбор на България за хора с увреден слух. Имам доста участия в европейски и световни първенства, на паралимпийски игри през 2013 бях поканена и за преводач с международен жестов език. Но след три операции на коляното, спортната ми кариера приключи и през 2016-та си казахме „чао” с бадминтона, въпреки че само година преди това започнах да тренирам деца в моето училище. Те участваха в Световното първенство по бадминтон за юноши и девойки в София. И са бъдещият Национален отбор на България, много съм горда с тях!

С теб сме се срещали на младежки лагери и Пролетни балове, виждала съм те да пееш с мимика и жест. Изкушавало ли те е участието в конкурсите за красота, провеждани по време на тези балове, спомням си, че имаше едно участие в Ямбол през 2005-та, ако не греша?

О, да! (смее се). За много от младите момичета без слух това е начин да се забавляват, да натрупат самочувствие. Още по-рано, през 2002-ра, на организирания в Пловдив конкурс „Мис Тишина” ми връчиха короната и на следващата година заминах за Чехия да представям България на международния конкурс за красота. Тогава още не знаех добре международния жестов език, но оттогава започнах да го уча. През 2012-та се явих в конкурса „Мисис Тишина” в Пловдив, класирах се втора. А в началото на тази година получих много мила покана да бъда част от журито в един конкурс за глухи модели във Франкфурт. Такъв конкурс за пръв път се провеждаше там, а за мен пък беше пръв път да бъда оценител... Незабравимо!

Някои хора делят живота си на два етапа – преди семейството и след него. Какво се промени в твоя живот, след като стана г-жа Топчиева?

Стана по-богат и красив, по-пълен, определено. Омъжих се за дългогодишния ми приятел Иво, с когото се познавахме от училище. Той е по-малък от мен с 5 години, като мен е без слух. Отначало малко се притеснявах, че е по-малък от мен, но след време разбрах, че разликата във възрастта не е важна, когато хората се обичат. Заедно сме от 2007 година, оженихме се през 2010. Сватбата ни беше истинска приказка, в един замък в Неделино, с много гости, приятели. А на следващата година се роди и дъщеря ни Мелина. Вече е на 7, тежкочуваща е, но учи в масово училище заедно с чуващи деца. И знаеш ли, това лято тя за пръв път летя със самолет, когато заминахме на семейна почивка в Дубай. Много се радваше на полета, на всичко. Благодарна съм на семейството си, че е винаги до мен.

Ти освен спортист, треньор, модел и майка, си и творец. Създаваш прекрасни ръчно правени вълшебства – шалове, несесери, чанти. Къде се научи да шиеш?

Не съм... оказа се, че просто го мога. Преди около 4 години майка ми подари шевната си машина – ей така, без повод. Започнах да мисля какво мога да правя с нея. Реших да пробвам да ушия нещо простичко. Отидох в магазин за платове и купих три различни, с различни цветове и десен. Уших няколко шала и качих снимките им в сайт за продажба. Хората много ги харесаха и започнаха да ги купуват. Оттогава продължавам да шия, правя и несесери от кожа, чанти и други аксесоари. Правя ги както за себе си, така и по поръчка. Иска ми се да отворя свой магазин. Иначе моите неща могат да се видят във Фейсбук, имам страничка там - „Ръчно направено от Боряна”. И да ти кажа, има и такъв базар за ръчно правени от глухи хора неща. Базарът e национален и се нарича Deaf Messe. В една голяма зала се събират глухи хора от различни градове в Германия, не само от Франкфурт, и показват как правят ръчни плетива. Изработват различни предмети и излагат вече готови. Продават и купуват на място. Всеки месец в различен град на Германия се организират такива базари. Миналата година бях там, сбъдна се мечтата ми да видя и това. Тази година през ноември ще бъде отново във Франкфурт, и с нетърпение очаквам заминаването.

                                 

Това доказва само, че хората без слух са всестранно развити, а за талантите няма нито териториални, нито физически граници. Прекрасно е да се случва такъв обмен на „тихо” ръчноделие. Имаш ли още скрити изненади в ръкава си? Чувам, че обичаш да ловиш и риба...

Дааа! (смее се). Кой е казал, че ловенето на риба е спорт единствено за мъже? Спомням си, че когато бях малка, баща ми ме взе със себе си за риба и ме учеше как да я хващам. Не бих казала, че ми хареса особено и оттогава не бях правила това. Обаче тази година участвах в състезанието по риболов за глухи, което се проведе в местността „40-те извора” край Асеновград. Хареса ми, че имаше нещо ново този път - състезание и за дами, любителки на риболова. Успях да хвана една малка рибка, която може и да беше мъничка, но пък ми спечели второто място и Купа за най-красива рибка. И всъщност беше златна, защото ми донесе богатство от толкова много красиви емоции. Нощувахме на палатки, а времето мина в приятни разговори с глухи приятели от цяла България. С удоволствие ще го повторя догодина! 

Животът е прекрасен, когато се наслаждаваш на всеки миг. А кога разбра, че е време за шоу?

Ами, аз от малка обичам да се занимавам с интересни неща – идеи за забавни игри,  да организирам празници. Аз съм това, което се нарича „аниматор” – човек, който посвещава време да забавлява малки и големи, като ангажира вниманието им с шеги, игри, фокуси. Когато ходех при моите глухи приятели, винаги ги разсмивах с шеги, разказвах им вицове и ги забавлявах. Обичам да правя фокуси. И един ден си казах, защо да не направя видео-блог (или накратко - влог), за да разказвам на цял свят такива истории чрез международния жестов език? Беше 2014 година, когато започнах да правя и да качвам клипове във Фейсбук. Разказвах във влога вицове, тъжни истории, показвах фокуси, споделях всякакви интересни неща. В продължение на две години редовно го поддържах, и постепенно той събра много почитатели и харесвания. От няколко държави дойдоха предложения към мен – канеха ме да направя представления в техни театри, но отначало им отказвах. Отказвах им, защото смятах, че моето бъдеще не е в това да правя шоу на живо. По-късно размислих и реших, че си струва поне да опитам да правя такова шоу, за да радвам и глухи хора от други държави.     

Чия публика зарадва за пръв път с шоу на живо?

Белгийската. По случай идващата 2017 година, в Антверпен моят колега - влогърът Хисам Салман, заедно с още няколко глухи приятели бяха организирали двудневно шоу „Глухи приятели по света” с новогодишно парти. Имаше около 600 души и понеже ми бе за пръв път да правя представление пред зрители на живо, бях доста развълнувана. Усещах как бясно ми тупти сърцето. На това му казвали „сценична треска” (смее се). После отминава и вече свикваш. Партито беше много хубаво. И така Новата година започна с ново начало, с разходки из Брюксел, където се влюбих в невероятните белгийски гофрети. Ето така се появи „Шоуто на Боряна” и на живо.

