Риболовът е странен спорт. Съвсем непонятна за мнозина страст да примамваш, да чакаш, да улавяш подводните обитатели на реки, езера и язовири. Да ставаш по първи петли, за да висиш над въдицата в пълно мълчание и при не винаги комфортни атмосферни условия. Става ти жал за мятащата се без въздух в кошовете риба, и – въпреки погнусата – и за тлъстите червеи, жертвено нанизвани на закривените куки. Само заклетите рибари обаче познават тази страст и удовлетворението на пълния кош, както и хедонистично предвкусвания опечен улов. Разбира се, срещат се и такива, които връщат обратно уловената риба във водоема – тяхната цел не е да я консумират, а просто в удовлетворения зов на извечния ловен инстинкт. Като спортна дисциплина риболовът има традиции и сред хората със слухови дефицити, които си имат и клубове. Такъв е „Тихите куки” към Районната организация на глухите в София, който на 8 октомври 2016 отбеляза десет години.

Топлината на кафето приятно се разлива по дланите ми, жадно залепени за пластмасовата чашка. В съботната сутрин Март нещо спори със Северняка, препират се, разрошват косите на сънливи пешеходци и нахално изпробват дебелината на якето ми. Вече се укорявам, че реших да откривам летния сезон точно днес. В Докторската градинка няма жива душа, а студът не пречи единствено на жизнерадостните четирилапковци, които душат въздуха и любопитно се ослушват, преди да се понесат след неясно какви звуци. Клошарят отсреща намества мръсно, опърпано одеало, с което си е направил заслон.

Поемам към алеите зад народната библиотека „Св. Св. Кирил и Методи”, където в 11.00 ще започне благотворителния турнир по петанк.

Когато е лято, зеленото на гората има особено притегателна сила. А когато има и хубав повод за срещи с приятели, е съвсем неустоимо.  Затова не е изненадващо, че тази година желаещите да отбележат патронния празник на глухите в България в хижа „Панчо Томов” на Витоша бяха наистина много. Сто петдесет и седем души със слухови дефицити от всяка възраст бяха заявили включването си и някак бе радващо да видиш как хора от третата възраст крачат към върха, бодро напредвайки с тояжки и бастунчета. Нито наличието на хапещи насекоми, нито възсилното слънце бяха аргумент за тях да си останат по домовете на 11 юли 2015 г.

Втората световна война оставя след себе си жестоки белези – тела и души са белязани с травми, които ще преживяват отново и отново, до живот. Докато не се научат как да се освобождават от тях. За войници и цивилни спортът се превръща в средство не само за рехабилитация, но и за приемане. За преобръщане на недостатъци в предимства. И за изпробване на граници. Благодарение на д-р Лудвиг Гутман много от ранените преоткриват в клиниката му „Стоук Мандвил” възможностите на телата си и радостта от живота. Провежданите там спортни игри за военноинвалиди се изпълват със състезателен дух. И когато по повод Олимпийските игри през късния юли на 1948 година в Лондон д-р Гутман организира състезание за ранените през войната, на спортната площадка с хъс се подреждат инвалидни колички, за да премерят сили в стрелба с лък. Това е началото на Паралимпийските игри.