Неотдавна в интервю ми бе зададен въпросът какви предизвикателства стоят днес пред хората със слухови дефицити, които търсят работа. Безспорно увереността в себе си е качество, което предопределя успеха, но има още множество аспекти, към които настоящата публикация ще се опита да насочи вниманието на заинтересованите. И да повдигне въпроси, изясняването на които значително може да осветли пътя на търсенията им. Публикацията няма претенцията за изчерпателност, но е базирана на личен опит, търсения, отговори.

Откъде започва търсенето всъщност? Не, не започва от обявите за работа. Започва от вглеждането в себе си. Вие може би сте човек с дефицит, но в никакъв случай не сте увредено лице и този факт сам по себе си е показателен, че вниманието ви е концентрирано не върху липсите, а върху онова, което е налично. И то ще определя вашите насоки в търсенето, за да си изясните кое е „вашето нещо”. Вие сте този, който (се предполага че) познава себе си най-добре, наясно е с уменията, способностите, интересите си, мечтите си, целите си. Но дали е така? Отговорете си на въпроса, знаете ли какво искате, какво търсите, или очаквате някой друг да ви го покаже? Този въпрос е изключително важен, защото има значение дали вие самите ще си намерите работа, или ще очаквате някой друг да определи къде ви е мястото.

Кого да попитате? Не, отговорите не са в бюрото по труда. Там просто ви регистрират като безработно лице за определен период и ви предлагат ежемесечно подбор на работни места или курсове за преквалификация, но отново изборът е ваш към какво от тях и дали да се насочите. Виждате, че отново вие сте, които избирате. Но когато сами не знаете колко потенциал има във вас, е нужно да ви помогнат да го разгърнете – да установите какво можете, какво ви се прави, какво умеете или искате да се научите да правите. Въобще, някой да ви подаде ръка, за да установите заедно границите на вашите възможности и да ви предостави избор вие да решите накъде да ги разширите. Посетете психолог, ресурсен специалист или просто запитайте сами себе си. Отговорът идва, когато го търсите чрез въпроси.

Съществува ли подходяща работа? Много хубав въпрос, тъй като отговорът му ще ви изясни насоката на онова, в което ще отива вашата енергия. Разберете, че няма „подходяща” за вас работа. Вие на практика можете всичко, но нещата тук не опират до чисто практическото овладяване, а до желанието ви да се занимавате точно с това. Вие сте тези, които влагат удовлетворение в работата, а не работата ви го носи. Така че когато изберете „своето нещо”, то трябва да е такова, което ви е приятно да правите, за да можете да влагате в него максимума от себе си, и да се получава добре. Иначе не, няма да се получи. Затова и Конфуций е прав да твърди, че ако работата е ваше хоби, няма да работите и ден – когато обичаш нещо, то не тежи, а олекотява. Дава крила. И доходи, разбира се – хората търсят онова, в което е вложена обич, защото е най-качествено. Затова въпросът, на който трябва да си отговорите, е дали това, което искате, е свързано с желанието да правите нещо, което обичате, или по-скоро ви води прагматизма да имате постоянни доходи, гарантиращи ви стабилност и сигурност всеки месец?

Сигурността е илюзия. Единственото сигурно нещо е, че нищо не е сигурно. Днес започвате работа, утре може да ви връчат предизвестие за прекратяване и дори да не ви обяснят защо. Всичко се случва, така че едва ли представата ви за идеалната работа е да пътувате от дома си до някакъв офис, като само времето за придвижване отнема от време, което може да се вложи в далеч по-градивни неща. А след това да започвате деня си с безсмислени задачи, без тялото и душата ви да са достатъчно адаптирани и заредени, в готовност да отдават енергия целодневно, от 8.00 до 17.00ч. Тази система мнозина я следват по 2 основни причини: за да имат покрив над главата и хляб на масата. В резултат, заради покрива и хляба, се оказват със стагнирани Души, които обитават механизирани тела, извършващи всеки ден едно и също. Тъжно.

И ето ги още куп други въпроси, свързани с дейностите, които хем да носят доходи, хем удовлетворение. Може ли работата да бъде едновременно и приятна, и доходоносна? Как да не се чувстваш принуден да работиш нещо, само за да можеш да плащаш наема си и храната на масата? Къде и как да търсите работа? За себе си ли да работите или за някой друг?

Нека започнем от последния въпрос.

