Осем глухи момичета на възраст от 7 до 13 години пътуват с двете си учителки на път за театрално представление. По пътя училищният автобус спира заради катастрофа и това спиране ще се превърне в началото на ужас, който всички те ще помнят до края на живота си. Защото в този късен следобед в пшеничните полета на щата Канзас ще станат заложнички на трима избягали от затвора углавни престъпници. В продължение на повече от 12 часа момичетата са затворени в стара кланица, а преговорите за тях се водят от опитен в случаите на похищения агент на ФБР.

Романът на Джефри Дивър „Осъдени на тишина” (1995) е трилър, в който си личи, че авторът е добре запознат с техниките за водене на преговори за освобождаване на заложници, с правото и законите, с криминалистиката. Това не е учудващо, като се има предвид че Дивър е журналист с диплома по право и е работил като правен кореспондент на „Ню Йорк Таймс”. След успеха на втория си роман през 1988 г., който е начало на трилогия, Дивър се отказва от адвокатското поприще и се посвещава изцяло на литературното.

В „Осъдени на тишина” има и кратко представяне на американския жестов език (ASL). Припомня, че е възникнал от френския, преподаван в първото училище за глухи в света, основано във Франция от абат Шарл Мишел дьо Л’Епе около 1760 г. Абатът преподавал този „първичен човешки език, чист, абсолютен и безупречно ясен”, за да обяснява божественото на учениците си без слух. Затова не е учудващо, че Мелани Чаръл, учителката на глухите деца в книгата, кръщава спасителя им с името на абата. Така водещият преговорите агент Артър Потър за всички похитени се превръща в извор на надеждата и защита срещу злото (името Дьо Л’Епе от френски означавало рапира, вид леко оръжие за фехтовка).

В романа на Дивър обаче е представена и другата разновидност на жестовия език, ползвана от тази учителка – точният жестов английски, или изразяване на букви с пръсти (finger spelling). Но това далеч не е всичко. Плахата учителка в романа измислила нов жестов език, с въведен допълнителен елемент, който бил нещо поразително – използвала ритъм. Прибавила темпорална структура към формите на пръстите. Вдъхновението ѝ дошло от диригентите на оркестри, тъй като глухата учителка била много музикална. Хитър ход, за да остане разбрана от похитените ученички, без да жестикулира видимо, за да не дразни похитителите.

На много места в романа чрез персонажите на децата се разкриват подробности от т.нар. „култура на глухите”, която чрез „Осъдени на тишина” всъщност има съвсем друг контекст от този, в който у нас разбираме термина. Оказва се, че с „култура на глухите” американските потомствени глухи хора обозначават принадлежността си към общността с главно „Г”, а именно на тези с вродена глухота, които отказват да ползват оралистичния метод и си служат само с жестов език, почти без да изговарят думите. Общността била доста войнствено настроена към глухите с малко „г” (тези с придобита глухота), които предпочитали да говорят. Войнствеността се обяснява с това, че  за потомствено глухите наличието на говор било опит „да бъдат като Другите”, т.е., като хората с естествен слух.

Романът развива и романтична нишка, втъкана в зараждащите се почти по свръхсензорен път отношения между похитената учителка Мелани и водещият преговорите агент Потър, нейният Дьо Л’Епе. Динамичен сюжет, почти предвидим развой, но накрая общото впечатление е за банален и клиширан крими сериал. Джефри Дивър се е опитал да постигне изразителността на Труман Капоти в „Хладнокръвно”, но въпреки това намирам, че стилът му е твърде далеч от литературното изящество. Все пак  любителите на трилъри могат да оценят по достойнство реалистичното описание на някои сцени.

И понеже споменах филми, „Осъдени на тишина” е реализиран за телевизията през 1997 г. със заглавие „Смъртоносна тишина” (Dead Silence), с участието на Джеймс Гарнър и Марли Матлийн.

Христина Чопарова

Изображение: chitanka.info

 

Рут Янг е това, което в Америка се нарича автор фантом, пишещ по поръчка. Тя е „книжният доктор”, който помага на нечии идеи да се родят на белия лист. В книги за самоусъвършенстване, за по-добро здраве, за всичко онова, което е в ума на другите и много искат да го кажат, но им липсват уменията да го направят.