То вече е на юбилейните 5 години, браво! А покрай шоуто, ти си била и на много от събитията, за които сме писали в „Ние ви чуваме” – беше водеща на шоуто на Джон Мейсър в столичния Военен клуб, участва и във фестивала за сценични изкуства Clin d'Oeil във Франция, уважи и 110-годишнината на унгарската асоциация на глухите SINOSZ. Какви са впечатленията ти за културата на глухите по света?

Покрай шоуто наистина пътувам много. Пътешествията са моята страст! Също както у нас, глухите хора по света отбелязват по сходен начин събитията си – в ресторанти, с томболи, шоупрограми. След Белгия последваха и бал в Словакия, представления в Португалия. Фестивалът на изкуствата Clin d'Oeil в Реймс през юли миналата година беше много интересен. Там се показват сценични изкуства от цял свят на глухи изпълнители на театър, танци, филми, визуални изкуства и улични представления с жестомимичен език. Участвах в конференция и дебат, а в свободното си време се разхождах, гледах театър и магическо шоу от други държави. Големи професионалисти са и много ми хареса всичко, което видях. Същата вечер имаше парти с много музика и танци за глухите. Реймс е малък и много красив град, а на самия фестивал бяха дошли над 8 000 души от цял свят, всички глухи. Докато се разхождах в центъра и се разминавах с жестикулиращи минувачи, се чувствах като в град на глухите. В Белгия също като при нас си организират срещи на випуска. На тях в ресторанти се организират забавни игри, почитат се най-възрастна глуха двойка и най-възрастни глухи гости. Била съм в Индия, Израел, Лондон, Чехия, Полша... къде ли не. Навсякъде глухите хора са много мили, приятни, гостоприемни, с висока култура.

Шоуто ти явно има мисията да бъде свързващ мост между тихите култури по света, и чрез този толкова обогатяващ обмен да научават и за България. Какви изненади замисляш за българските и чуждестранните си почитатели по повод 5-тата годинка на „Шоуто на Боряна”?

Ооо, радвам се и се вълнувам много, че за тези години шоуто събра толкова много приятели! Разбира се, че им разказвам и за България, за нашите традиции и култура. Трябва да се опознаваме. До края на годината имам още представления в чужбина, а после... после ще видим. Няма да издавам още какво замислям, но една от изненадите за юбилея ще е биографичната ми книга. Тя ще е на два езика – на български и английски, с много снимки. Надявам се да си намери издател до януари догодина.

И ние се надяваме. Сигурни сме, че в книгата ще има още много интересни неща, защото в един живот като на шоу просто няма как да бъде другояче. Попътен вятър и до нови срещи!

Разговорът води Христина Чопарова

Снимки: личен архив на Боряна Топчиева

Скъпи читатели на „Ние ви чуваме”, днес, 23 март 2018 г., от 10.00 ч. в Конферентен център „Венус” на столичния бул. Дондуков 9 се състоя официалното представяне на проект „Национално научно изследване на българския жестов език” на Министерството на образованието и науката. Присъстваха ръководителите на проекта, участници в изследването, представители на различни неправителствени организации на хора без слух, жестови преводачи, гости.

Официалното откриване бе направено от Грета Ганчева, директор на дирекция "Достъп до образование и подкрепа на развитието" към МОН. В презентация бяха представени подробно всички стъпки от националното изследване. Сурдопсихологът проф. Цанка Попзлатева разгледа основния изследователски въпрос - дали жестовите знаци от комуникацията на глухите хора са цялостни визуални образи или са подобни на звучащите думи, и как се обработват в езиковите зони на лявото мозъчно полукълбо. Експертът филолог проф. Йовка Тишева представи теоретичното описание на Граматиката, а социолигвистът проф. Красимира Алексова запозна присъстващите със синтактичните особености на жестовия език. Речникът на глухите хора, както и работата по него бе представена от фондация "Глухи без граници".

Проведеното в рамките на една година мащабно Национално научно изследване на жестовия език е първото и единствено по рода си у нас и е по проект BG05M2OP001-3.003-0001”, „Подкрепа за равен достъп и личностно развитие“ по оперативна програма „Наука и образование за интелигентен растеж“ 2014-2020 г., съфинансирана от Европейския съюз чрез Европейския социален фонд. Изследването бе поверено от МОН на фондация „Глухи без граници”, и в него взеха участие множество експерти и специалисти, като очакванията към това изследване бяха високи - да покаже реално традициите на езика, неговите форми и богатство според териториалния показател. Като резултат от изследването се появи и Речник на българския жестов език, който открехва вратата към непознати и неизследвани досега комуникативни полета в жестовия език. За мен е чест и удоволствие, че бях рецензент на това забележително издание.

За изследването, речника и за езика на глухите хора разговарям с Митко Якимов, председател на фондация „Глухи без граници”, както и с Цветан Кунчев, член на УС на фондацията и ръководител на Националното научно изследване на българския жестов език.

                                                           

Разкажете ни за проекта, как го спечелихте и с какви предизвикателства се сблъскахте в реализацията му?

Митко Якимов: След като Министерството на образованието и науката за втори път обяви обществената поръчка, ние от фондация „Глухи без граници – България”  кандидатствахме. Бяхме се подготвили много добре, а нашите мотиви бяха, че е дошло времето да има научно изследване на жестовия език, неговата граматика и унифициране. След това Цветан Кунчев и Валентина Христова от управителния съвет на фондацията бяха включени в работната група за изготвяне на Концепцията в МОН. Фондация „Глухи без граници” за първи път направи и социологическо проучване - „Изгубени в превода”  - още преди проекта, и това даде тласък за него, тъй като можеше да се каже, че сме експерти и специалисти по жестов език. Наистина, беше голямо предизвикателство, имаше и сблъсък от недоброжелатели, които вместо да ни подкрепят, пращаха жалби до МОН и до други инстанции, само и само да ни спъват да работим. Но ние не се отказахме, продължихме да работим, и макар че никак не беше лесно, успяхме. Всички глухи от цяла България имаха желанието за по добър живот и бяха мотивирани жестовия език да бъде признат.

Екипът и атмосферата са много важни компоненти при работа от такъв мащаб. Как подбрахте участниците и сътрудниците за проекта?

Митко Якимов: Всички от управителния съвет на фондацията се включиха. За ръководител на проекта беше избран Цецо Кунчев, за експерт към научния екип - Валя Христова, за графичен дизайн - Снежи Асенова, а по-късно включихме и Дамян Калчев. Програмист ни бе Петър Ганев, който е глух, и на разработен от него уникален сървър се събираше информацията от заснетите материали, и се работеше по резултатите със заснети жестове от цяла България. Аз също се включвах и с гордост като консултант, оператор и където другаде можех да бъда полезен на глухите екипи по градове. Имах опит като консултант от един друг момент, имах и връзки с други организации от Европа и САЩ, които ни даваха полезни съвети. Така получихме софтуерна програма за превод на глухата граматика от български език. Аз, Янка Трачук и Силвия Бозева бяхме консултанти към научния екип. Атмосферата никак не беше лека, имаше моменти, в които сме работили извънредно. Участваха 136 изпълнители -информатори и събирахме данни за жестовете по лексикалните думи.