За себе си ли да работите или за някой друг? Неотдавна ме попитаха каква е разликата между „лидер” и „шеф”. Въпросът дойде от любознателна девойка без слух, която обясни, че в някакъв стар речник двете думи били със знак за равенство. Обясних, че лидерът е човек, който направлява хората. Шефът – който ги управлява. За жалост, у нас има твърде много шефове и твърде малко лидери.

Обикновено, когато постъпвате на работа, бъдете сигурни, че ще имате шеф. Той вероятно ще ви следи стриктно кога идвате, кога си тръгвате, колко време трае обедната ви почивка, колко често излизате за по една цигара, какви страсти „бушуват” в колегията и каква е атмосферата на отношения между екипа. Контрол, който всеки шеф смята, че е длъжен да упражнява, да за вървят нещата и да бъде успешна компанията му. Всъщност е обратното – нещата се получават тогава, когато никой не контролира нито времето, нито отговорностите на другите, а ги оставя сами да си ги поемат. И дори насърчава техния избор, отворен е за техните предложения, вместо да им налага своите. Ето това е, което прави лидерът. Добрият лидер знае, че оставени на собствената им съвест, служителите прекрасно ще се погрижат да си организират нещата ефективно. Е, изключения винаги има, но и никой не би искал да се излага като безотговорен мързеливец, нали? :)

Можете да работите и на свободна практика. Фрийлансърството (от англ. Free=свободен) обаче ще изисква от вас също толкова голяма отговорност и организираност, тъй като единствената разлика с трудовата договореност е в това, че вие сами ще определяте обема на работата, която ще поемете като поръчки, и сами ще градите доверието между вас и поръчителите. Необходимо е да имате много добре изградени трудови навици, защото липсата на офис не значи по-малка или никаква отговорност към задълженията или сроковете за изпълнение.

Къде и как да търсите работа? Когато знаете какво ви влече, ще знаете и къде да се информирате за него. Можете да си направите регистрация в сайтове за работа и да получавате на електронната си поща всекидневна селекция от обяви, които най-много се доближават до вашата област на интереси. Предимства: научавате къде и какво се предлага, имате възможност да сравните заплащането в офертите, както и да кандидатствате директно през сайтовете. Недостатъци: не всяка обява е издържана информативно, някои нямат обявено заплащане и са много общи откъм изисквания, и почти всички НЕ изпращат обратна връзка, особено при отказ. Мълчанието не всякога е злато, но може да значи както и че не сте одобрени, така и че търсенето им се е проточило. При всички случаи е загуба на време, а и пращате предварително личните си данни чрез биография, без гаранция да ви отговорят поне с: „Благодарим за интереса Ви, вече избрахме нашия кандидат.”

Друг вариант е да се представите така, че колкото вие търсите, толкова и вас да ви търсят. Да, означава, че ще трябва да бъдете по-открити и да презентирате себе си и уменията си свободно - в социалните мрежи, в собствени блогове, обяви, чрез видеопрезентация и др. Изборът е изцяло ваш и определено шансовете са по-големи, защото което търсите вие, може би търси вас и колкото по-скоро се срещнете, по-добре. Предимството е, че в този случай обратната връзка е по-бърза. Недостатък би било, ако вие самите не се чувствате достатъчно уверени да се представите, но пък винаги можете да обърнете недостатъка в предимство и да помолите някой да ви помогне да се презентирате добре. Както обичам да казвам, няма невъзможни неща – невъзможно е само онова, което не е изпробвано.

Каква да бъде работата? На този въпрос единствено вие бихте могли да отговорите. Пробвайте изпитан метод, който в психологията работи за определяне на онези черти от характера, които се нуждаят от допълване или изключване. Вземете лист и го разделете на две, след което в едната страна запишете всичко онова, което ви харесва да работите, а в другата – което не бихте и не ви влече. После си задавайте въпроси какво би станало, ако работехте всяко от нещата по списъка, какво би ви липсвало там, и по метода на изключването може да стигнете до онова, което най-силно ви звънти като желана област за развитие. Оттам нататък стъпките са по-лесни – установите ли какво, ще разберете дали е нужно да се обогатите с още нещо – допълнителни курсове или умения, изобщо всичко, което ви трябва, за да се разгръщате в тази област. И не мислете за опита – никой не се е родил научен, тук сме за да се разгръщаме, а по пътя на научаването на нови неща може да установим и други умения, които не сме знаели, че притежаваме – ето на това му се вика да разгръщаш потенциал. Колкото повече научавате за себе си, толкова повече разбирате, че каквото и да изберете, ако ви е приятно да го вършите, е „вашето” нещо. Един съвет: вслушвайте се в тези, които ви питат какво искате и можете, които ви помагат в избора, а не тези, които ви определят мястото на база дефицита ви и избират вместо вас.

