В света около нас е пълно със звуци – гласове от телевизора, мелодии от радиото, шумулкане на хартия, потракване на клавиатури. Медиите ни информират, буквално се борят за вниманието ни – с всички средства. Вниманието е най-големият подарък и най-важният ресурс. Отдаването му е въпрос на лично предпочитание, но изборът към какви медийни продукти се насочва то е показател за медийна грамотност. Какви са информационните навици и потребности на хората със слухова загуба? Към какви медии и продукти насочват вниманието си? Доколко са достъпни за тях и как това влияе на медийната им грамотност? Настоящата публикация няма претенциите да бъде отговор, само да повдигне въпроси.

Какво е медийна грамотност?

Преди всичко, това е способността за критична обработка на постъпващата информация, която всеки допуска в своето полезрение чрез медиите и техните продукти. В комуникацията между онова, което телевизията, киното, радиото, пресата, фотографията, рекламата и интернет предлагат, и това, което се потребява, се случва обмен, който влияе на живота, на начина на мислене, на светоусещането, формира поведение. Медиите не могат да определят какво или как да мислят потребителите на продуктите им, но им предлагат ЗА какво да мислят. Това предполага наличието на своеобразен вътрешен барометър за преценка достоверността на информацията, за отграничаване на истинско от фалшиво, за усет към манипулацията. Затова и напоследък темата за медийната грамотност се разглежда в контекста на образованието, което да започва от ранна детска възраст, тъй като грамотността се изгражда. Медийната грамотност е възпитание в качествено потребление на медийно съдържание.

Как се разпознава медийно грамотният потребител?

Той е преди всичко добре образован, любознателен, с естествена склонност да подлага на съмнение всичко, в което се опитват да го убедят медиите. В 21 век хората имат безкрайно много възможности да избират сами към какво да насочват вниманието си, къде да отдават време и с какво да нахранят глада си за информация, според възрастта и интересите си. Но когато говорим за медийна грамотност, въпросът е дали е налице способността им да долавят, например, разликата между „интересно за обществото” и „от интерес за обществото”.

Разбира се, в журналистиката фактите са свещени, коментарите – свободни. Достатъчно е да се обърне внимание на начина, по който се коментира един медиен продукт. Медийно грамотният потребител коментира аргументирано и градивно, с компетентност, базирана на образованието, познанията и ерудицията му. Точно поради тях, когато има несъответствия в предоставената информация, той може да ги забележи. Свободата на словото предполага безпрепятствено движение на истини и заблуди, но медийната грамотност има точно такава идеална цел – подпомагане на потребителя да се ориентира в движението. Когато този потребител е със слухова загуба, толкова по-необходимо е да бъде добре и правилно ориентиран.

Какви са информационните потребности на хората със слухова загуба?

Една значителна част от гражданското общество у нас няма достъп до медийно съдържание. Това са хората с частична или пълна загуба на слух. Притежателите на частична слухова загуба са ползватели на технически помощни средства, с които достъпът им до радио и телевизионни медийни продукти е значително по-улеснен. Но за хората с пълна слухозагуба (определящи се като глухи), този достъп е нулев. Налага се ревизия на понятието „достъп”, тъй като за глухите хора потреблението е обвързано не просто с избор на определена медия, а с осмислянето и разбирането на информацията от нея. За да се случи това, медията трябва да предложи на нечуващите хора достъп чрез субтитри или жестов превод на медийното съдържание.

Тук комуникационните потребности на хората с частична и пълна слухова загуба са изравнени с информационните. И докато за глухите хора жестовият език е предпочитан, субтитрите като писмена реч са разбираеми от всички хора със слухов дефицит, независимо от степента на слуховата им загуба. Макар и дистанцирани от света поради физическа невъзможност да го чуват, нечуващите потребители е нужно да имат достъп до него, за да упражняват правото си на информираност и избор на съдържание. Този избор не е особено голям, защото са поставени в ситуация да избират само между онези медийни продукти, чието съдържание е субтитрирано. Така изборът на медийни продукти се свежда до чуждестранни филмови кинопродукции, тв предавания със субтитри (обикновено чуждестранни канали), и телевизионни емисии или предавания в българското медийно пространство, които включват жестов превод или (суб)титри.

Жестовият превод в ефир има предимството, че улеснява достъпа за аудиторията с тотална слухова загуба. Но той има няколко недостатъка: разбираем е единствено за глухите хора; прозорецът за жестов превод е малък и при голямо разстояние от тв екран устната артикулация на жестовия преводач не се вижда добре – това създава предпоставки за погрешно разбиране поради сходството на жестове, които без артикулиране могат да имат друго значение.

Субтитрите осигуряват по-добър достъп до медийно съдържание, а биха могли да вървят и в комбинация с жестов превод. Това би било идеалното решение за удовлетворяване информационните потребности както на хората с тотална, така и на тези с частична слухова загуба.

Не бива да се забравя един много важен факт – връзката време-темпоритъм. При жестов превод дори най-професионалният преводач не е в състояние да превежда дословно всяка казана дума, особено при бърз темпоритъм на говорещия. По същата причина дори най-подробните субтитри (каквито са затворените), не биха били в състояние да предадат изцяло вокалната атмосфера. Идеята на затворените субтитри е да съдържат максимума информация от звукове (звън на телефон, отваряне на врата, смях, музика), за да може нечуващият зрител да си допълва визуалната картина. Те безспорно биха успели, но поради обема им трудно биха могли да се синхронизират времево между смяната на два кадъра.