Цветан Кунчев: Случвало се е да започваме отначало, като видим грешка. Нямаше рецепта, но факт е, че както бе описано в плана, така се работеше. Самите глухи поеха отговорност и задължение да свършат поставените задачи и други важни компоненти по проекта, за да може да се задвижи той. Наистина екипът ни бе само от глухи хора и това бяха консултантите по лексика, операторите, асистентите, програмистът, консултантите за граматика, които всеотдайно работиха по поставените задачи. Сърдечно благодаря на глухите от Пловдив, Бургас, Търговище, Плевен, Лом, София и Благоевград. В речника сме сложили поименен списък на всички участници - от ръководител до доброволци, участвали в заснемането.

Видеото с Митко Якимов можете да гледате ТУК.

Митко Якимов: Много важен акцент в нашето научно изследване е теоретичното описание на Граматиката на българския жестов език. Тя бе поета от екип от шестима професори от Софийски университет „Св. Климент Охридски”, с научен ръководител проф. Тишева. Съвместно с проф. Дачева, проф. Алексиева, проф. Жобов, проф. Стоянова и проф. Попзлатева бе съставена уникална книга, описваща граматиката на глухите. В този екип като глухи експерти бяха включени още и Валя Христова и Петя Керчева.

Цветан Кунчев: Наистина, книгата е уникална и първа по рода си, издадена в България. Най-после да се направи нещо, което отдавна в целият свят го има - така наречената „глуха граматика”, или Граматика на българския жестов език. И с това се доказа, че този език е самостоятелен и с неговото признаване ще се промени много животът на глухите хора в България. С това изследване не се затваря работата по него, има още какво да се изследва и вярвам, че както в другите страни, така и у нас можем да направим така, че Българският жестов език да има стойност.

За мащабите на изследването можем само да се досещаме, ако отчетем колко време и енергия е отнело. Споменахте и двамата, че сте срещали трудности във времето покрай изпълнението на проекта. От какъв характер бяха и как ги преодоляхте?

Митко Якимов: Началото поставихме, като направихме кампания за набиране на изпълнители - информатори от различни възрасти, които владееха жестовия език. Имаше критерии в подбора - да бъдат от семейства на глухи, с чуващи родители, или глухи на средна възраст, както и над 60-годишни. И всеки имаше задача според знанията си да покаже жестовете на думи, предварително изписани на екрана на лаптоп и с показан към нея визуален израз на думата (картинка).

Цветан Кунчев: Заснемането започна последователно в Пловдив, Бургас, Търговище, Плевен, Лом, София и Благоевград. Във всеки град имаше по двама оператори и асистент, които имаше задачата да организира хората и графиците. Тук е мястото да изкажа голяма благодарност на Митко Якимов, които сформира тези групи чрез връзките, които той има из цяла България, и разбира се, се включваше и той в тях, за да могат да се отпуснат и да разбират по-добре това, което искахме от тях.

Видеото с Цветан Кунчев можете да гледате ТУК.

Митко Якимов: Имаше и други трудности, търсихме възможности да се работи по-лесно, за да вървят гладко за всички нещата, както беше по план. Но глухите хора бяха уникални и геройски успяха да покажат това, което знаят и могат. Те бяха наясно, че това, което правят, касае тяхното бъдеще  и бъдещето на глухите деца.

Цветан Кунчев: Междувременно сформирахме и екипи от консултанти по лексика, и те имаха задачата да сортират най-често ползваните жестове. Главно работеха на лаптоп, свързан със сървър. Работата им беше изнурителна, защото операциите, които те трябваха да правят, бяха множество, така че това, което те направиха, не беше малко като труд и време. Имаше възходи и падения, но сега с гордост можем да кажем, че това беше една ценна школа за нас. Един Речник на българския жестов език, който идва от самите глухи хора, както те си го знаят и общуват. Целта беше да докажем, че съществува Български жестов език и той не е примитивен, а истински.

Да, жестовият език е език на глухите хора и красив начин за общуване. Какво научихте за него по време на изследването, което не знаехте?

Митко Якимов: Научих много неща, едно от които е, че чрез жестовия език културата на глухите е много висока и интересна. Това, което го има по света, го има и у нас. Също така не е за подминаване и фактът, че има диалектен жестов език и той е различен в отделните градове, ползван от местните. Някои от тях бяха с различен от българския етнос. Когато те виждаха, че глухите им събеседници идват от друг град, им говореха и на български. Имаше жестове, които в провинцията не ги познаваха, и естествено се наложи да бъдат вкарани в речника. Сигурен съм, че работата по събирането на автентични жестове ще продължи. Има какво още да се изследва, ние вече сме с натрупан опит, вече знаем как и къде да ги търсим. Българският жестов език е уникален и трябва да го запазим, а не да ползваме чужди жестове, които да внасяме отвън.

Значи Речникът представя автентичния жестов език на традиционно глухите хора. Това е цяла една непозната област, с която обществото за пръв път се запознава...

Митко Якимов: Не мисля, че е непозната, поне не в средите на глухите. Та те непрекъснато си говорят на този майчин жестов език от години, а имат и жестове, които са запазени и се ползват и досега. При заснемането на възрастни глухи хора, като изпълнители – информатори те го показаха това. Просто така се случи, че е имало опити през годините този автентичен жестов език да бъде изместен, но те са си го запазили и си комуникират с него. Така имат неограничена свобода да общуват помежду си по начин, по който се разбират.

Цветан Кунчев: Дори спазихме препоръката на професорите да се запази това, и в приблизителните резултати на жестовете вкарахме първи и втори вариант, за да уважим използваните жестове на глухите. Както може да се види, Речникът е голям и тежък, и всичко това е резултат от една година усилен труд на 250 души, за който много съм благодарен. Надявам се, че с този Речник най-после ще имаме онази свобода на достъп до информация, и сега ще може да започне обучението на преводачи, колкото се може повече и в полза на глухите. Децата също чрез Речника да получат качествено образование и да си обогатят речниковия запас. Гордеем се много, че не изпуснахме този шанс да се докажем и успяхме.

Забележително!!! Такова проучване се извършва за пръв път у нас и ползите му са безспорни не само в образователно отношение, но и в комуникационно. Какви са личните ви впечатления от работата по проекта, както и за ролята на Речника конкретно в културата на глухите у нас?