Как да се държите на интервю? В случай, че сте стигнали до среща с потенциален работодател (или с неговите специалисти „човешки ресурси”), най-важното е да забравите всякакви правила. Шокирани сте? Ами, нека поясня – ако следвате правила за представяне, най-вероятно вие ще отрепетирате нещо, което не сте. Единственото правило е да бъдете себе си – открити, естествени, уверени в способностите си. С уважение към себе си и събеседващия. Каквото излъчвате, това се връща обратно. Само не бъркайте самоувереността със самонадеяността.

Вие може да укажете или да не сте указали в биографията си какъв точно дефицит притежавате, но е нужно да помните, че не той е определящ за работата, която ще получите. Също и че никой не е длъжен да ви даде тази работа от съжаление към вас, или защото е познат на ваш познат, или просто защото сте „човек с увреждане”, когото работодателите вече са задължени да наемат на работа. Няма такова нещо! Никой за нищо и никому не е длъжен. Само от вас и вашето представяне зависи дали ще се получат нещата – хубаво би било да разговаряте за работа директно с работодателя си, защото занапред ще общувате предимно с него и е добре да се установи имате ли допирателни в комуникацията, отношението. Да изясните какви са взаимните ви очаквания, параметрите на работата и дали сте взаимно удовлетворени – ако дори само единият не е, много вероятно е скоро да се разделите. Все пак щом работата ви е събрала, задължително е за вас да е удоволствие да я вършите, а за работодателя ви – удоволствие да ви я предложи. Най-важно е взаимното уважение – вие спомагате за работата на фирмата срещу заплащане, а фирмата ви цени заради качеството на услугите и компетентността ви. Ако не е налице взаимно уважение, много е вероятно да не се сработите и да се появи некоректност.

Ами ако работите за себе си? Ако сте стигнали до този въпрос, вероятно сте стигнали и до отговора, че реално не работите за себе си, защото – както е казал Сенека, който иска да живее за себе си, живее за другите. Имате идеи, които могат да станат реалност, а вие да сте предприемач. Всеки бизнес се нуждае от финансиране, за да стартира, а при толкова много идеи, финансите са почти въпрос на късмет – някой да хареса идеята и да пожелае да инвестира в нея време, средства и усилия. Тук отново се налагат редица въпроси – как се печели от идеята? Познавате ли добре законодателството, за да се ориентирате какви са първите стъпки в начинанието? Кой е с вас в този проект, как го виждате след 2, 5, 10 години? Имате ли търпението да дочакате резултатите? На кого ще носи полза проекта и с какво? Ясно е, че движещата причина е да ви носи доходи, достатъчни за нормален живот, но е ясно също и че ако идеята не е от полза за никого, доходи няма как да носи. И тук отново нещата опират там, откъдето тръгнахме – от вглеждането в себе си.

Само вие знаете дали искате да сте даващ или получаващ. Дали ще работите, за да имате средства просто да преживявате, или ще работите в името на един по-добър свят, по идеи, които си струват - по ваши патенти, творчество, доброволчества... Изборът всякога е ваш. Когато влагате в нещо време, енергия и сърце, то всякога се получава, увлича други, работи. Важно е само да си изясните за себе си какво за вас е работата, да не се притеснявате да отстоявате и заявявате себе си, да опитвате различни неща, да изпитвате себе си в какво сте добри. С пълното уважение и към което го няма, и към което ви е налично. Защото понякога именно липсата е това, което е дошло да ви покаже нови пътища, а вие да бъдете вдъхновяващият пример за много други хора.

Работата е това, което изберете сами да бъде за вас – прекрасно е, ако е любимо занимание, в което всекидневно ви е приятно да се потапяте. Ако обаче е тегоба, която влачите по задължение и не ви удовлетворява, значи е време за промяна. Вие всякога имате избор и за това не е нужно да питате никой друг, освен себе си. Дайте си и време – не се съревновавате с никого, а най-голямата награда за вас ще е не това, че ще докажете някому колко сте способни, а това, че сте познали свободата да бъдете.