Разбира се, оптималният вариант е субтитрите да са изчерпателни, доколкото е възможно, но да са с такъв обем, че да не избързват или изостават, което неминуемо би довело до влошаване на качеството на приемане на информацията – независимо дали в реално време, или не.

Как ограниченият достъп влияе на медийната грамотност на хора със слухова загуба?

Спецификата на достъпа при тях е недостатъчно проучена, за да се види какво точно е нивото на обмен между медиите и хората без слух. Каква комуникация се осъществява между медиите и тази аудитория? Как формират мнението си, ако имат само частичен достъп до информацията? Каква част от медийното съдържание наистина достига до хората със слухова загуба?

Нека приведем пример за ограничен достъп. Когато Емил Чолаков съобщава прогнозата за времето, зрителите освен метеорологичната информация получават като бонус и забавна шега, поднесена с неподражаемия маниер на водещия синоптичната прогноза. Един човек без възможност да чува, гледайки телевизионния екран по същото време, би могъл да се ориентира за времето по изнесените визуални данни (градуси, проценти, метеорологични изображения), но със сигурност няма да улови нито хумора, нито да разбере какво толкова смешно има в една емисия за времето.

Хората с естествен слух без проблем улавят интонации, особености в лексиката на водещите и изграждат една особена чувствителност към грамотността в медийния бранш. За нечуващите това остава съвършено недостъпно. Все пак повечето хора със слухова загуба притежават наистина добри способности за разчитане на микромимика и да преценяват доколко е искрено онова, което им съобщава събеседникът. Това е огромно предимство в личностната комуникация, но затруднение в медийната, тъй като динамиката на предаванията и смяната на планове в телевизията не дава възможност за постоянно разчитане на артикулацията. Концентрацията върху целия медиен продукт като цяло е трудна заради тази фрагментарност на вниманието. Зрител с тотална слухова загуба не може да усвои напълно медийното съдържание, защото му липсва звуковия фон при смяната на кадрите и плановете.

В радиото или в интернет рядко има стенограми на записи, които дават подобна пълнота. Радиопредаванията обикновено не са субтитрирани, съдържат малка част от темата и обикновено тя е резюмирана. За хората с естествен слух не представлява трудност да изгледат (и изслушат) записа, но за човек без слух казаното в него ще бъде недостъпно. Дори да умее да разчита по устни, ще е твърде голямо предизвикателство и напрежение да проследи и 15 минути от записа.

Всички тези особености показват, че аудиторията със слухова загуба има труден  достъп до детайлна медийна картина. Затова влиянието на медиите върху психиката, езиковите норми, образованието и социализацията на хората без слух няма как да бъдат отчетени като показател по темата „медийна грамотност”. Тихият свят не потребява медийни продукти не защото не се интересува от тях, а защото в неговия случай понятието за достъп има съвсем различна конкретика и параметри. И за да се случи медийна комуникация, в която да участват и потребители без слух, е нужно медиите да се отнесат внимателно към понятието достъп. В противен случай неволно биха се превърнали в дискриминатори – искайки внимание към себе си, те самите в същото време нехаят за вниманието на зрителите със слухова загуба. А това е една значителна част от аудиторията, която медиите губят просто защото не смятат за важно да се занимават с осигуряването на по-специфичен достъп за тези потребители.

Изгубени в превода или ролята на близките.

Разбира се, можем да допуснем, че хората със слухова загуба следят медийни продукти в компанията на близки или приятели, които им помагат с разяснения. Няма как човек без слух да има изградено мнение по дискутирана тема, ако не е разбрал изобщо за какво става въпрос, или само частично е осведомен за същината ѝ. Не е едно и също да получи в резюме, например: „Говорят за ......”, и да му бъде обяснено подробно кой какво е казал точно, какво не е казано, какви въпроси е задал водещият и какво не е попитал. Подобни разяснения обаче отклоняват вниманието и на обясняващия от медийното съдържание в момента. По-съществено е друго: по този начин разясняващият неволно може да предаде субективната си оценка на нечуващия човек и да му повлияе емоционално.

Изразът „жестомимика” не е случаен – лицевата мимика не само придава допълнителна изразителност на жестовете. Тя подсказва и задава емоционалния оттенък на предаваното. Това създава елемент на доверие и близост между превеждащия и аудиторията. Затова ползвателите на жестовия език предпочитат преводачи, към които изпитват доверие. Те са техният „мост” за обмен и доставка на информация. Бидейки с невъзможност сами да я получат, осмислят и анализират, глухите хора попадат под влиянието и зависимостта от лицата, които им обясняват – независимо дали това са техни приятели, родители или професионални преводачи. В резултат на така потребявана информация, може да се каже, че хората без слух са излъчватели на вторична субективна информация. Тоест, те получават информацията не директно, а чрез посредник, поемайки и субективизма му. На база този начин за усвояване на информацията могат да се получат и двойно субективни мнения.