Митко Якимов: Да, това проучване се прави за първи път, и вървим по точния път. Ползите тепърва ще се усещат, защото вече имаме изследван и доказан Български жестов език, и не  на последно място - описанието на Граматиката на Българския жестов език. Точно в тази книга с трудовете си професорите доказаха, че глухите хора говорят на език, за който казват, че бил аграматичен, а това не е така. Глухите не са неграмотни, те така си комуникират, така е и по цял свят, не е нещо ново. Но най после се доказва това и у нас, и силно вярвам, че ще се приеме, че глухите комуникират с така наречената „глуха граматика”. При нея няма предлози и съюзи - от, на, във и т.н. Глухите хора имат особена свобода и комфорт да общуват, без езикът им да има нещо общо с граматическите познати правила, и без да им се натяква, че не говорят правилно. Друго е положението, ако те искат да пишат на граматичен български език. При затруднения като това, в Австрия ползват така наречените „комуникативни асистенти”, и това спокойно могат да бъдат и преводачите от и на жестов език. Много е важно сега да имаме преводачи, които да отговарят на изискванията да бъдат преводачи на автентичен жестов език. А не само преводачи с калкиращ жестов език.

                                           

Проектът приключи, но не и изследванията в областта на жестовия език. И двамата казахте, че винаги има какво още да се проучва и открива. Какво предстои оттук нататък в тази насока?

Цветан Кунчев: Да, вече казахме, че не приключваме, има още работа по него. Надявам се чрез МОН да се сформира в Софийския университет лаборатория за жестовия език, и да се продължи работата по него - има много нови думи, а и трябва да се направят и проучат още жестове за тях. И по Плана за действие, обявен от МС, се очаква още работа.

Фондация „Глухи без граници” взе участие в проведен неотдавна Форум за свободно обсъждане на жестовия език, иницииран от Асоциацията на гражданите с увреден слух в България (АГУСБ). Наскоро сте взели участие и в работна среща за изготвяне на законопроект за жестовия език. Какви бяха вашите предложения по законопроекта?

Митко Якимов: Да, участвувахме в този форум, от наша страна беше информативно участие за представяне на проекта ни, екипите и поставените цели на научното изследване. Нищо повече. Тази година, по покана на депутат Кутев, бяхме на първа среща във връзка с Обща декларация, че е създадена работна комисия от едно НПО, без да има участие на останалите НПО на глухи в нея, включително и на фондация „Глухи без граници”. На 06.02.2018 г., се състоя втора работна среща с участието на депутатите Антон Кутев, Мартин Шишков и др. Без да бъдем запознати с подробности, ни информираха, че се ще се изготвя законопроект за Българския жестов език. Но ние предложихме, според направените на Международната конференция по многоезичие през септември 2016 г. в Европарламента препоръки на евродепутатите Хелга Стивънс и Адам Коща, както и по препоръка на Световната федерация на глухите, първо да бъде изследван и включен в Конституцията Българският жестов език. Изпратихме Становище до председателя на народното събрание с искане да бъде направено това. Становището е подписано от 12 НПО и неформални движения. Депутат Кутев обеща да съдейства и чакаме отговор. Ще се борим до последно, има и план Б, но важното е да сме опитали.

Официалното признаване на жестовия език у нас като език на глухите хора е важна стъпка към присъединяването на България към европейското семейство на държавите, които вече са включили тази езикова система в своите законодателства. Това е важна стъпка, особено на фона на българското председателство на Съвета на Европа сега. Какви са шансовете на БГЖЕ да бъде официално признат?

Цветан Кунчев: Много е важно, след като България е в ЕС и имаме същите права като другите страни, да не седим „в задния двор”. Това, че в малка България има разногласия между организации, не води до нищо добро. Затова от името на 12 организации сме изпратили Становище до г-жа Караянчева за конституционно признаване на Българския жестов език редом до Българския език, и тогава във всички съществуващи закони могат да се направят промени, за да гарантират повече права за глухите хора. Ако депутатите се решат на друга стъпка, ще преминем към Законопроект, който да бъде в наша полза, а не такъв само за отбиване на номер. Виждам, че Народното събрание има интерес за решаване на казуса за доброто на глухите.

Защо според вас са толкова многобройни у нас организациите на хора без слух?

Митко Якимов: По закон всеки има право да регистрира НПО. Неприятното е, че има организации, които спъват напредъка умишлено и понякога с това искат да се наложат  като първи и с по-голям капацитет, което звучи смехотворно. Под слънцето за всеки има място, но за да се работи в полза на глухите, не е нужно да се мултиплицират. Защото се получава едно копиране на идеи, едно дърпане на килимчето и всяка от тях се напряга, като се казва, да се изкара по-голям специалист. Въпросът е да знаеш какво да правиш и как да работиш заедно за каузата на глухите, а не кой ще ги води и представлява.

С какви каузи предстои да се ангажира оттук нататък фондация „Глухи без граници”?

Митко Якимов: Сега, след като успяхме да приключим с най-големия проект в историята на жестовия език в България, си поставяме задачата да продължим, вече по-опитни и на експертно ниво, с други идеи в областта. От чужбина вече се обръщат към нас за съвети. При всички положения винаги ще работим за глухите хора.

Разговорът води Христина Чопарова

Снимки: Ние ви чуваме

 

 

 

 

 

Скъпи читатели на „Ние ви чуваме”, Георги Скордев е много, много смело момче. Той е от свят, където много малко неща са ни познати. Дори не са ни познати въобще. Толкова е бързал да дойде на света, че преждевременната му поява в любящата реалност на чакащите го родители отнема светлината и звуците от собствената му реалност. Гошко не вижда и не чува, но е много сензтивно дете. Едно морско момче на 10 години, което има много за разказване, но още не е построен мостът, по който неговите истории да стигнат до нас. Затова вместо него ги разказва майка му.

С Мария Попова (или Мая, както я наричат близки приятели), се познаваме отдавна, но да се видя лично с нея и Гошко се удаде възможност едва по време на Международната конференция „Виж тишината, чуй тъмнината” в Пловдив през м.г., където тя сподели своя опит като родител на дете с двоен сензорен дефицит. Времето ни бе много малко, за да поговорим тогава за всички неща, затова днес ú благодаря, че ще го направим чрез „Ние ви чуваме”.

Здравей, Мая! За читателите на „Ние ви чуваме”, и за онези, които тепърва научават за Гошко чрез нашия сайт, разкажи ни за появата му и им позволи да го опознаят. От какво се нуждае, какви бяха празниците му и с какво ви изненада 2018-та?