Христина Чопарова

Фото: Ивелина Чолакова

 

Общуването няма общо с това дали чуваш или не, а с потребността от диалог. Ако не можеш обаче да го водиш със Себе си, да се изправяш с честност пред най-тъмното у теб, ако се страхуваш да оставаш насаме със самия теб, да се опознаваш, да влизаш в общуване с различните си същностни проявления... Какъв е смисълът да го правиш с други хора? Как би ги опознал, ако не си опознал първо теб?

Мнозина се страхуват от това да остават насаме със себе си и търсят бягство в шумни компании, присъствия, силна музика. Сякаш това може да заглуши или да запълни някаква липса в тях. Но не могат да пребивават в това постоянно и идва един момент, в който се налага да останат насаме. И наричат това самота. Не, не им харесва. Свикнали са с наличието на звуците, на гласовете, на шума, който издават предметите. Звукът е движение, а движението е живот. Да останеш без звуци е плашещо... отначало. Макар и много полезно да можеш да ги изключваш тотално от време на време.

Тишината е като удобно кресло, в което потъваш, за да я слушаш. Но повечето хора не искат да я слушат, смятайки, че там няма нищо, наистина нищо. Страхът да остават насаме с нея ги кара постоянно да се ограждат с шумове и звуци, които по никой начин не им помагат да чуят Тишината в Себе си. Дори ги отдалечават от нея. Средствата за прогонване на Тишина са много. Слушалки в ушите, докато пътуват. Пуснат (за присъствие) телевизор, когато се приберат у дома - след като цял ден са били обгърнати от говор, многогласие, градски шум и грохот... Нито за миг не остават сами, за да се чуят истински. А и как биха могли, при цялата тази външна какофония, която са поканили да навлезе в тях?

Търсят Тишината само когато са препълнени от умора. Потъват в креслото ú, но не за да слушат, а за да забравят. За да дочакат следващия ден, който отново ще напълни часовете им с нови звуци, с нови гласове. Тишината ги кара да бъдат самоналожено сами, а те отчаяно търсят бягство в шума. Но не самотата ги плаши. Плаши ги онова, което може би ще открият за себе си. По-лесно е да се вярва, че са това, което им показват отраженията в огледалата отвън – другите хора, други мнения, моди, вкусове, приетост. Етикети. Все неща, които образуват емоционални рани, защото не са истинските същности. Защото не са истинската среща. Всъщност, никой не би могъл да познава себе си достатъчно добре, ако не си позволи безстрашието да остане насаме. В Тишина. С ум, който не се лута, а любопитно обследва, открива...

Извън Тишината, умът е всякога неспокоен. И допълнително създава чрез какви ли не мисловни форми още шум, който пречи на чуваемостта. Изумително е как човек може да образува една мисъл, да ú повярва, да я остави емоционално да му повлияе, макар че тя няма нищо общо с реалността. Но пък създава пластове, изпод които е трудно да работи естествения радар за истинско чуване.

Няма как да чуеш нещо, ако не си позволиш ПЪЛНА тишина. Тя не би могла да бъде побъркваща, такава я прави само страхът от нея. Тишината е пътят към слушането на Себе си - по начин, който няма нищо общо с конвенционалното слушане. Без околните звуци е наистина тихо. Като в храм, в който единствения звук е този от молитвените слова, непредназначени за човешки уши.

Затова истинската среща със Себе си се случва само в пълнотата на Тишина, в която си сам.

Христина Чопарова

Изображение: интернет

 

 

Скъпи читатели на „Ние ви чуваме”, повод за настоящия материал бе дълбоко човешкият и разтърсващ роман на Марко Семов „Очите” (ИК „Хермес”, 2005), цитати от който за използвани в статията. Романът представя едно пътуване към проглеждането на сляпородено момче и изводите, до които стига всеки от участниците в него.

Ще си говорим за сетива. И за липсата им. Не може да ти липсва нещо, което никога не си имал. Просто защото не го познаваш, не знаеш какво е, доколко ти е нужно и дали. Само тогава липсата не е свързана с болка и с желание да поправяш, да наваксваш, да имаш. Родените без сетиво свикват с това, което нямат и изграждат свой си свят, в който им е уютно. Дали ще е свят без цветове и светлина, или свят без звуци, те се приспособяват в своя собствена реалност, където нещата са красиви по своему. За тях.