В началото на всеки Август Рут губи гласа си за неопределено време, и в тези „Дни на мълчанието” се оттегля някъде в компанията на приятеля си Арт и двете му дъщери. Арт е  доктор по лингвистика, специализирал в американския жестов език. Работата му в Центъра по глухота към Калифорнийския университет е свързана и с езикови консултации по дела с глухи затворници, срещу които се водят съдебни процеси без право на жестомимичен превод.

Десет годишното им съжителство и ежедневие обаче е леко разтърсено от едно откритие, което Рут ще направи – свитък с китайски йероглифи, оставен в чекмеджето на бюрото ѝ. Писмо, започнато от майка ѝ преди години. Но то е повече от писмо – то е житейският лабиринт на две поколения, който Рут трябва да преброди, за да разбере всичко онова, което е имало въпрос, но е останало без отговор.

И Рут тръгва на пътешествие из миналото на майка си Лулин, което ще я отведе до непознатата баба, от която е останала само черно-бяла снимка. Безименна баба, която по липса на глас е общувала с майка ѝ чрез жестове. По лъкатушните и тъжни, понякога зловещи истории на семейството Рут ще срещне онези, чиито призраци изскачат под пелената от деменция на майка ѝ. И няма никакво време – в душата на йероглифите, изрисувани с домашно мастило, е закодирана тайна, която не може да чака. Тайна, от която зависи и гласът на Рут, секнал сякаш поради това, че не ѝ стига смелост да изрази всичко, което иска. Сякаш ако го стори, ще прояви нечувана дързост, която може да строши крехките отношения на Рут и Арт и ураганно да изтрие властността на вечно мнителната ѝ майка.

Изказът на дребничката Лулин, смесица от развален английски и китайски диалект, много напомня граматиката на глухите хора. Преди да потъне завинаги в плен на Алцхаймер, тя желае дъщеря ѝ да знае дълбоко пазените семейни тайни, които болестта по един или друг начин оголва. И напомня с лек упрек безценността на времето, прекарано с близките: „Ти винаги има време види приятелка, време има пие кафе. Майка последна...

„Дъщерята на лечителя” на Ейми Тан е като мистична разходка, в която срещаш проклятия, загадъчни кости, бедност, интриги, семейни вражди. И над всичко това – опазената надежда за по-добро бъдеще. Нишка, която преминава през предвоенен Пекин, сиропиталищни дружби и любов по време на война. История за изкуството да общуваш по китайски маниер с прекалена скромност. И за магията на калиграфията, която започва с ритуал за стриване на мастило. Мистична разходка, разказана с туш, „..досущ като китайски пъзел - сложен, мистериозен... почти митичен по структура, силен като хипнотичния разказ на една Шехеразада", според сп. Космополитън.                                                                                         

Христина Чопарова

Изображение: chitanka.info

 

„България... Има ли някъде по-красива земя, събрала в себе си ниви, в които слънцето слиза да си почине; езера като детски сълзи; планини, чиито върхове пробиват небето и сякаш крещят: „Български сме во веки веков!”? До кокичето стои дъб, до светилището – морски бряг, до кръста – люлка. Не прилича ли България на една красива, везана с шевици риза? Който и да я облече, всекиму е по мярка. Не е ли тя и песен? Тъжна, изстрадана, тежка песен, литнала към Космоса, за да разкаже за Делю Хайдутин. Не е ли тя и роза дамасцена, чиито листенца благоухаят и редят приказки за славни тракийски царе? България е държава на духа, чийто напредък се дължи и на българския език, писменост и култура. Гордея се, че съм родена в нея и че съм част от силен народ, който пази традициите и обичаите си. Кукерството, сурвакарството, нестинарството, леденото мъжко хоро, мартениците, боядисването на яйца, лазаруването – това са нашето минало, настояще и бъдеще.”