Появяването на моето момче на бял свят бе екстремно и неочаквано, на фона на спокойната бременност, която имах. Нещо се обърка за броени дни, нямаме обяснение какво точно се случи. Събрала съм всички факти около раждането му в статията „Бебе 576” в Сайта на Гошко, който бях започнала да водя, докато беше малък. Накратко, той се роди в 24-та гестационна седмица - близо четири месеца преди термина, в „Майчин дом” – София. Лекарите не бяха длъжни да го реанимират, но го направиха, като беше нужно той да преживее седмица, преди да бъде записан в регистъра на ражданията. През тази седмица той беше „бебе 576”. До изписването му от „Майчин дом” стана ясно, че е развил пета степен ретинопатия на недоносеното – тотално отлепени ретини на двете очи. От тази пета степен връщането към нормално зрение е невъзможно, единствено е възможно чрез витреоретинална хирургия да бъде възвърнато възприятието на светлина и силуети, помагащи на човек да се ориентира в пространството. Този вид високо специализирана очна хирургия носи много рискове и не се практикува в България. Още през първата година след своето раждане, Георги претърпя четири очни операции в университетската болница „Поликлинико Джемели” в Рим. Малко преди втория му рожден ден разбрахме и за слуховата му загуба. Но междувременно бяхме станали близки със специалистите от италианската болница, които ни помогнаха да направим първите крачки в ранната му интервенция. Пътували сме до Рим общо 13 пъти за проследяване на състоянието, в т.ч. два пъти сме били за интензивни терапевтични сесии, продължаващи по един месец - когато той беше на три и после на четири години. Имаме преки впечатления от подкрепата, която се оказва на деца като него в Италия, и напредъка, който постигат. Даваме си сметка за потенциала, който все още стои заключен в него, и полагаме усилия да го развием максимално. Това изобщо не е лесна задача в границите на България. Но много хора ни подкрепят и все пак успяваме да се придвижим напред.

Това, от което най-много се нуждае Георги, е общуването с хора – нещото, което е и най-трудно постижимо за него. Стараем се празниците му да бъдат преди всичко преживявания, усещания. Всяка година на рождения му ден, който е през лятото, правим градинско парти с много гости и музика на живо, започнахме още от първия му рожден ден, защото е нужно да отваряме място и за радостта в живота.

И така, стъпка по стъпка, вече се готвим за обучение под надслов „Алтернативни методи на комуникация при сляпоглухи хора”, организирано от Националната асоциация на сляпоглухите в България и със съдействието на Община Бургас. Наред с практическото обучение, което ще се води от Анна Ройдева и Деян Славов - специалисти от Асоциацията, надявам се информационната кампания около събитието да изиграе роля в посока промяна на обществената нагласа, че с хора като Георги не е възможно да се комуникира.

На срещата ни по време на конференцията в Пловдив забелязах, че Гошко ползва поредица от жестове, по-известни в индуистките и будистки практики като „мудри” или йога за ръцете. Самите жестове са стотици, ползвани за лечение, медитация, успокояване, различни физически неразположения. Малцина са познавачите на мудрите, които съзнателно ги употребяват в ежедневния си живот, но ето, че Гошко сякаш идва да ни обърне внимание върху тях като комуникационно и оздравително средство. Какво ни казват тези положения, които Гошко ползва?

Значенията на комбинациите и фигурите, изпълняване с пръстите на ръцете, са неограничен брой. Аз все още не познавам хора, които да умеят да ги разчитат всички. Забелязала съм как много често Георги държи в синхронни позиции пръстите на двете си ръце. Интересното е, че той няма как да е видял тези положения отнякъде, той ги прави спонтанно. Той експериментира с енергиите, които текат в тялото, и сам е открил позициите на пръстите, които му помагат да се съсредоточи, да превъзмогне стреса, тревожността, паниката, страха, дискомфорта от евентуално телесно неразположение, за което не би могъл да съобщи. Ако имах пълно познание върху мудрите, бих могла да получа обратна връзка за неговото състояние в момента, дори за възможен здравословен проблем. И така мудрите стават комуникационно средство. Той много често застава в поза лотос, а ръцете са в позиция на съединени палец, среден и безименен пръст – т.нар. мудра на енергията, апана. Мудра, която осигурява търпение и спокойствие, увереност, вглъбяване, съзерцание, вътрешна хармония. Подкрепя благодарността за съществуването и за всичко, дарявано от живота...

Дори лишен от зрение и слух, Гошко все пак усеща енергиите, насочени към него и реагира според тях. Какви други начини за съобщаване ползва той? Как общувате с него?

Относно енергиите, абсолютно си права. Бих казала даже, че не е въпреки, а именно поради липсата на двете дистантни сетива. Зрението е най-новото в еволюционно отношение сетиво; сетивото, от което добиваме най-голям процент информация за околния свят, и то от разстояние. Но това е също така сетивото, което най-много ни разсейва и подвежда. „Същественото е невидимо за очите”. Ще цитирам един съвременен учител по будизъм, Стивън Левин: „Тялото би могло да се превърне в един доста чувствителен диагностичен инструмент; то би могло да сигнализира за това, което се случва с нас; способно е даже да отразява преживяванията на другите хора, които улавяме на емоционално ниво чрез психичните състояние на околните ... Учим се да разчитаме сами себе си, като усещаме и се вслушваме внимателно в начина, по който реагираме на това, което стои на пътя ни. Следим за едва забележимите съобщения от тялото ни, чувстваме кога се отклоняваме от хармонията и кога се движим в нужното направление. Добър пример би било чувството, което можем да усетим в момента, когато от дружеска беседа разговорът се обърне в злословие или обсъждане на другите: леко се напряга стомахът, гръдният кош леко се свива, чувството е някак недобро, понякога чувстваме леко объркване. Бихме могли да постигнем един по-ясен образ на случващото се в света, една по-голяма честност и прямота, ако отбелязваме начина, по който реагира тялото, как то се прегърбва или изправя, как се напряга или отпуска в различните видове дейности...”. Тялото говори и с течение на годините съм се научила да разчитам езика на тялото на Георги, а той най-вероятно е развил способността на улавя точно моите психични състояния – както и на други хора. Така че той „вижда същественото”, ако трябва да си послужа с думите на Екзюпери, трудно може да бъде излъган. Само че този начин на общуване е ограничен единствено до настоящето. Трудностите идват, ако искаме да направим съобщение, свързано с миналото или бъдещето.

                                           

Възможно ли е за Гошко да усвои жестовия език или друга форма на традиционна комуникация, при положение, че той е тук да ни покаже съвсем нови форми на общуване?

Мисля, че е възможно, но e нужен постоянен контакт с хора, които ползват един и същ жестов език. Усвояването на език е следствие от нуждата за комуникация. Би било възможно също така, ако той има винаги до себе си човек, който е негов посредник в комуникацията с околните и му „превежда” с достъпни за него жестове техните съобщения. Нека да го пожелаем и може би ще се случи.

Дано! А смяташ ли, че хаптичната комуникация, каквато демонстрираха норвежките специалисти, при Гошко би имала ефект и би могла да служи като средство за общуване между него и околните? Прилагате ли вкъщи нещо от техниките, които бяха показани тогава?