Иначе стоят нещата с тези, които са имали сетиво и вече го нямат. Защото са свикнали с него, познават го достатъчно, за да си го искат обратно. И да го компенсират с това, което е във възможностите им. По същия начин стои въпросът и за техните близки. Само тогава липсата е свързана с болка от загубата и желание да си от имащите.

Сетивата свързват... и разделят. Два свята, които никога не се срещат, и може би от това боли повече – от тези неслучващи се срещи, от невъзможността за сближаване и общуване с познатите, обичайни средства. Страхът обаче никога не може да бъде мост, за да стигнеш до нечий свят. Уви, желанието да поправяш, за върнеш някому изгубеното или липсващо сетиво често е движено по-скоро от собствените страхове на имащите, отколкото от истинска потребност за нямащия го.

Няма еднозначен отговор защо определени хора идват на този свят с пълен набор сетива, а други – без, или впоследствие ги губят. Това, по моему, е избор на самите души да пребивават в такава опитност тук и сега, в този си живот, за да научат своите собствени уроци. И в никакъв случай не е наказание, просто е реализация на друг житейски сценарий, в който засега имат точно такава роля, избрана от тях. За съжаление, мнозина не виждат нещата по този начин. Те са... имащите. Свикнали с нещо, което изконно приемат за нормално, за тях липсата му е извън нормата. Наричат го "тежка орис", "зла съдба" и подобни определения, които им пречат да видят, че в онзи, "безсетивния" свят, всъщност започват да се развиват други усещания, действат други закономерности и самият човек не е човек с увреждане, а интересна вселена, в която има друг тип сензивност, друга красота. И от тази гледна точка всичко, което правят, за да „върнат” човека в обичайната сензитивност, в „нормалното”, всъщност не му помага.

                                  

Неговият свят беше друг — силно, до противоположност различен от техния. В него имаше такива уютни кътчета, толкова места, подредени с удобство, с красота, създавани не с очи и с ръце, а с мечтание. Той си го беше населил сам, подреждал го беше толкова години с приятели, с животинки, с герои от приказките, озвучил го бе с шумове - красиви и страшни. Никой друг не притежаваше такъв свят, никой даже не го познаваше. Хари не знаеше какво мислеха за това останалите слепи хора. Всичко, което те му разказваха зрящите, беше толкова различно от онова, което той „виждаше". Стигнал беше до извода, че всички зрящи възприемат света еднакво, а всеки сляп го възприема сам за себе си - зависи какви книжки беше чел, каква фантазия имаше, какви учители.” /Марко Семов, „Очите”/

Помощта често е предизвикана от страх и опасения – " Ама, не може така без сетиво, как ще се оправя, ще му бъде трудно, ще изостане, ще..." И ето я готовността да подложат на всякакъв стрес себе си и потърпевшия, само и само той да вижда, да чува, да бъде „като всички”. Различността винаги плаши, за мнозина тя е нещо некрасиво, недобро. Не я оставят да си бъде просто другост, която прави света едно красиво място, пълно с разнообразие, в което всичко е такова, каквото е и каквото трябва да е. Не! За тях всичко трябва да се вмести в приетата норма, в общите представи за красиво. Възниква въпросът обаче – за себе си ли го правят, или за другия? Ако са направили  всичко възможно и по силите си да помогнат, значи ще свалят от себе си товара на непонесената различност. Защото им е невъзможно да я приемат.

„Един въпрос винаги го бе измъчвал. Какво е красотата, та хората бяха все жадни за нея и никога нямаха насита? И колкото повече я имаха, толкова повече я жадуваха. Тя трябва да беше нещо много вкусно или гладко, щом те непрекъснато бленуваха за нея. „Като все не ви стигат красотата и радостта - беше казал той на приятели, - защо не си ги досътворявате?”. „Това правим - отвръщаха му те. - Но ние искаме, вместо в представите ни, тя да бъде до нас, да можем да я пипнем и да ú се радваме". Ето, и по това се различаваше от другите. Те не търсеха красотата заради самата нея, те я искаха за себе си. А той бе друг - колко красота имаше за него в една узряла круша, в едно ядене, сготвено от майка му... И той бе винаги сит и доволен, а около него бе пълно с намръщени мърморковци. И ето го пак най-трудния въпрос: Какво ще спечели, когато прогледне, когато стане един от тия шест милиарда, които ходят по земята, вечно търсещи и никога не откриващи може би точно това, което той бе намерил - хармонията в себе си?”