Проучване на информационните потребности и навици сред хората със слухов дефицит

Въпросите, повдигнати в тази публикация, са твърде много. В опит да получим поне част от отговорите им, с фондация „Медийна демокрация” създадохме Анкета за проучване интересите на хората със слухова загуба към медийни продукти, към начина на потреблението им, мненията им за качеството и достъпа до информация. Такова дълбочинно изследване на информационните навици и потребности сред аудиторията със слухови дефицити досега не е правено. Надяваме се анкетата да хвърли известна светлина върху нагласите и очакванията в тихия свят към медиите, което от своя страна да доведе до една по-добра комуникация, до напредък в предлагането и потребяването, както и до повишаване на медийната грамотност сред хората с частична или пълна слухова загуба.

Христина Чопарова

Изображение: wakefielddeaf

Скъпи читатели на „Ние ви чуваме”, след като в „Достигаме ли се?” ви запознахме с липсата на промени в политиките за медийно съдържание за хора без слух и зрение у нас в последните години, днес ви предоставяме откъси от отчетния доклад за дейността на Съвета за електронни медии (СЕМ), направен за периода 01.07.2016 – 31.12. 2016 г. Откъсите касаят извършените наблюдения на контролния орган и резултатите от този мониторинг във връзка с предоставянето на аудио-визуални медийни услуги за хора със сензорни дефицити у нас.

От доклада става ясно, че на 29. 11.2016 г. е била проведена заключителната среща на Групата на европейските регулатори на аудио-визуалните медийни услуги (ЕРГА), където са били обобщени резултатите от работата по няколко важни теми: повишаване на достъпността на аудио-визуалните медийни услуги, по-адекватна защита на малолетните и непълнолетните и засилване на сътрудничеството между регулаторите в отделните държави-членки. Още на стр.5 четем, че:

Работата по измененията на Директивата за аудиовизуални медийни услуги (ДАВМУ) бе изключително интензивна. СЕМ - като активен член на Групата на европейските регулатори - участва активно в синхронизирането на текстове между всички надзорни органи по медийното съдържание от ЕС. Основният фокус на предстоящите промени е насочен към търговските съобщения и продуктовото позициониране, по-активното промотиране на европейски произведения, защита на малолетните и непълнолетните, ролята на националните регулатори и на ЕРГА, както и достъпността до съдържание на хората с увреждания”.

На стр. 9 от отчетния доклад четем, че: „Съветът за електронни медии осъществи наблюдение на програми за достъпно медийно съдържание за хора със специфични потребности. Съгласно чл. 21 от Конвенцията за правата на хората с увреждания - свобода на изразяване и на мнение, свобода на достъпа до информация, държавите страни по нея предприемат подходящи мерки за даване възможност на хората с увреждания да упражняват правото си на свобода на мнението и изразяването, включително свободата да търсят, получават и споделят информация и идеи, наравно с всички останали, като използват предпочитани от тях форми на комуникация. Това може да се осъществява чрез: предоставяне на информация на хора с увреждания в достъпен за тях формат и посредством технологии, подходящи за различни видове увреждания, своевременно и без допълнителни разходи; възприемане и улесняване на използването на езика на знаците, Брайловата азбука, допълващи и алтернативни способи на комуникация, както и на всякакви други достъпни средства, методи и формати на комуникация, предпочитани от хората с увреждания при тяхното официално общуване.

Чл. 8, ал.2 от Закона за радиото и телевизията гласи, че доставчиците на аудио-визуални медийни услуги се насърчават да гарантират, че техните услуги постепенно стават достъпни за хората с увредено зрение или слух, а в ал. 3 е предвидено, че доставчиците на радио услуги се насърчават да предоставят по подходящ начин програми и предавания онлайн, достъпни за хората с увредено зрение или слух.

Законът за радиото и телевизията, в чл. 6, ал. 3, предвижда задължения* за Българското национално радио (БНР) и Българската национална телевизия (БНТ), в качеството им на национални обществени доставчици на радио услуги, съответно на аудио-визуални медийни услуги, да осигуряват медийни услуги за всички граждани на Република България; да предоставят на гражданите възможност да се запознаят с официалната позиция на държавата по важни въпроси на обществения живот, да прилагат новите информационни технологии.

Съветът за електронни медии, в лицензиите за доставяне на аудио-визуални медийни услуги чрез мрежи за наземно цифрово радиоразпръскване от 2009 г.  досега, е включил задължение* за „осигуряване на достъп до програмата на лица със слухови и зрителни увреждания като включва специализирани субтитри, език на знаците, аудиоописание, аудиосубтитри” - т.2.2.4 от Принципи и изисквания за управление на дейността. Тези съществуващи механизми осигуряват възможността на хората с увреждания да упражняват правата си, включително на правото на достъп до информация.

Във връзка с осъществените си надзорни дейности, на стр.10 от доклада си СЕМ установява, че: „Тези изисквания, обаче, продължават да не се спазват, както показва осъщественото повторно наблюдение на програмите “БНТ 1”, на Българската национална телевизия, като национален обществен доставчик, и търговските доставчици – програмите “Б ТВ” и “Нова телевизия”. В програмите на телевизиите с национален обхват все още основните информационни емисии не са с осигурен превод на жестов език/език на знаците, или пък да са със субтитри или скролове, което е важно условие за достъпа до информация на хора с различни видове увреждания.