Разбира се! Хаптиката е също така много добър метод за ориентиране в пространството. Но не съм ползвала хаптика вкъщи, може би защото вече всичко му е познато. Сега се сещам, че правя нещо като хаптично обозначаване на височината на тоновете по дължина на гърба му, когато му пея по ноти – аз не съм музикант, но си припомних нотното писмо, за да му свиря детски песнички на един металофон. Понякога си представям гърба му като металофон и показвам къде се намира тона, който пея – ниските тонове в основата на гърба, високите към врата.

В края на миналата година телевизия бтв чрез журналиста Кристина Газиева реализира филм за Гошко - "Не без сина ми". Какво се случи оттогава?

Филмът на Кристина Газиева хвърли мост между Георги и много нови познанства. Срещали сме по улиците непознати хора, които го разпознаваха от филма и му пожелаваха най-добри неща. Бяхме видяли на улицата един човек в костюм на коминочистач. Сложих му монета в шапката, а Гошо бръкна да види какво има в нея. Човекът се стресна, помисли, че детето иска да му вземе събраните пари. Аз поясних, че иска само да види какво има вътре. Коминочистачът изведнъж се сети за филма. Започна да ни благославя, този път извън сценичната постановка и от сърце. Беше много смешно. Във Фейсбук ми писаха една-две майки на сляпоглухи деца от други градове в България, които имат същите трудности като нас, но се стараят да дадат най-доброто от себе си и  постигат своите успехи. И най-важното, Националната асоциация на сляпоглухите в България взе решение да финансира това обучение за алтернативни методи на комуникация, за което стана дума по-горе, а община Бургас прие да бъде домакин на събитието и ни оказа подкрепа в организацията.

Ей, че прекрасно! Любовта и правилното отношение са основа за всяко добро развитие. Важи и за децата със специални потребности. Всяко общуване е възможност за обмен, взаимно учене. На какво ви научи Гошко и коя е случката, която най-силно се е запечатала у теб?

Извървяхме дълъг път от времето в „Майчин дом” до днес. Промениха се много наши вярвания. Имам спомен от първата ни хоспитализация в "Поликлинико Джемели". Вместо в очно отделение, бяхме настанени в педиатрията, за да могат педиатрите да следят състоянието на детето. Педиатричното отделение беше пълно с майки, потърсили лекарска помощ, защото децата им не се хранеха добре. Това бяха все стресирани майки – по една или друга причина. Педиатрите просто обясняваха, че децата реагират на техния стрес. Показваха им как да кърмят по-удобно, как да говорят на бебетата. Окуражаваха присъствието на фамилиите в пълен състав. В педиатрията бе  пълно с външни хора и цареше весела глъчка. Никой не им правеше забележка, но непрекъснато минаваха да чистят. Бях много впечатлена, защото медицински проблем, както ние го разбираме, при тези бебета не съществуваше. Но от друга страна, така започват хранителните разстройства и италианците работеха за превенцията им. Италианците се отнасят към детето като към чувстващо и разбиращо същество още от най-невръстната му възраст. Отказът на тези бебета от храна по необходимост трябваше да промени цялостната нагласа на майките. По сходен начин и аз чрез Гошко се уча да създавам в сърцето си място за самата себе си, да се освобождавам от самоосъждането, да бъда свободна от напрежение, страх и тревога, да изпълвам сърцето си с любяща доброта.

Как разбираш какво му е необходимо, как „разчиташ” реакциите му? Какви наблюдения имаш за характера или темперамента на Гошко?

Георги е открит към околния свят и много общителен. Най-много го интересуват хората, на растенията и животните по-малко обръща внимание. Въпреки ежеминутните трудности, които го съпътстват в ежедневието му, той като цяло е добронамерен и усмихнат, но лесно се изморява и може да се срине отведнъж. Старая се да забелязвам предварителните знаци на вероятността да настъпи подобно събитие. Когато искам да разбера причините за негово безпокойство, започвам с прости думи да изреждам своите предположения и да го наблюдавам. Когато позная истинската причина, той дава знак чрез поведението си – обикновено притихва - или казва нещо като „да” на глас. Кураж да му говоря, без да вземам под внимание слуховата му загуба, ми дадоха трудовете на Франсоаз Долто – френската „баба на психоанализата”, която говори на бебетата още от кувьоза.

Какви са реалните му възможности да се справя, по какво прилича на другите деца (при положение, че нищо традиционно или работещо за тях не е приложимо за него)?

Увреждането се възприема като аномалия единствено и само когато е поставено в социален контекст. По думите на Виготски, дете, чието развитие е възпрепятствано от някакъв вид увреждане, не е дете, по-малко развито от връстниците си; по-скоро, то е развито по друг начин”. Новаторската идея на Виготски е, че най-добрата компенсация за загубата или слабостта на дадена естествена функция може да бъде постигната чрез развитието на по-висша психологическа функция, при това той извлича теоретичните си постановки от специалната педагогика и работата на неговите съотечественици Соколянски и Мещеряков с група сляпоглухи деца в Харков. Според него, обучението в острота на слуха при един сляп човек има естествени граници; компенсацията чрез могъществото на мозъка (въображение, разсъждение, запаметяване и др.) практически няма граници.” Той е убеден, че преди медицината и биологията да победят слепотата, глухотата, умственото изоставане, те ще бъдат победени в социален и педагогически план. Психиката, особено разума - това е функция на социалния живот. Динамиката и законите на развитие са едни и същи при нормалните и умствено изостаналите деца. Така че възможностите на Георги да се справя реално са неограничени. „Умственото изоставане” – доколкото такова понятие изобщо съществува - не е даденост, а процес, при който психичната функция възниква и се извършва по друг способ.

                                   

Предстоят ли му други интервенции на зрението или слуха, какво може да се направи в образователно (или познавателно) отношение за Гошко?

Ние вече излязохме от медицинската парадигма за възможна „корекция” на състоянието на Георги. Нужно е да се извърши нова фунционална оценка на зрението и слуха, но за съжаление това няма как да се случи в България. В момента сме концентрирани върху това да съберем повече хора, които имат желание да участват в неговото обучение и образование, защото това не е по силите на един или двама души.

От какви специалисти има нужда той? В момента някой работи ли професионално с него? В крайна сметка целта не е да го обучим на традиционно познатото, а да видим какво изобщо работи при него, за да стигнем до неговия свят...