Един родител трудно би се съгласил с изложените тук твърдения. Разбираемо е, че за него е болезнено да гледа отстрани и от позицията на „нормален” да се чувства безпомощен да направи детето си като себе си, да го върне в своя свят. В крайна сметка се убеждава, че понякога не е нужно, защото то самото се чувства добре там, където е, и не иска друго, освен да го оставят на мира. Така например моите собствени родители трудно приеха липсата на слух. И след безкрайните пътувания до София на диспансерен отчет, който само потвърждаваше очевидното, след купищата лекарства и опити с традиционна медицина, врачки, баячки и прочее нестандартни средства да успокоят себе си, че има шанс „да стана като другите”, с уши, в които звуците просто да си влизат, след всичко това, което стресира не само тях, но и мен, ги помолих да ме оставят на мира. Убедиха се, че глухотата не е заболяване, което се лекува с инжекции, докато заприличаш на отявлен наркоман. Това просто бе друг свят, в който щеше да протича животът ми, близо до техния. И само от нас зависеше колко често, дали и как ще се срещат тези светове.

Не бе задължително да се срещат и да не се чуват. Всъщност от мен зависеше да ги убедя, че там, в тихия свят, изобщо не е тихо. И че има много повече смисъл, мъдрост и красота, много повече възможности да чуеш онова, което по конвенционалния начин не можеш, и да го предадеш нататък. За тези, които искат да го чуят и се интересуват от нови светове. Приемането е най-трудното нещо. И това да осъзнаеш, че нямаш вина, защото всичко случващо се е въпрос на личен избор. Не на Бог, съдбата, живота или нещо отвън – а на собствения избор, на договорите, които си подписал, идвайки да изпълниш тук и сега този житейски сценарий. Малцина се замислят, че хората с липсващо едно или няколко сетива са нов тип комуникатори, които – бидейки в нова и непозната реалност – могат да донесат нови познания и нова мъдрост... Какъв смисъл би имало тогава в усилията „да сакато всички останали”? Нужно ли е? Не са дошли тук заради това, и тяхната различност е най-голямото доказателство. Те са мостът между световете. Те самите.

Красотата на един не може да се налага на друг. Всеки си я създава, тя е единственото нещо, на което всеки има право. Това като се отнеме на човека – да има свой свят, своя красота, — какво друго му остава? Остава една фабрика. Ядеш, спиш, отиваш до тоалетната. И пак. Все това... Само това...” /Марко Семов, „Очите”/

Често срещам пълния с опасения въпрос: „А какво да направя?”. Понякога не е нужно да правите нищо, освен да приемате. И после да се вслушвате, да наблюдавате, да бъдете в готовност да получите посланията. И просто да оставите хората да си бъдат такива, каквито са. Трудно е, много е трудно. Но не е невъзможно. Нужно е просто да се смени зрителният ъгъл и начина, по който гледате на нещата – не от гледна точка на уплашения песимист, а на спокойно приемащия, който вместо да се вайка, просто приема възможността да общува по нов и интересен начин, да опознава от друга страна това, което си мисли, че познава. Нищо не е такова, каквото изглежда отстрани, и докато не бъде опознато, няма логика да бъде отхвърляно или заклеймявано. Въпросът е какъв избор ще бъде направен – на приемане и опознаване на другата, нова нормалност, или на стоене в страховете и безплодни опити за „връщане в общоприетата нормалност”.

Въпросът изникна някак внезапно, ала се заби в съзнанието му рязко и неочаквано и за самия него. Никога не беше го формирал толкова точно. А защо трябваше да свиква?... С какво? Защо тъй наречените зрящи се бяха струпали около него и до един, без изключение, искаха окото му да е все отворено. Като че ли не толкова той, колкото самите те изпитваха възхищение от себе си, че са направили всичко възможно, за да стане като тях.”

Всеки опознава света по свой начин, и всеки от тези начини е уникален и интересен. Затова и самият живот е толкова прекрасен, с обмена между тези споделени светоусещания. И няма никакво място за страхове. Само за обич и разбиране.