Наблюдението установи, че няма програмна територия по БТВ и Нова телевизия, която да осигурява на информационно ниво достъп до информация на хора с увреден слух. Обедните, централната и късната новинарски емисии нямат жестомимичен превод, същото се отнася и до основните публицистични предавания „Лице в лице” с Цветанка Ризова, „120 минути” със Светослав Иванов, „Комбина” с Галя Щърбева и Лора Крумова, „Часът на Милен Цветков”. Също така не се осигуряват информационни скролове, които са още едни начин за достигане на информацията до хора с увреден слух.

Осъществено е сравнително наблюдение на още три телевизионни програми с национален обхват, две от които са добри примери за осигуряване, в известна степен, на достъп до социално значима информация в програмите им. Това са: „Bloomberg TV Bulgaria” („Блумбърг ТВ България”), „България Он Ер”/„BULGARIA ON AIR” и „ТЕЛЕВИЗИЯ ЕВРОПА”. И трите програми са политематични, с новинарски формат, което означава желание за информиране на зрителя. В телевизионната програма „BULGARIA ON AIR” новинарските емисии нямат жестомимичен превод, при тях липсва предишния вариант на звуково и едновременно текстово предоставяне на информацията като течащи в долната част на екрана информационни ленти от различно естество – новинарски акценти, финансова и борсова информация, валутни курсове, и др. Това сега е пренесено в политематичната програма „Блумбърг ТВ България”, която е ориентирана към предоставяне на икономическа информация и анализи.

При „ТЕЛЕВИЗИЯ ЕВРОПА” и „Bloomberg TV Bulgaria” („Блумбърг ТВ България”) най-отчетливо се забелязва тенденцията, че устната реч е покрита и с писмен текст. По време на новинарските емисии, а също и през останалата част от програмите, непрекъснато текат скролове с новини, в т.ч. и с информация за финансовите пазари, фиксинги на валути, борсова информация, спортни новини, прогноза за времето и др. Това може да е още един възможен начин за изпълнение на изискванията за осигуряване на достъп на хората със слухови увреждания. Друг все още неизползван подход е да се активира опцията субтитри на мултиплексите и възможността за осигуряване на достъп до съдържанието с различни изразни средства. Мултиплекс операторите имат задължението да осигурят достъп по подходящ начин на хора с увреден слух и зрение до жестомимичен превод, аудиоописание и специализирани субтитри. Опцията subtitles е налична, но самите доставчици на медийни услуги следва да осигурят съдържанието.

Съветът за електронни медии напомни с Позиция-обръщение на сайта си към доставчиците на медийни услуги, че следва да съобразяват в програмите си спазването на правата на хората с увреждания, като им осигуряват информация в достъпен за тях формат и посредством технологии, подходящи за различните видове увреждания, и да предвидят включването на език на знаците в различни програмни територии, особено в информационните такива. До БНТ И БНР бяха изпратени писма с подробно описание на задълженията по чл.21 от Конвенцията за правата на хората с увреждания и чл. 8, ал. 2 и ал. 3 от Закона за радиото и телевизията".

------

* (Подчертаването в червено на думи и изрази в цитатите от доклада е мое. Бел. ред.). Видно е, че като регулатор СЕМ е включил задължения, кореспондиращи с Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания. Остава обаче въпросът защо, след като са задължени да осигурят достъп чрез посочените средства, доставчиците на аудио-визуални медийни услуги не са ги осигурили от 2009 г. досега. И каква е разликата между задължаване и насърчаване, какъвто бе отговорът на СЕМ през 2010 г.?

 Целият доклад на СЕМ е достъпен ТУК.

 Христина Чопарова

Изображение: Инициатива за достъпна телевизия

Скъпи читатели на „Ние ви чуваме”, както многократно съм писала  тук, хората със слухова недостатъчност са разнородна група в семейството на тихата общественост – глухи, тежкочуващи, хора с кохлеарни импланти, със слухови апарати, оглушели впоследствие, с намален слух вследствие на заболявания или старост и т.н. Поради това широко възприетият израз „хора с увреден слух” считам за твърде общо (освен че е неточно и дискриминиращо) понятие за потребители със слухова недостатъчност, всеки от които ползва свои изразни средства за комуникация.

Определям понятието като неточно, тъй като например има хора, родени без слух и неговата липса не би могла да се разглежда като увреждане по смисъла на нещо пострадало впоследствие. Не може да бъде увредено нещо, което изначално го няма. А считам за дискриминираща думата „увреждане” в смисъла ѝ, че не може да считаш за увреден някой, който не е такъв. „Увреждане” тотално етикира индивида като не(при)годен. За съжаление, този общоприет израз внушава малоценност и съответно предопределя подценяващото отношение на обществеността към хората без слух.

Каква комуникация ползват различните таргети на хората със слухова недостатъчност?

