Ако дете под 10 години иска разрешение или се допитва до мнението на родителя си, това е в реда на нещата. Но ако е на почти 30 и се налага да иска позволението или одобрението на мама и тате, това определено е обезпокоително. В настоящата публикация чрез примери се разглеждат ситуации, при които е заличена границата между грижа и контрол от страна на родителя, което от своя страна води до зависимост на детето и страх от самостоятелност. Когато детето е със слухов дефицит и /или със затруднения с говора, обикновено е извинимо и оправдано до него да се намира помощен асистент и още повече, ако това е собственият му родител, за да се чувства то по-спокойно. Но дори в този случай говорим по-скоро за изключения, в които става дума за еднократна, временна и конкретна помощ, при това само когато е наистина крайно необходимо. Но какво се случва, когато тази помощ е перманентна и е начин на живот?