Всяка Коледа си пожелавам да дойде денят, в който Георги ще има свой интерпретатор-придружител и неговото развитие ще отбележи качествен скок. В момента аз съм неговия интерпретатор, но аз съм също така негова майка и ние оставаме свързани, не може да се извърши така важното отделяне на детето от майката и превръщането му в самостоятелна личност. Що се отнася до „професионалната” работа със сляпоглухо дете, то специализирани учебни програми за деца с такъв вид сензорно увреждане не съществуват. Съществуват методики – например тази на д-р Ян ван Дайк от Холандия, световно признат обучител на сляпоглухи деца с над 50-годишен опит. Но вариантите на съчетание на зрителна и слухова загуба, а понякога и на допълнителни увреждания са различни и неповторими, а от педагозите се изисква най-вече да проявяват творчество и индивидуален подход към всяко сляпоглухо дете. Така Ан Съливан, която дори не е педагог, в далечната 1887 г. прави пробив в комуникацията със седемгодишната Хелън Келър, използвайки целия си интелект и въображение, и в продължение на 49 години остава нейна гувернантка, учител, приятел и посредник в света. Съвременната концепция за „интервенцията” – в смисъл на „посредничество” – между сляпоглухия човек и света има за образец точно този спонтанно възникнал модел. В САЩ и Канада „посредникът” между сляпоглухия човек и света е професионалист със степен бакалавър, наречен intervener, за обучението и работата на който плаща държавата. В България досега изобщо е нямало професионално обучение на интерпретатор-придружители и единствено близките и членовете на семействата на сляпоглухите им оказват някаква подкрепа. През 2012 г. НАСГБ спечели проект за пилотно обучение на петима „интерпретатор-придружители” за възрастни хора. Въпросът за ранната интервенция на сляпоглухите деца в България и нуждата от квалифицирани „интерпретатор-придружители”, които да работят едно към едно с тях, все още не е поставян за обсъждане. Надяваме се това да се случи след провеждането на базовото обучение „Алтернативни методи на комуникация при сляпоглухи хора”.

Има ли неща (вещи), които Гошко обича?

Привличат го пясъка, морето, водата, надуваемите топки и балони и басейни, пълни с тях, музикалните инструменти. Всъщност той не е толкова привързан към определени вещи, колкото към определени дейности – игра с пясък, глина и вода, слушане на музика, скачане на батут, извличане на звук от перкусии.

Помниш ли, бях те попитала за домашни любимци и дали сте го срещали с животинки, каква е реакцията му към тях?

Ти ми зададе много интересен въпрос! Имаме на двора едно много интелигентно коте, което позволява на Георги да си играе с него – въпреки че за котето това е стрес, тъй като Георги не контролира добре силата на захвата си. В един момент котето му дава да разбере, че е прекалил, и се отскубва от ръцете му. Не се е случило да го одраска. Това помага на детето да добие представа за граница на допустимо поведение. Доскоро Георги бе безразличен към растенията, но отскоро започна повече да се спира пред цветя и храсти и да посяга да ги къса. Франсоаз Долто пише по този повод: „...изглежда, че връзката с растителността дава възможност на човешкото същество да възстанови вегетативното у себе си, своята дихателна и храносмилателна пълноценност. Впрочем на уморени и нервно напрегнати хора казваме, че имат нужда да отидат сред зеленина... Ако не може да обича цветята, растенията и дърветата, детето губи апетит.” Това е абсолютно вярно по отношение на Георги, той често страда от липса на апетит. Изходът - повече време, прекарано навън сред природата!

Благодаря ти, Мая! Да, нищо не може да се сравни с време, прекарано сред Природата, което ни зарежда по необикновен начин. Защото сме част от нея, а тя е част от нас и в този взаимен допир се случва най-прекрасното обновление.

Морското момче без слух и зрение е като ярък фар, който сигнализира колко са необятни възможностите за осезание отвъд рамките на физическото. Вярвам, че съвсем скоро ще имаме уникалната възможност за обратна връзка чрез Гошко и децата като него, за да можем да се докоснем до един нов, различен и пълен с непозната красота свят. През м. май ще се срещнем и с вълшебниците, благодарение на които се гради мостът към него. Базовото обучение „Алтернативни методи на комуникация при сляпоглухи хора” ще се проведе в Бургас от 8 до 17 май в Галерия „Георги Баев” на Експоцентър „Флора”.

Очаквайте скоро подробен репортаж.

Разговора води Христина Чопарова

Снимки: личен архив - Пловдив, 2017 - и в галерията на сайта

 

Той е от малко врачанско селце, наречено Нефела. Расте в бедно семейство, поглъща с любопитство списания за кино, мода и хайлайф, изрязва и лепи изрезки за филмови звезди и тайно отглежда крехката мечта да стане актьор като тях. Крехка, защото търпи майчините съмнения в успеха на подобно начинание. А тях ги има, защото той е без слух. Въпреки всичко, мечтата му се реализира. Получава роли в театралните постановки „Ковачи” и „Вишневи сестри” на режисьора Възкресия Вихърова, както и в „Двама бедни румънци, говорещи полски” на Десислава Шпатова. Миналата година той се дипломира с бакалавърска степен по актьорско майсторство, и с втора специалност кино и телевизия в Нов български университет. С достатъчно живо въображение, той пише сценарии, които се надява някога да оживеят като екранни истории. Основател е на фондация „Глухи без граници”, на която е поверено Националното научно изследване на жестовия език у нас. Беше и в състава на международното жури в световния конкурс за тиха красота „Miss and Mister Deaf Stars 2017”, проведен наскоро в Париж. Митко Якимов, дами и господа.

Митко, ти просто си мултифункционален! Актьорско майсторство, мода, жестов език... какво още не знаем за теб? Мечтата ти вече е реалност, адмирации за усилията да я опазиш и сбъднеш. Кой беше до теб през това време, имаше ли и други интереси?

Като малък  обичах да спортувам. Играех гимнастика, но спрях, понеже нямаше кой да ме води на тренировки. Моята треньорка замина за Англия, а майка ми работеше в Гърция. Тогава реших да се занимавам с аеробика. Играл съм и спортни танци в училището за глухи деца в София, и пътувахме с тях в чужбина, за да изнасяме концерти и турнета. Моята голяма мечта бе да стана актьор, но имаше хора, които смятаха, че глухотата ми ще пречи. Аз винаги съм мислел, че това не е проблем, защото преди всичко сме хора. Няма да се откажа да следвам мечтите си, ще се боря до край, защото смятам че съм роден актьор. Въпреки че съм глух, аз се гордея, че имах възможността да се запозная с такива прекрасни хора, каквито бяха преподавателите ми в университета, колегите ми и режисьорите, с които работих. Искрено съм им благодарен за вниманието, търпението, ценните съвети и помощта в сбъдването на актьорската ми мечта. До мен винаги са били моята баба и майка ми, която много години работи в чужбина, заради мен и брат ми. По време на летните ваканции ходех да работя  при нея в Гърция, за да си помогна с таксите за университета. Благодарен съм на всички, които повярваха в мен, за шанса да бъда първият глух български актьор.

И сега... накъде?

Ами, вероятно към магистратурата. Имам доста сценарии, планове...

          

Имаше и доста вълнения покрай конкурса в Париж в края на октомври. Кирил Славов окупира третото място, това е гордост за България! Разкажи ни всичко за този конкурс и за вълшебните преживявания във френската столица!