Всички хора със слухова недостатъчост, без изключение, могат да говорят, но поради спецификата на комуникацията си или ненавременно рехабилитиране, са предпочели да не ползват говора си. В средите на хора без слух говорът, като невъзможен за чуване, логично не се използва. Така например глухите хора (едностранно или двустранно оглушели или родени без слух), предпочитат да общуват чрез жестове и ползват единствено аудио-визуално съдържание, основано предимно на образи, мимика и жестове. Тежкочуващите хора (с някакъв процент слухова загуба, ползващи или не слухови апарати), могат да четат по устните и разчитат на остатъчния си слух, т.е., те са по-близко до чуващите хора и потребяват медийно съдържание, основано предимно на образи, звук и субтитри.

Толкова различни предпочитания в комуникационно отношение на толкова различни като степен на слухозагуба хора. Плурализмът предполага както наличие на разнообразие, така и методи за опазване на мира в това разнообразие. За съжаление не съществува такава политика, която да осигури достъп за един потребител, без по този начин да рискува нарушение правата на друг/и.

Какви са политиките в България за достъп до съдържание на хора със слухозагуба?

В България няма политика (регулация, саморегулация или законово уреждане на проблема), осигуряваща пълноценен достъп до медийно съдържание на хора с увреждания. У нас регулиращите функции от страна на държавата са изразени във върховния Закон – Конституцията на Република България, също и в Закона за радиото и телевизията (ЗРТ), Закон за електронните съобщения (ЗЕС), за достъп до обществена информация (ЗДОИ), за защита на авторското право (ЗАПСП), и др. Саморегулацията, като функция на определени недържавни структури, не противоречи на законовите регулации, а по-скоро ги допълва в морално-етичен контекст. Такива са например Етичният кодекс на българските медии и Националният правилник за реклама и търговска комуникация.

Не бива да се забравя, че когато говорим за медийно съдържание, се визират както традиционните медии, така и новите. Днес един доставчик на медийни услуги трудно може да бъде задължен да предоставя такива, съобразени с определен таргет от аудиторията. Политиките се определят от самите доставчици на медийно съдържание.

Закон за радиото и телевизията (ЗРТ):

 „Чл. 8. (Изм. – ДВ, бр. 96 от 2001 г., доп., бр. 77 от 2002 г., изм., бр. 12 от 2010 г.)

 (2) Доставчиците на аудио-визуални медийни услуги се насърчават да гарантират, че техните услуги постепенно стават достъпни за хората с увредено зрение или слух.

(3) Доставчиците на радиоуслуги се насърчават да предоставят по подходящ начин програми и предавания онлайн, достъпни за хората с увредено зрение или слух.”

Виждате, че съществува достатъчно законова и нормативна база за осигуряване на достъп до медийно съдържание, но отделен въпрос е доколко се полагат усилия за спазването ѝ, предвид факта, че няма задължаване, а по-скоро насърчаване. В тази връзка като регулаторен орган Съветът за електронни медии (СЕМ) не може да задължи някой доставчик да поставя субтитри, жестов превод или каквито и да било допълнителни облекчения за хора със слухова недостатъчност. „Ние ви чуваме” получи по този въпрос отговор от СЕМ, публикуван в сайта със заглавие „Не задължаваме, а насърчаваме”.  

В хода на изслушванията за нови членове на Съвета за електронни медии през април 2016 г. част от кандидатите настояха за цялостно пренаписване на Закона за радиото и телевизията, за създаването на канал с изцяло детска програма, за строг надзор върху темите за деца и т.н. Това повдига допълнително въпроси за достъпа до такова медийно съдържание на децата с увреден слух, защото те също са потребители – доколко подобно съдържание би било съобразено с тях и с възможностите им.

Понятието „достъп” също не е конкретизирано както трябва в законовите регулиращи политики, тъй като под достъп обикновено се подразбира, че една услуга е налична за потребяване, има я на пазара, позволима е и притежава разнообразие за избор. Но в контекста на хората с увреждания думата „достъп” придобива вече друг, по-специфичен смисъл, който обозначава самото разбиране и осмисляне на предлагания медиен продукт чрез средства, обичайни за хората с увреждания. Защото всеки зрител би могъл да избере канал, програма и да потребява аудио-визуалното съдържание, но ако един зрител с увреден слух не може да чуе какво се говори, нито има възможност да го прочете чрез субтитри, той реално няма достъп до съдържанието, макар да има достъп до доставчика.

Регулационните и саморегулационните политики, без изключение, не нарушават основните човешки права. Но темата е деликатна. Поставянето на субтитри или ползването на други средства за одостъпяване на медийното съдържание за хората с увреден слух може да се възприеме (и се възприема) като нарушение правата на потребители, които пък считат, че въпросните средства са неподходящи (субтитрите са трудни за четене, жестовият преводач не се вижда добре на малкото екранче в ъгъла на телевизора, и други подобни).

Както по-горе споменах, плурализмът предполага както наличие на разнообразие, така и методи за опазване на мира в това разнообразие. За съжаление не съществува такава политика, която да осигури достъп за един потребител, без по този начин да рискува нарушение правата на друг/и. Това би било дискриминация, но Е дискриминация също и отсъствието на достъп. Това са болезнени въпроси, които до момента не са намерили адекватно разрешение, или то е съвсем спорадично и недостатъчно удовлетворително за потребностите на хората с увреден слух от медийна информация. Основният проблем е липсата на ангажираност от страна на доставчиците на медийни услуги, невъзможността от задължаване (етиката предполага доброволно съобразяване с нечии проблеми и потребности), а европейската линия на телевизия без граници измени чувствително тълкуването на регулационните и дерегулационни практики в медийната сфера.