Христина Чопарова

Изображение: интернет

На свое Общо събрание (или Генерална асамблея), Организацията на обединените нации през 1992 г. решава да обяви 3 декември за Международен ден на хората с увреждания (International Day of Disabled Persons). Всяка година на тази дата международните организации в държавите-членки на ООН отбелязват деня с мероприятия, чиято цел е да насърчават социалното включване и да акцентират върху равноправността на хората с различни дефицити. Осигуряването на самостоятелен живот и доходи (2002), достъп до средства за информация (2006) и участия във всеки аспект на живота (2004) са  най-приоритетните теми, под чийто знак е бил отбелязван досега Международния ден на хората с увреждания.

Година 2017, 3 декември. Думата „увреждания” някак не кореспондира с идеите за равноправие, боде взора и оставя леко неприятен послевкус при произнасяне. Може би защото липсва логиката на това акцентът да пада върху т.нар. „увреждания” в един такъв ден, особено след като целта е той да бъде не върху липсите, а върху наличното.

Светът днес се пробужда за много неща, ревизира много определения, осъзнава, че  понякога онова, което липсва, липсва по причини, отвъд които смисълът е друг от досега възприеманият. Задава си въпроси за отговорността и необходимостта от намеса в нечия реалност, особено в тази на хората без слух и зрение. Сензитивният им свят е друга вселена, непозната и плашеща, но все по-достъпна, когато има желание за опознаване и комуникация, които изместват желанието за промени, поправки, за вкарване в стереотипи.

Колкото очи, толкова и реалности. Една с друга не си приличат, а заедно правят света прекрасен калейдоскоп от многообразие. Дори е излишно да се налагат дефиниции за нормалност, когато всичко е такова, каквото просто Е. Всеки носи по парче от универсалната истина, и заедно правят цялата. Тя, цялата, е твърде непосилна, за да я носи отделния човек. Всички малко или много сме се убеждавали, че когато гледаме едно и също, често виждаме различни неща. И това е прекрасно! Както и възможността да споделим кой как го е видял, защо и какво е усетил. Поради това е излишен както стремежът да се гледа в една и съща реалност, така и да се заформят спорове чия зрителна реалност е по-истинска или правилната. За всеки всичко е толкова истинско, колкото е избрал да бъде. Дори в нечии очи то да е дефект, увреждане или анормалност. То просто е друго, различно. И не са му нужни негативни конотации.

                       

Различните са посланици. Всекидневно доказват, че е възможно да се живее и така, без много от нещата, приети за даденост, за норма. И в това няма нищо необичайно. Хората без слух и зрение, с двигателни или сензорни дефицити са хора като всички останали, които обикновено са малко встрани от „нормалния” живот. Малко по-трудно е, когато се опитват да следват общоприетия ритъм, затова си имат свой. Но обществеността има навика да отхвърля тези, които не са в общия ритъм, не са „в строя”, не са „като другите”. Нужно ли е да бъдат? Въпросът е риторичен. Ако някой не чува, веднага му се предлагат слухови апарати или кохлеарни импланти, макар че те не възстановяват слух. Задължават го да чува, защото е по-лесно и приемливо той да стане като останалите, отколкото останалите да приемат, че различността е друг вид нормалност. Дори няма да правят опити да разберат Тишината, да осъзнаят дълбоката ú връзка с духовността и ползите от това да чуваш истински, по начин, който няма общо с външните сензори. В днешния свят, в който всеки втори е натикал слушалки в ушите си, за да не чува нищо и никого, нечуваемостта наистина е проблем.

И са нужни други средства за комуникация, за да се случи контакт между толкова различни светове. За да се случи разбирането. Едва след това можем да говорим за интеграция и социално включване, защото те са продукт на обмена, доброволен избор да бъдеш там, където са другите, защото ти е потребен и приятен контактът с тях. Интеграцията и социалното включване са въпрос на личен избор да пребиваваш в реалност, в която си приет, разбран, без опити за промени и поправки, за които не си готов или които смяташ, че могат да се случват и по друг начин.Твоят.

Не съществуват държавна политика или закони, които да са в състояние да наложат правила, по които да се случва такъв контакт. Промени са нужни, и те вече започнаха – хората с дефицити осъзнават потребността от отпадане на грозните определения, които ги поставят отвъд равностойността. Защото онова, което им липсва физически или сензорно, е най-очевидното средство, с което демонстрират, че човекът не е това, което няма, а това, от което е направен. От сила и обич, от дух и надежди, от воля и вяра.