Тези силни слова прегърнаха смълчаната зала в столичното читалище „Добри Чинтулов”, където на 5 март 2018 г. (понеделник) любимата поетеса на поколения българи Ивелина Радионова представи новата си книга „България навеки”. За гостите, които нямаха възможност да чуят тези слова, се погрижи чрез много артистичния си превод професионалният преводач от и на жестов език Силвия Осиковска, която за втори път жестира литературно събитие на поетесата. „Ние ви чуваме” изказва специални благодарности и към двете дами за възможността за докосване до българското.

                                                                

„България навеки” съдържа поезия и проза - безценни истории, разказани увлекателно, както само Ива умее. С онзи богат литературен език, познат от „Алтъна”, който при цялото си богатство сякаш не успява да побере цялата сладост и красота, извиращи от самата му същина. Човек се чувства с няколко стъпки по-висок, докато слуша истинската история на Нико Коджабашията от с. Райково, Смолянско. През 1836 година той успява да получи от султана ферман за строеж на 8 църкви по особено находчив начин – като привлече вниманието на османския владетел чрез огъня, който запалил в мангал и сложил на главата си. За да имат хората домове за тихо общуване с Бога. Смелостта винаги впечатлява, особено когато целта си струва всяко неудобство по пътя към нея, всяка възможна беда или риск.

                               

Тук са и историите на бежанците от с. Кутруджа, принудени да го напуснат заради обединените в жестокостта си турци и гърци; и покъртителните разкази за старозагорци, и стихове, чиято сила удря като плесник. Защото са разговор с Левски, и диалог с балканджи Йово, писма до Йовков, писма от Сливница.... Съкровени и напомнящи за оставените следи от миналото. Следи, които личат и в растящата по самотните зидове на стари къщи коприва, и нощния звук на оронена мазилка от съборени дувари, и в чакащите завръщане прозорци на бащини къщи. Една България като конец, срязан на преди и сега.

И Ива е тук, за да държи нишките на конеца. Да напомня, че целостта ще се случи само когато има кой да го завърже на възел. Следите на миналото не са повод за тъга, те само чертаят посоката на пукнатини, втъкали в себе си целия опит и мъдрост, останал като белег за разчитане в бъдното. Знак, който пази в себе си възможността за едно изстрадано завръщане, за градеж, за обнова. За връщане на крилата при корените.

„България навеки” е повик. Тихичък, но мощен. Към всеки, който помни и не забравя. За да стори нужното и да се случи онова възраждане, което да върне живота сред истинските стойности, където всякога ще му бъде обгрижено, защитено, мило и родно. На онзи език, който знае как да говори. Защото „На този свят само с хляб човек не може, потребна му е и песен, и мъдра приказка. Майчиният език винаги потича ведно с млякото. Благозвучен, чист, богат. Нужен, колкото и млякото. А дете, което се учи да чете, прилича на разпукало се яйце, миг преди да се излюпи пиленце. Словото е рождено право на всеки. То прави хората свободни и силни. Затова е крепостна твърдина и заклинание свещено. И меч с две остриета – дава и отнема живот, радва и наранява”.

                                     

Едва ли има по-уместно време от националния празник на България, за да се появи такова слово, изразено в „България навеки”, което умее да разказва приказки, да напомня и не само да съживява минало, но и да вдъхва надежда за бъдеще. Едно бъдеще, което в никакъв случай не е имагинерно, но и не може да се опира единствено на националната гордост. Нищо не е забравено, нито би могло. Но за да има смисъл всичко изстрадано, то следва да бъде мост – солиден мост, завещан ни от хора с дух, по който уверено да вървим в заедност и да случваме точно тези бъднини, които искаме. Тук и сега, в България. С традиция, слово... но преди всичко с обич. Същата, която съзира в кризата възможност.

Утихналата зала поглъща всяка дума. Не се чува дори шум от скърцащи столове, всеки дъх е притаен. В тази съботна вечер се случва вълшебство, което една дребничка руса изящност създава пред очите на всички със силните си слова. Пропити с любов към тази България, която често забравяме, че е дом, в който е време да секнат сълзите и да изгреят усмивките. Защото, нека ви каже Ива:

Ние в този живот правим, каквото можем, пък в следващия после. Пепелта всичко заравнява и е важно какво остава след нас. Нека продължим хилядолетната приказка на своя народ, да пазим и облагородяваме земята си за тия, които ще дойдат след нас. Защото България започва от майчината ласка, от прага на родния дом, от първия урок по история, от буквите, с които изписваме нейното име, и завършва с последния удар на сърцето. И нека роденият последен помни!”