Възможно ли е субтитриране в реално време?

Доскоро се твърдеше, че субтитрирането в реално време е невъзможно, но ето, че като пример за добра практика би могло да се посочи предаването „Предай нататък” по bTV, което обаче спря да се излъчва през декември 2015 г. Тази практика бе за конкретното предаване и не включваше цялото медийно съдържание на телевизията. За съжаление, у нас няма други предавания със субтитри, а това силно ограничава достъпа до медийни продукти за хора със слухови дефицити.

В „Ние ви чуваме” и преди сме разглеждали проблематиката за субтитрирането в публикациите „Инициатива за достъпна телевизия”, "Субтитри на живо – ама разбира се, че може!” и „Субтитрирането в реално време – напълно възможно”. Технологията е налична, дори такава, която транслира звука в текст и обратно, а цифровизацията отдавна е факт. Остава да се провери доколко са съвместими и какво е възможно да бъде направено в полза на хората със слухови затруднения да имат достъп до медийно съдържание чрез субтитри.

Броят на хората у нас, останали без слух или раждащи се без него, е неустановим. В световен мащаб глухите хора са 1 млн. души. Тежкочуващите хора – 51 милиона. Това са стряскащи цифри. В България хората със слухови затруднения са около 800 000 души. Не можем да кажем дали нараства или намалява техният брой, тъй като няма база за сравнение поради липса на точна статистика колко от тях са деца, колко от тях са глухи по рождение или оглушели впоследствие, изобщо – няма ясно оразличими показатели кога един човек от такъв с нормален слух се превръща в човек със слухова недостатъчност. Но това не прави по-малка отговорността ни като общество доколко за тези граждани ще е достъпна информацията по начин, позволяващ им да бъдат равнопоставени на хората с естествен слух.

По света много държави са ратифицирали Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ) и в частност Конвенцията за правата на хората с увреждания на ООН. И съответно са предприели мерки, за да облекчат в комуникационно отношение онези свои граждани с увреден слух, които са потребители на езика на знаците. В тези държави са признали жестовия език като средство за комуникация, което пък е позволило на този език да навлезе в много голяма степен в медийното пространство и да бъде създавано медийно съдържание от хора с увреден слух за хора с увреден слух – шоу и забавни предавания, клипове, новини за слухоувредени хора с жестов език и/или субтитри.

В тези държави съществуват ясно изразени виждания, че липсата на слух не е увреждане, а начин на живот. Благодарение на това се променят и разбиранията за тези хора – те отдавна са извън стереотипа „глухонеми”, участват в международната политика, хайлайф, спорт и обществен живот. Липсата на слух, от момента на появата или откриването ѝ, вече е предопределена да бъде начин на живот. И е по-добре да бъде третирана така, както и да се създават условия този живот да бъде по-незатрудняван.

У нас това е пожелателно да се случи, докато все още разчитаме някой да се погрижи за аудиторията със слухови дефицити.

Основни изводи:

  • Хората със слухова недостатъчност биват с вродена или придобита впоследствие глухота. Първите ползват предимно жестова комуникация и аудиовизуални продукти, основани на картини и видео. Вторите активно използват говора си и помощта на технически средства – слухови апарати или кохлеарни импланти. Потребители са на аудиовизуално съдържание, основано на субтитри.
  • У нас няма работеща политика за пълноценен достъп на хора със слухова недостатъчност до медийно съдържание. Спорадични са субтитрираните предавания и практиката на субтитриране е по-скоро доброволен акт от страна на медийните доставчици, отколкото изпълнение на законова наредба.
  • Необходимо е ревизиране на законовите разпоредби и дефиниция на понятието „достъп”.
  • Необходимо е по-активно разглеждане на възможностите за въвеждане на подходящи формати, с цел достъпа на таргетите със слухови затруднения до медийни продукти. Докато се неглижира въпросът, медиите губят голям процент от зрители със слухови затруднения.

Христина Чопарова

Изображение: The Royal National Institute for Deaf People

 ----------------

 Този материал е съвместна публикация на "Ние ви чуваме" и Фондация "Медийна демокрация"

 

Живеем в интересни времена и много неща се променят. Все по-често чувам изказвания на хора, че не гледат телевизия. И наистина, телевизията днес не е това, което бе, и от посланик се превърна в място, където всички говорят и никой никого не слуша. Но телевизията днес все още е масовото средство, чрез което новините достигат до всеки дом. Много зависи обаче какви новини. И за кого. Когато се замислям за тези хора, за които е проблематичен достъпът до медийни продукти, ми изникват два въпроса – дали техните дефицити не са своеобразна „защита”, и ако това е така, имаме ли правото да се намесваме в тяхното проглеждане или прочуване, осигурявайки им достъп? И най-после, можем ли да им предложим чрез него един по-красив свят, отколкото този, който са си изградили, или просто искаме да бъдат там, където и ние сме?

