Петък, 02 Юни 2017 14:00

За думите и отношението

Написана от

За да започне една промяна, тя започва първо във всеки човек. Едва след това, покрай неговите действия, започва да се проявява и в света. Но за да има възможност която и да е промяна да се случи, трябва да са налице условия -  и едно от тях е готовността да гледаш на нещата по различен отпреди начин. Мисълта води след себе си действието, а не обратното.

Замисляли ли сте се, че когато се даде име на нещо, то се облича в образ? Тогава, ако някой бива определен като „човек с увреждане”, на него ще се гледа според определението. След това всички опити за доказване и разубеждаване ще са напразни. Нали по дрехите посрещат. Определенията са точно тези "дрехи", в които хората поставят себе си или другите. И сами може да предположите какъв е резултатът, когато определенията са с позитивни, и когато са с негативни конотации.

Човек не би определил себе си като увреден, ако би бил запитан дали се чувства така. Това не значи, че не е минал през свой път на страдание, на преодоляването му, на приемането на себе си - все ситуации, в които да почерпи сила, да си възвърне вярата. Разбира се, че този път е осеян с много строшени илюзии, разбити очаквания - но това е път на растеж, от който се излиза цял. И в никакъв случай - увреден.

Тогава не бива човек да бъде принуден да носи такова определение и да бъде приеман в такава светлина. Думите задават и отношението.

Никой не може да знае колко дълъг е пътят, който всеки изминава чрез онова, което му се случва. Целта на бурите в този живот е точно в това, да не си същият след тях. Силата на бурята нанася удари, но физическите поражения са урок, изпробване на граници и възможности, нови открития. Човекът е адаптивен и се приспособява към всякакви ситуации, а след време дори е благодарен за всичко, което е научил чрез спецификата на състоянието си. Това заслужава уважение.

Липса на такова е изразът "хора с увреждания". Спрямо хората, които нямат физически дефицити, може би изразът е коректен. Но съпоставката, сравненията, съревнованието никога не са добър критерий. Няма хора, абсолютно неприкосновени по отношение на здравето - физическо и психическо. С онова, което казват, правят и мислят, хората сами задават атмосферата и качеството на живота си. Истинските увреждания са тези, които поразяват душевността. Неспособността да се обича, липсата на морална еволюция, духовната нищета, безразличието.

В тази връзка наличието на физически или сензорен дефицит е своего рода възможност за проверка. Към този, който е в състоянието - да изпита силата на волята си, да опознае себе си чрез новото състояние. За хората около него - огледалност как самите те гледат на случилото се - като на криза или на възможност. Докато обществеността продължава да има към хората в специфични състояния отношение като към непригодни, увредени, различни -  не може да се случи чуваемост и да е налице приемане, включване и най-вече, равнопоставеност. Със самото им определяне като увредени, тези хора са поставени извън всякакво равенство. То не може да се случи, докато не бъде премахната бариерата на думите-паразити.

БлагоСловение. Благостта е уважение към словото, изконната добрина, която съгражда.

Затова отправната точка, от която трябва да започне промяната е разбирането, че точните думи и изрази задават правилното отношение и обществени нагласи. И „хора с увреждания” не е от тях. Акцентът е необходимо да пада върху човека, не върху състоянието му. Докато думата „увреждане” се използва наравно с думата „човек”, няма да бъде налице нужната обективност спрямо неговите качества, потенциал и възможности. Докато акцентът е върху състоянието, се култивира масово съчувствие, напълно излишно в контекста на разбирането, че подобен житейски модус не е наказание, а част от израстването на всеки човек. Че това са неговите собствени уроци, които го изграждат, и поради това заслужават възхищение.

Няма никакво възхищение, нито уважение в израза "хора с увреждания". 

Има достатъчно примери, с които различните хора непрекъснато показват непознати и вдъхващи респект страни на характера си. Надали е нужно да се споменава името на Стивън Хокинг, емблематичен с посланията си, че същността на човека се простира много отвъд физическата му форма и не се изчерпва с нея. Няма невъзможни неща, има неизпробвани.

Мнозина от вас знаят колко са големи антипатиите ми към думите-паразити, и конкретно към "увреждане", независимо от контекста, в който се поставя. И особено спрямо хората със специфични слухови потребности. В средите на тихата общност те са толкова различни и индивидуални, че е безкрайно неуместно да бъдат поставяни под общия знаменател „хора с увреден слух” или „хора с проблеми на слуха”. Проблеми? Още една дума, която звучи също толкова грозно и неприемливо.

Липсата на слух не означава увреден такъв. И е проблем единствено за тези, които са избрали да го виждат по този начин. Самите нечуващи хора, без помощта на техническите си средства (слухови апарати или кохлеарно-имплантни системи), са просто нечуващи хора. Нужно е използването на изрази, които са фактологически коректни и не нарушават личното им достойнство, същевременно не ги поставят в категорията на негодни за труд и социализация. Гражданите на една държава заслужават на тях да се гледа като на човешки същества. Не и като на увредени индивиди, които са принудени да защитават непрекъснато правото си да бъдат хора.

А и защо е нужно да се етикира като увреждане едно състояние, което е просто различно и има свои предимства?

Думите задават отношението. И ако всеки внимателно подбира своите, оглежда ги преди да ги подари някому, светът би бил много по-здрав, по-светъл, по-човечен. Защото промяната е възможна само когато е осъзната силата, способна да променя.

Христина Чопарова

Изображение: интернет

Прочетена 742 пъти