И те всекидневно с личен пример се проявяват, за да напомнят, че съществуването на определен ден, в който се честват наложени политики, е излишество. Няма нужда от Международен ден, в който да се отчитат прояви, ако не се забелязват ежеминутно потребностите и нуждата от съдействие, от заедност. Докато не е налице желание да направим нещата простички и съобразени. С грижа, внимание и уважение.

Може би следващото мото на ООН трябва да бъде „Ела в моя свят, за да се освободиш от страховете си!” Защото само където няма страхове, има почва за обич.

Христина Чопарова

Изображение: личен архив

За да започне една промяна, тя започва първо във всеки човек. Едва след това, покрай неговите действия, започва да се проявява и в света. Но за да има възможност която и да е промяна да се случи, трябва да са налице условия -  и едно от тях е готовността да гледаш на нещата по различен отпреди начин. Мисълта води след себе си действието, а не обратното.

Замисляли ли сте се, че когато се даде име на нещо, то се облича в образ? Тогава по каква логика някой бива определян като „човек с увреждане”, а после са налице очаквания за приемане, които логично не се реализират? Замисляли ли сте се, че конкретният човек не би определил себе си като увреден, ако бъде запитан дали се чувства така? Тогава защо трябва да е принуден да носи такова определение и да бъде приеман в такава светлина? Думите задават и отношението.

Докато обществеността продължава да има към различните хора отношение като към непригодни, увредени (и прочее паразитни изрази), не може да се случи чуваемост и да е налице приемане, включване и най-вече, равнопоставеност. Със самото им определяне като увредени, хората са поставени извън всякакво равенство. То не може да се случи, докато не бъде премахната бариерата на думите-паразити.

Затова отправната точка, от която трябва да започне промяната, е разбирането, че точните думи и изрази задават правилното отношение и обществени нагласи. И „хора с увреждания” не е от тях. Призивът е акцентът да пада върху човека, не върху увреждането. Но докато продължава думата „увреждане” да се използва наравно с думата „човек”, няма да бъде налице нужната обективност спрямо неговите качества, потенциал и възможности. Докато акцентът е върху „хора с увреждания”, които всеки пренебрегва, се култивира масово съчувствие, напълно излишно в контекста на разбирането, че подобен житейски модус не е наказание, а част от израстването на всеки човек. Че това са неговите собствени уроци, които го изграждат, и поради това заслужават възхищение.

Достатъчно е да се погледнат примерите, с които различните хора непрекъснато показват непознати и вдъхващи респект страни на характера си. Надали е нужно да споменавам Стивън Хокинг, емблематичен с посланията си, че същността на човека се простира много отвъд физическата му форма и не се изчерпва с нея. Няма невъзможни неща, има неизпробвани.

Мнозина от вас знаят колко са големи антипатиите ми към  думата „увреждания”, независимо от контекста, в който се поставя. И особено спрямо хората със специфични слухови потребности. В средите на тихата общност те са толкова различни и индивидуални, че е безкрайно неуместно да бъдат поставяни под общия знаменател „хора с увреден слух” или „хора с проблеми на слуха”. Проблеми? Това звучи също толкова грозно и неприемливо. Липсата на слух не го прави увреден такъв. И е проблем единствено за тези, които са избрали да го виждат по този начин. Самите нечуващи хора, без помощта на техническите си средства (слухови апарати или кохлеарно-имплантни системи), са просто нечуващи хора. Нужно е използването на изрази, които са фактологически коректни и не нарушават личното им достойнство, същевременно не ги поставят в категорията на негодни за труд и социализация хора.

А и защо е нужно да се етикира като увреждане състояние, което е просто различно и със своите си предимства? Как се предполага да бъдат приети и харесвани неща, които носят толкова грозни и неточни определения?

Някой може би ще възрази, че така било прието навсякъде по света. Сериозно ли? И само защото е прието, трябва да се следва общоприетото? Дори когато е извън всякаква логика? Как да се случи промяната, когато се следва статуквото? Гражданите на държавата заслужават на тях да се гледа като на човешки същества, а не като увредени индивиди, които са принудени да защитават непрекъснато правото си да бъдат хора. Право, което им е отнето от нелепи етикети.

Убедена съм, че България може не само да не следва общия хор в повтарянето и утвърждаването им, но и да задава собствени морални императиви. И искам да вярвам, че ще го направи – заради смисъла на онова равноправие, пред което всички СМЕ.

Христина Чопарова

Изображение: "Ние ви чуваме"