Какво се е променило и дали? През последната година няма развитие в политиките за достъп до медийно съдържание на хора със зрителни или слухови дефицити. Тези политики следва да ревизират съществуващите до момента понятия за достъп, качество и възможност за перцепции на медийните услуги за хора със слухови и зрителни дефицити. Да инициират създаването на съдържание и приложения. Доколкото е видно в медийното пространство, все още няма въведени субтитри в тв предавания или новини, жестовият език е застъпен инцидентно в телевизионни формати, а специализираното предаване по БНТ се нуждае ревизия на формата си, позволяващ акцентиране върху превода и субтитрите.

За подобни ревизии на политиката за достъп е нужно време, още повече, че България в законодателно отношение все още не е изпълнила някои от изискванията по Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания, и все още няма Закон за жестовия език и професионалния жестов превод. Това създава сериозни предпоставки за затруднения на достъпа не само до медийно съдържание, но и до културни мероприятия за хората със слухови и зрителни дефицити. Неотдавна (на 14 септември т.г.), в Европейския парламент в Страсбург, Франция, бе проведено пленарното гласуване на проблематичния Закон за европейска достъпност, който засяга потребители в рисковите групи на хората с дефицити и възрастните хора. Този Закон урежда осигуряването на услуги за достъпност, съобразени със спецификата на дефицитите.

Видно е, че за да се постигне някакъв напредък по отношение осигуряването на достъп до медийно съдържание, са необходими сериозни дискусии и отвореност да се работи в полза на хората в неравностойно положение. Защото – дори дефицитът им да се явява  своеобразна „защита” от грубата реалност – е тяхно правото на избор дали да потребяват медийни услуги.  Но тези услуги трябва да бъдат налични и достъпни за хората без слух и зрение.

Дали можем да им предложим един по-красив свят, отколкото е този, нарисуван от тяхната различна сензитивност? Осигурявайки им достъп до медийно съдържание, какво биха видели и чули, което да не ги накара да смятат, че можехме и да им го спестим? А спрямо останалите потребители, дали не би било нарушение на техните права и интереси, ако субтитрите и жестовия език „нахлуят” в медийното пространство?

Едно от нещата, които биха предхождали достъпа, е обозначението за него. При наличие на повече от една програма или специализиран канал, подобни обозначения за достъп следва да отграничават спецификата на програмата и за кого е подходяща /препоръчителна. Достъпът до специализирани предавания предполага потребление само от хора със специфични потребности, но все още стои въпроса с останалите потребители и доколко във времена на повсеместна цифровизация е възможно техническото осигуряване на достъп до информация, и доколко това осигуряване нарушава правата на останалите потребители, за които това е ненужно или нежелано. Струва си да се потърси компетентното мнение на Съвета за електронни медии относно етичната страна на политиката за достъп до медийни услуги за хора със слухови и зрителни дефицити.

За последните две години (2015-2017), доколкото на мен ми е известно, не са провеждани консултации на потребителските интереси от страна на БНТ и БНР. Имах удоволствието да се запозная с наскоро публикуваните доклади на фондация „Медийна демокрация” относно журналистическата професия. Проучванията обхващат многопластово и многоаспектно въпроси, свързани с професията и факторите, поради които днес тя е това, което е. Лично за мен бе много обогатяващо да „видя” резултатите, и смятам, че би било интересно БНТ и БНР да инвестират в едно подобно мащабно проучване, но на зрителската и слушателска аудитория. Така ще могат да се преценят адекватно какви са наистина потребностите на аудиторията със слухови и зрителни дефицити, съответно за да се прецени типа на самото медийно съдържание и възможностите да бъде осигурен достъп до него. В крайна сметка, следва да се предлага онова, което се търси, а не да търси какво да се предложи, без значение кой ще го потребява.

Телевизията и радиото като традиционни медии все още са най-прякото средство за достъп на информацията до всеки дом, офис, заведение. Разумно е да не са пренебрегвани интересите на аудитория, която следва да има равен достъп до медийно съдържание заедно с останалите граждани. Жестовият език не е подходящ за телевизионния екран, поне не и по начина, по който е адаптиран у нас. Отдалечеността на екрана пречи да се разчита устната артикулация на преводача, а това затруднява разбирането поради еднаквостта на доста от жестовете. В специализираните предавания следва на голям (или увеличаващ се) екран да стои преводачът (или водещият и преводача, или самият водещ с жестови умения), а репортажите и останалите събития да са придружаващи. В момента е обратното, поради което едно такова предаване не успява да оползотвори максимално трите комуникационни средства – говор, субтитри и жестов език. В резултат у нас няма качествен специализиран медиен продукт за хора със слухови дефицити, който да бъде адекватен на нуждите на потребителите си.

За да започнат някакви промени, неведнъж защитавах и тезата, че е необходимо да се спре употребата на думи, които сами по себе си са погрешни и дискриминативни. „Увреждане” е една от тях. Глухотата и слепотата, както и отделното от тях – сляпо-глухота, са състояния. Това бе изтъкнато и на наскоро проведената в Пловдив Международна конференция по сляпо-глухота „Виж тишината, чуй тъмнината”. Неприемливо е от екрана да се леят определения като „инвалид” (невалиден”), „с увреждания”, „с увреден слух”, и пр.