Внезапно тишината се прокъса и над залата, сред разкошните цветя, натрупани върху пианото в ъгъла, се разнесе музика. Кадри от прекрасни кътчета на България запечатаха за вечността много трогващите стихове, които ознаменуваха края на вълнуващата творческа среща с Ивелина Радионова – жена, що приказки разказва, от светулки блян извайва и всякога носи България отляво:

 

О, Боже, опази от зло България,

от робски мрак и майчини сълзи,

от земетръс, порои и пожари,

от блясък на предателски ками!

 

Пази на Рила езерата, Боже,

на Добруджата златна песента,

на Казанлъка розовото ложе,

в Родопи – на Орфея любовта!

 

Със устни, Боже, Тракия целувай,

камбаните и наш’те писмена,

а после синята мечта на Дунав

и шипченските орлови гнезда!

 

Със сила и блага дари народа,

платил с кръвта си святата земя,

България да стигне пак възхода

и да застане гордо пред света!

 

Сигурна съм, че тази среща ще се помни много време. Не само защото в рамките на час всеки от присъстващите на премиерата успя да улови нишките на миналото и бъдещето, за да усети едновременно и страданието, и надеждата. Но и заради осъзнаването, че всеки е сам по себе си мост, по който да предава нататък – колкото и както може, за да утвърждава завещаното... и да го надгражда.

                                          

Защото, по моему, единственото оръжие на истински свободните е онзи запален фенер, чиято светлина не задължава. Те са обещание за свят, в който реалността е изтъкана от любов, хармония и умиротворение. Всяко освобождение е резултат от любов. Затова съм спокойна за България. И за следващото утре.

 

Снимки и колажи: Христина Чопарова

 

Бел.авт.: Снимки от събитието – в галерията на сайта ни.

Когато се събират заедно топли хора за прекрасна кауза, то и резултатът е още по-прекрасен. Един увлекателен разказвач на вълшебни приказки и един талантлив художник от света на Тишината, които ще зарадват наистина много дечица за Коледа. Защото ще им поднесат най-хубавия подарък – една книжка, в която притчовото слово разказва истории за доброта и човечност. Написана и изрисувана с мисъл да бъде изворче, от което децата да черпят мъдрост и поуки. „Ема и жълтото коте” не е просто книжка. Тя е истински дар, препълнен с обич, за който авторът Владимир Кабрански и илюстраторът Радослав Генев не са пестили нито от времето си, нито от вниманието си към детайла. И като всеки истински подарък, той не се продава. Защото това е, което прави заедността – създава чудеса, които стоплят.

 

Владо Кабрански. Той наистина умее да разказва истории. Но преди е всичко човек с еееей такова сърце. Боли го за природата и за поголовното унищожаване на дърветата в родния му Самоков. И за онези ценности, които се загубват някъде, тръгвайки си от хората, които не ги пазят. Това състрадание се е изливало неведнъж, в немалкото съвременни истории в притчов стил в блога му „Нямам идея”. Или тетрадката за упражнения, както си го нарича. Там често разказва на своята племенница, Принцесата, увлекателни приказки, които са любими и на отдавна пораснали деца. Харесваме ги и ние, неговите съблогъри, които вече почти 10 години следим как химикът със страст и към снимането на птици и природа се превръща в автор на 5 книжки. „Страната на фантазиите”, „Разказани приказки или приказни разкази”, „Кланица”, „Старецът и песента” и „Ема и жълтото коте”. Със сигурност не са и последните му.