„Глухи без граници” организира и провежда вече от пет години конкурсите за красота у нас „Мис и Мистър Глухи България”. В последните две години, както е навсякъде по света, избирането става в интернет. По-рано правехме и конкурси на живо, но все по-малко спонсори се отзовават. По-либерални сме откъм критериите за височина, отколкото тези на световните конкурси, и при нас е по-важно да покажем красотата на тишината. Тази година кандидатите бяха по трима от всеки пол. За участието си в конкурса те изпращаха свои актуални снимки в цял ръст, по бански и в официално облекло. Изборът ставаше на принципа на брой харесвания във фейсбук, като в този избор участваше и организацията домакин „Miss and Mister Deaf Stars” чрез представители за България със седалище в Белин (Германия). Изборът падна върху Кирил Славов, който като визия покрива критериите за професионален модел и освен това има опит в предишни конкурси. Той е и първият у нас глух барман. Светла Ибришимова спечели симпатиите на глухата ни общност с непринуденост и сладка усмивка.

              

                

Конкурсът беше в рамките на десет дни. Всеки ден имаше репетиции, провеждани от глухи хореографи, които учеха участниците да ходят по подиума, на поведение, представяне. Изненадващо беше, че двама от кандидатите за титлата – нашият Кирил и Мис Преднестровие - имаха рожден ден на 25 октомври. Трогателното беше, че в Париж знаеха за това и ги изненадаха с торта. По време на финала участниците се представиха първо с бански костюми, после в национални носии, с ежедневни облекла, с официални тоалети. Всеки казваше имената си, годините и държавата, която представя. На финала, проведен на 28 октомври,  Кирил Славов зае втора вице позиция (или трето място). В конкурса участвуваха 28 момчета  и 33 момичета от  цял свят. Победата на Кирил ни донесе много вълнение и радост, това е признание за България. Такива моменти са много редки и това ни кара да се гордеем, че и ние има какво да дадем на света. И Кирил, и Светла завързаха много приятелства там, а като носител на титлата „Mister Deaf Stars 2017”, Кирил носи отговорността да предаде посланието, че и България може и трябва да работи за подобряване на социалното положение на глухите хора, за жестовия език. В Швеция, където е израснал Кирил, социалните услуги са на много високо ниво. Крайно време е и у нас като в европейска държава това да се случи.

               

Ти беше жури в Париж също, заедно с дуета Малоес и Аиуи Джон Уол. С тях се запознахме тук, когато по ваша покана в София гостува глухият шоумен Джон Мейсър. Какво е усещането да си част от престижната оценяваща общност?

Да, чудесни хора, с които се радвам, че се видяхме отново! А за мен е огромна чест, че за пръв път бях предложен за член на международно жури в конкурс от такова ниво. При толкова голяма конкуренция и толкова много участници, оценяването не беше лека работа. Оценяваха се по точки всички изисквания – тяло, ходене по подиума, усмивка и облекло, артистичност. Понеже бе краят на октомври, не липсваха артистични изпълнения на тема Хелоуин от някои участници в конкурса. Нашите хора се представиха на много високо ниво, въпреки голямата конкуренция. Кирил веднага направи впечатление с професионализъм и визия, той е висок и покрива критериите на световните конкурси. Имаше и представяне Фешън моделс с глухи модели, които представяха облекла на глухи дизайнери, които по нищо не отстъпваха на световните модни марки. Това е показателно какво може да постигне човек, независимо от глухотата.

               

„Глухи без граници” в момента е ангажирана с нелеката отговорност на Националното изследване на жестовия език. Всъщност, как дойде идеята за фондацията, около какви идеи се обединявате?

Идеята ни се зароди в момента, в които ние - можещите и знаещите  - поискахме да помагаме на останалите глухи, под надслов „Глухи помагат на глухи”. През 2013 година, на 30 януари, фондация „Глухи без граници – България” получи шанс да докаже, че го може това. Нашият управителен съвет е само от глухи хора и почти всички са с висше образование. През годините сме имали своите успехи и трудности, но ни крепи вярата и борбата за по добро бъдеще. Писали сме писма до различни фирми и институции за подкрепа, но не винаги срещаме такава, и понякога работим със собствени средства. Фондацията е доброволна, независима, създадена като НПО в обществена полза. Мисията ни винаги е била да работим за подобряване на жизнения стандарт, увеличаването на възможностите и запазване на ценностите на хората в риск и техните семейства. Помагаме и подкрепяме глухи хора в тяхното развитие и интеграция, и този проект за жестовия език, по който работим в момента, е най-големият шанс за постигане на мечтата да видим узаконен жестовия език у нас. Националното научно изследване на Българския жестов език е по проект „Подкрепа за равен достъп и личностно развитие“, ОП НОИР 2014-2020. В изследването  на граматиката на глухите са включени и 6 лингвисти от СУ „Св. Климент Охридски”. Вече сме на финала, и се надявам, че България ще стане  част от онези страни в Европа с официално признат жестов език. Силно се надявам и че това може да стане по време на председателството на България  на СЕ през 2018 г.

Във фондацията имаме много дейности. През 2013 г. бяхме партньори на проведения в София конкурс за красота „Miss and Mister Deaf International. И за първи път, откакто организираме конкурси, имаме и значителни постижения. В света има три световни конкурса за красота, организирани за глухи, и голямата ни радост е това, че с много труд и дръзновение постигаме успехи на тях. По време на конкурса в Париж тази година, бе предложена идеята „Miss and Mister Deaf Stars 2018” да се проведе в България. За нас това е огромна чест, предстоят проучвания и преговори, но да видим...

Много мечти чакат сбъдването си през 2018-та. Какво най-много си пожелавате да стане реалност тогава?

Искам ние, глухите хора, да имаме повече свобода в комуникацията, да има повече новини с жестов превод в централно време, да има повече български филми със субтитри. Апелирам към журналистите да не ползват думата „глухоням”, това е остаряло понятие, има глухи, които могат да се изразяват. Не съм привърженик и на израза „уведен слух”. Глухите нямат увреден слух, те просто нямат слух въобще. По цял свят хората изговарят с респект думата „глух” (Deaf), и бих искал и у нас да е така. Много се надявам да бъде признат жестовия език от парламента,  за да имаме пълна подкрепа в изучаването му, да има повече преводачи. В момента сме в плачевно състояние, преводачите не достигат.  Иска ми се държавата най-накрая да поеме ангажимент тази професия да бъде платена и да влезе в социалните услуги за глухите хора, които имат потребност от жестов превод. След официалното му признаване, ние сме готови да организираме курсове за изучаване не жестов език от глухи лектори, в Софийския университет да се отвори Център за изучаване на жестов език, който да продължи с изследванията и създаването на нови жестове, които липсват сега в жестовия речник.

Смели мечти, на които пожелаваме попътен вятър и най-вече, заедност за случване.

Разговорът води Христина Чопарова

Снимки за колажите: личен архив на Кирил Славов и фондация "Глухи без граници"