Похвално е, че в предавания като „Предай нататък” (btv) известно време имаше субтитри, но не бива да се забравя, че без Закон и Наредба, които да легализират употребата на жестовия език, например, нито една медия не е задължена да предлага субтитри или други услуги за достъп, които облекчават потреблението на медийно съдържание от хора без слух и зрение. Препоръчително е и обикновено е въпрос на добра воля.

Субтитрите са другата болезнена тема, която все още не е реализирана по начин, който да улесни възприемането на видеоклипове, тв предавания и кинопродукции от хора със слухови дефицити. Хубава тенденция е, че се засилва продуктивността на българското кино, но не е добре, че то продължава да бъде все така недостъпно за нечуващата публика. От което седмото изкуство у нас губи, тъй като е игнорирало обстоятелството, че голям процент от българската общественост, за която са предназначени продукциите му, няма адекватен достъп до тях. Как тогава се достигаме и достигаме ли се?

Светъл лъч в иначе непроменимата обстановка е киното за незрящи. През март т.г., в рамките на програмата на 21-вия София Филм Фест, два от показаните документални филми са били специално адаптирани за потребители със зрителни дефицити. Това е първоприходство за България, досега не е правено у нас. Идеята е за равен достъп до прожекциите на фестивала, но щом е възможно да бъде осигурено за подобно мероприятие, вероятно би могло и за телевизионни предавания.

Съществуват безкрайно много варианти за разгръщане, и вярвам, че в бъдеще ще се случва, за да могат хората без слух и зрение да си върнат вярата, че могат да следват мечтите си. Няма невъзможни неща, има само неизпробвани.

 Христина Чопарова

изображение:  интернет

Когато медия, претендираща за сериозност, демонстрира изключително лош вкус чрез нескопосано плагиатство, започваш да си задаваш въпроси, свързани с дефицита на морал.

Трябва ли да капе кръв от нещо, за да се продава? Явно, да.

Два дни след като пуснах материала "Човечността - най-важната новина", той се появява в 24 часа (да, това е „медията”), с брутално заглавие, дискриминиращо таргета на хората със слухови дефицити и с включена допълнително информация „на парче” (лични подробности за продуцентката, за театър МимАрт, и др.), от което още повече си личи нескопосания опит да се прикрие плагиатството с изрази като “още преди седмици”. Премиерата на филма беше преди половин месец, дами и г-да, защо чак сега, два дни след публикацията в “Ние ви чуваме”, излиза това:

Бих могла да приема и като комплимент, че съм обект на кражба – щом има какво да вземат от мен, значи е ценно. Но не мога да приема начина, по който е изнасилен текста, заради идеята да се направи реклама на филма, на отделни лица, без акцент, без послание. И освен всичко друго, с дискриминиращото определение за тихата общественост.

Думата „глухонеми”, за сведение на г-да журналистите от 24 часа, които не за пръв път я употребяват, означава в прав текст липса на слух и говор. Изкушавам се да поясня за пореден път, че дори родените без слух имат ненакърнени гласни струни, но дали ще развият говора си, е въпрос на рехабилитационни грижи или личен избор в по-късна възраст, когато социализацията им е в рамките на хора със същите дефицити. Тогава жестовия език замества речта, която в тези среди не могат да се чуят едни-други. Това в никакъв случай не означава, че са неми.

Мога да извиня липсата на достатъчна осведоменост, но не извинявам липсата на усилие да се осведомиш как точно стоят нещата. Особено, когато подготвяш материал. С тази разлика, че не е подготвян, защото е взет наготово. И си личи.

Срамувам се, че у нас медиите се състезават по лешоядство с жълти таблоиди. Срамувам се, че заради едната сензация са способни да омаловажат нечий труд, да пренебрегнат нечии чувства. Срамувам се, че са дотам безочни да оскърбят толкова хора със слухови дефицити, използвайки дискриминативно и морално остаряло определение, при това в заглавие. Лошият вкус и бруталността явно вече са запазена марка за продаваемост. Защо, бе, 24 часа? Наистина ли новините са такива, каквито са, и ако са, защо поне не цитирате, а преписвате нескопосано?

Апелирам към главния редактор на вестника и към “съставителя” на статията в 24 часа или да се извинят на хората, или да махнат нелепия материал – все някакъв жест на съвест е нужен като индикация, че все пак журналистическата професия у нас не е толкова морално деградирала.

Защото не искам да се срамувам, че съм журналист.

Христина Чопарова

----------

ПП. До директора на онлайн 24 часа г-жа Данка Василева вече е изпратено възражение от моя страна по електронна поща. Силно се надявам, че ефект все пак ще има.

Считам за проява на изключително лош вкус и непрофесионализъм появата на този материал в електронния 24 часа два дни, след като публикувах в “Ние ви чуваме” историята, подробности за която имам от пряк източник и която се публикува с негово съгласие и одобрение. Като медиен експерт в Съюза на глухите в България изпитвам обосновано възмущение, че обществена медия да се изказва толкова дискриминативно спрямо хората със слухови дефицити. Не е коректно спрямо тихата общност гражданското общество да бъде заблуждавано с такива определения.

Аз самата съм с увреден слух, но съм дипломиран журналист с достатъчно опит и практика, за да изпитвам дискомфорт както като професионалист, така и като засегната страна.