За Радослав Генев сме ви разказвали неведнъж. Един творец от света на Тишината, трето поколение художник, който направи изложба и в Париж. Последната му, седма самостоятелна експозиция с 50 картини бе открита в Самоков на 20 септември и в продължение на месец радваше ценители, приятели и гости в самоковската художествена галерия „Проф. Васил Захариев”. Картините на Ради приличат на магическа машина на времето, с която за миг можеш от пасторалната идиличност на самоковските пейзажи да се озовеш в тихо полюшващи се сини лодки на венециански докове, и от холандски цветни полета да кацнеш на голите клони от роден пейзаж или в тучни тоскански лозя. Оставаш очарован и преситен от багри, места, впечатления. А разстоянията се измерват в крачки между платната. Затова не е изненадващо, че на последната изложба на наследника на творческата фамилия Геневи залата е била пре-пъл-не-на.

И ето ги сега заедно, за да изваят от слово и рисунки подаръкът за децата, който още преди Деня на народните будители се е озовал в детските ръце. Едва ли има по-мила картинка от гледката на момиченце, което прегръща книжката, залепва ú целувка и се завърта около себе си в кръг. „Струваше си всичко, което направих и това, което ми предстои да направя!”, споделя Владо по повод трогателната, спонтанна детската реакция. Те, подаръците, така действат. Особено тези, за които не са пестени време и внимание.

„Ема и жълтото коте” се появяват след среща на автора с първокласници в самоковско училище. Всяка среща с деца вдъхновява. „Никога не съм мислил, че текстовете, които пиша са подходящи за деца и още мисля така. Затова бях изненадан от интереса и радостта на децата. Бях развълнуван не по-малко от тях и реших, че трябва и мога да направя нещо специално за тях. Шаблонно е, когато казваме, че децата са бъдещето на света. Шаблонно е, когато казваме, че ние възрастните сме им длъжници. Шаблонно е, но е вярно. Реших, че искам и мога да направя нещо специално за децата, обсъдих го с приятели и се захванах за работа. Исках да създам хубава детска книжка, която да е подарък за колкото се може повече деца в родния ми град.” – разказва за началото Влади.

С илюстрациите се заема Радо. Безвъзмездно, разбира се. Не би и могло да бъде другояче, когато влагаш Душа в сътвореното от теб, за да усмихваш още много Души. Толкова красиви са илюстрациите, пълни с игривост, нежност и живот! Графитните им силуети са толкова наситени с движение, че спокойно можеш да ги видиш анимирани, затичани след увлекателните слова на едно премъдро жълто коте. Нали знаете, че котките не са това, което са? Загледайте се в рисунките и ще разберете защо децата прегръщат книги, които им говорят с реч и цвят.

А знаете ли, че редактор на книжката е друг талантлив разказвач? Да, Гергана Пожарски, чийто великолепен сборник с разкази „Чекмедже за единични неща” аз самата получих като подарък за рожден ден от обична приятелка преди няколко години. А когато се съберат толкова творци, обединени в името на децата, резултатът е очевиден. „Ема и Жълтото Коте“ ще бъде Коледен подарък за деца от 2-ри, 3-ти и 4-ти клас във всички училища в Самоков. И не само там, защото от страничката на Влади във Фейсбук научихме, че жълтото коте и Ема ще търкулнат кълбото на историята и към други градове. До още много деца. И не, книжката не се продава! Тя се подарява, с искрените благодарности на автора към партньорите му в заедността.

Защото така се случва тя. И нека е повече!

Христина Чопарова

Снимки и илюстрации: Ема и жълтото коте,

личен архив на Владимир Кабрански и Радослав Генев

Когато сърцата са си далечни, за да се чуят, е нужно да крещят. На едно сърце разстояние диалогът е без думи. А с нейните заедността се превръща във вълшебство. Тя, дето все пише до Любовта. Ивелина Никова. Не е вярно, че не праща писмата – в мразовитата вечер на 11 март те пристигнаха, където бяха пратени. И отговорите не закъсняха – птици от усмивки и лъчи от взаимна радост. Всички говорят на един език, когато са само на сърце разстояние.

Тя подреждаше изданията на „Все ти пиша, Любов”, когато пристигнахме в столичното читалище „Добри Чинтулов” – самото изящество в малка черна рокля, светещи коси и усмивка до ушите. Радостта да се видим отново след премиерата на повестта ú „Алтъна” беше неподправена и взаимно стопляща. И бликна като детски смях при вида на сините горски цветя, така любими и на двете ни. Сега красят дома ú в Провадия, ароматно припомняйки всеки миг от поетичната вечер.

