Деветнадесети юни. Топлата вечер ухае на липи и щедро разлива упойващия аромат над човешкия поток, преливащите от цвят алпинеуми и бронзовата замисленост на Христо и Евлоги Георгиеви. Наближава шест. В шест вечерта се случват или чудеса, или апокалипсиси. Стъпките ми се изгубват в многолюдието на Софийския университет и съвсем се залутват из прохладата на Аула Магна в Ректората. На бели триножници кротко почиват фотографии. Чувствам се като търсач на изгубени съкровища, а всъщност търся едно съвсем конкретно чудо – изложбата на Ния Якимова. Чудото е на път да се превърне в апокалипсис, защото изложбата съвсем не е там, където съм. Всъщност е в галерия „Алма Матер”, където за пръв път самостоятелно се открояват 13 от невероятните платна на Ния, наситени с магически сюрреализъм.

Published in Art

Като гледам картините ú, неволно правя асоциации със странния свят на Борис Виан. В тях има по нещо от магичния сюрреализъм на Салвадор Дали. И от наметнатия с болка крясък на Фрида Кало. Но тя просто е Ния. Ния Якимова. Един творец, който не чува нищо, а с толкова богато въображение, от което се раждат невероятни неща. Повече от човешки, някак си извън времето и пространството сякаш, но все пак тук и сега.

Published in Art