Вълнуваше се заради интервюто за „Ние ви чуваме”, заради радостта в очите на гостите си, заради предвкусваното удоволствие да говори на езика на обичта чрез стиховете си, нежни като самата нея. И когато в малката заличка на читалището се изля човешкия поток, във въздуха се понесоха птиците от усмивки и засветиха лъчите на взаимната радост. Като екзалтиран фокусник, Пролетта бе създала най-красивите си творения, чиято свежест и аромат извикваха още радост у Ива, и още усмивки у тези, които заедно с цветята ú подаряваха сърцата си.

     

        

Малката зала после се насити с топлите слова на Пламен Глогов, организатор на културната дейност на читалището, с които той откри литературната среща, а после микрофонът в ръцете на Ива разля благодарности – към невероятния жестов преводач Силвия Осиковска и към гостите. И писмата до Любовта излетяха от кориците на стихосбирката, понесоха се над притихналите в благоговение лица и погалиха зажаднелите за красота души. Гласът на Ива редеше филигранните слова, посветени на сина ú, на Любовта, на хората в тишина, а изящния, артистичен и много емоционален жестов превод чудесно ги допълваше с рисунък. Силвия Осиковска даде всичко от себе си, за да направи стиховете на Ива Никова по-достъпни за гостите без слух.

И магията се случваше пред взора ми. Можех да усетя красивите нишки на взаимния обмен, които превръщаха автор и читатели в едно цяло, говорещи на един език, разтопени в омаята на словото. Чувстващи Души, които си говореха без думи, защото бяха на сърце разстояние и единствената реалност за тях бе Любовта – не само в шестия вечерен час на 11 март, не само в малката читалищна зала, а в един свят, много отвъд стените на зримото. За тези, за които думите не стигаха по обичайния начин, жестът срути бариерите на звука, за да ги приближи до красотата на слово, изрисувано във въздуха. Почти като магия, която увлича в танц, и искаш още, и още...

          

      

         

Тази вечер Ива бе в стихията си – прекрасна и смела, споделяше опитността както от радостта, така и от болката. Морзовият ú код почука на всяко сърце и внесе надежда, пресипа от нейната смелост, покани за честност и помоли за отключване на вратите. Посланието до всички бе да чуят Любовта и чрез болките да осъзнаят, че Любовта е отвъд егото, отвъд всички капани на винаги рационалния ум, отвъд страховете.

Omnia vincit amor. Любовта наистина побеждава всичко. И на душата става и леко, и ведро, и оптимистично, каквото следва да бъде, защото този живот е прекрасен заради хилядите, на практика безкрайни възможности да го изживееш по начини, които сам избираш - с ясното съзнание, че няма грешен избор, защото всеки те отвежда до нужна за теб опитност. Трябва само да си позволиш да се отпуснеш в доверието на всичкостта, където няма място за страхове, защото всичко е пътуване, движение, живот. И любов, без която не бихме били това, което сме.

             

                

Винаги сме на едно сърце разстояние. Понякога го забравяме, а е толкова лесно да се припомни – нужни са няколко вълшебни слова и време, което да подариш на другите. Човешкия поток отнесе със себе си птиците на радостта, подписани книжки за спомен от Ива и бълбукаща благодарност за осмисления ден и заедност. Елена, Цветислав, Тино и Дамян, които уважиха литературната среща, не спестиха възхитата и сърдечността си в края на премиерата. Всеки от тях лично благодари на Ива за възможността да се озове чрез преводача в нейния свят, където всичко е добро, светещо, пълно с надежда. И да си вземат от нея.

           

Мразовитият вятър по улиците не успя да откачи усмивките. Нито да помрачи топлината, безразлична към прегръдките му.

Защото когато отвътре е топло, няма значение какво е отвън.

Повече снимки може да разгледате в галерията на сайта ни.

Текст, снимки и колажи: Христина Чопарова