Роден между март и юли 1772 г. в Сарагоса, Роберто Франсиско Прадез-и-Готие е Глух по рождение син на чуващо семейство, което той по-късно ще опише като „изтъкнато”. Баща му Педро е бил строител на Имперския канал в Арагон, най-значимото дело в Испания през 18 век. Семейството е с френски произход, a моминското име на майка му – Готие – предполага, че тя е била французойка. Синът им Роберто е бил обучаван у дома, като понякога приписвал заслугите за това на „грижовната си майка”, а друг път и на двамата си родители.
Неговата реч е била, както сам я описвал, „неразбираема”. Въпреки това той нямал проблеми в общуването си с чуващи хора, тъй като отлично можел да ги разчита по устни, без значение от ъгъла, под който седели или стоели. Историята не разполага с методите, по които Прадез е бил обучаван, но е възможно семейството да е познавало френските методи на обучение за нечуващи.
Като младеж самият Прадез записал някои подробности от ранния си живот. Осиротял „на крехка възраст... лишен от средства за препитание и само с начално образование“, което е постигнал с „изключителни усилия“. Убеден, че поради своята глухота и бедна реч той не може да се стреми към положение в живота, което съответства на неговото „отличително раждане“, не желае нищо повече от „честно занимание, с което да осигури прехраната си“, затова се обръща към изучаване на изкуството, постъпвайки в Академията по изящни изкуства „Св. Карлос” във Валенсия през 1789 г.
Едва 16-годишен, той не разполагал с други средства освен издръжката, която можела да му осигури „бедната му сестра”. В Академията в продължение на 7 години Роберто изучавал рисуване и гравиране под ръководството на Мануел Монфорт. Но младият художник знаел, че най-добрите учители се намират в Мадрид, а не във Валенсия. И така през 1797 г. той пътува до Испанския двор, където – едва 24-годишен – е приет да учи при известният професор дон Фернандо Селма, в Кралската академия по изящни изкуства „Св. Фернандо”. Неин почетен президент е художникът Франсиско де Гоя, вече глух по това време.
Година след като се записва в Кралската академия, през 1789 г., Роберто Прадез поисква стипендия от Чарлз IV. Помолен да коментира тази молба, неговият учител дон Фернандо Селма похвалил своя питомец за добрата преценка и отбелязал своя личен интерес към развитието и радост от уменията му. Академията подкрепяла прошението на Прадез, заявявайки, че „поради своето усърдие, поведение и естествени обстоятелства той заслужава кралското състрадание на Негово Величество, докато овладее изкуството на гравирането”. Кралят очевидно е бил съгласен, защото награждава Прадез със стипендия от девет реала на ден. Информирана за кралското решение, академията насочва Салма да се погрижи за напредъка на своя ученик.
През лятото на 1799 г. Прадез участва в конкурс, спонсориран от академията. Негов конкурент е състудента му от Мадрид Естебан Боа, подкрепян от академия за изящни изкуства на Барселона. Положението им е сравнително сходно – по онова време Прадез е 27-годишен, а Боа с две по-малък, но и двамата са станали студенти по едно и също време. И двамата участници копирали предварително портрет на Богородица, който висял в кралския дворец. Прадез печели конкурса с 13 гласа срещу 6 на Боа, и ден след това принц Фердинанд го награждава с унция злато. Прадез убедително демонстрира таланта си в състезанието по гравиране и печели наградата, но въпреки тези успехи, състоянието му в училището по изкуства скоро намалява.
За ужас на академията, той понякога ходел с месеци, без да представи никаква работа, а реакциите на неговия инструктор към това, което той представял - гравюри, рисунки, скици на ръце, устни, носове и така нататък - били в най-добрия случай незадоволителни. Глухият художник работел тогава по частни поръчки, без съмнение поради икономическа необходимост - няколко години след като се записал в училището, той се оказал "напълно лишен от средства, с които така се издържа, и изправен пред необходимостта да проси" - и тези външни задачи най-вероятно са му оставяли малко време за академията. Той вече не учел под ръководството на Фернандо Селма и до 1801 г. майсторът-гравьор преразглежда първоначалната оценка за бившия си ученик: „Тъй като той е глухоням, му липсват идеи и е невъзможно да го накараме да разбере различни принципи на изкуствата“. Три години по-късно оценките на Селма не са се подобрили: „усърдието му може да бъде много по-голямо; не смятам за възможно препитанието му само с това, което е способен да изпълни, и още по-малко е възможно за него да напредва в професията си."
Въпреки че стипендията на Прадез е била подновена още веднъж и за последен път през август 1804 г., името му не фигурира в архивите на академията след тази година, а на следващата пролет той се представя в Кралското училище в Мадрид. Там той участвал пълноценно в живота на институцията почти от момента на пристигането си. Той се потопил в ежедневното преподаване на уроци по изобразително изкуство и се съобщава, че неговите признателни ученици „се възползват от (уроците) и получават тези инструкции с най-голямо удоволствие”.
Навременното откриване на Кралския колеж за Глухи и неми на 9 януари 1805 г., организирано от Кралското икономическо дружество, наречено „Приятелите на страната” и спонсорирано от короната, дава възможност на Прадез да кандидатства за учителска позиция още през м. Май, предлагайки да учи нечуващи деца да рисуват. Членовете на борда на директорите бързо разпознали предимствата от един нечуващ инструктор. Прадез, съгласили се, би бил „много по-подходящ от всеки друг, с оглед на съответствието със съществуващата организацията и тези, на които той ще преподава в нея”.
Бордът на директорите бил на мнение, че изобразителното изкуство ще бъде изключително полезно за техните подопечни, още повече, че то редовно се преподавало в чуждестранни училища за нечуващи. И когато кралят отхвърлил искането на Икономическото дружество за стипендия на Прадез, позовавайки се на недостиг на средства, Прадез не се уплашил и доброволно предложил да преподава без заплащане. Предложението му било прието с радост и така започнала една изключителна кариера, която продължила повече от три десетилетия.
Както забелязали членовете на борда, новият учител по изобразително изкуство „възприема чрез движението на устните по-голямата част от думите, адресирани към него, той разбира отлично, каквото и да му се каже чрез писане или ръчна азбука, и отговаря по един или друг начин напълно уместно”. Тибурцио Ернандез, член на управителния съвет на училището, разглежда по-подробно способностите на Прадез за четене по устни: „Глухият г-н Роберто Прадез отговаря на всеки, който го заговори, а аз си направих труда да експериментирам (за да видя) дали докато седях под нивото на погледа му, а той стоеше изправен, можеше да ме разбира. Забелязах, че той разбира дори по този начин и най-многото, което прави, е да гледа по-отблизо, за да може да разчете естествения говор”.
Заедно с главния учител, Праздез разработва училищната програма, а с асистент-преподавателя председателстват и ръководят изпитите на студентите. Ролята му на учител се разширява бързо и през 1808 г., по негово предложение, е назначен да преподава писане, a в следващите две години той вече е главен учител на децата по писане, броене и смятане. Скоро след като глухият художник постъпва в Мадридското кралско училище, „Приятелите на страната” свикват първата публична проверка на студентите си (държавен изпит). Подобни демонстрации, които се провеждат и в „патриотичните училища“ на Икономическото общество, са служили за привличане на вниманието към зараждащата се институция, демонстрирайки постиженията на глухите ученици и доказвайки, че те наистина могат да бъдат образовани, и по този начин насърчавайки каузата на тяхното обучение, пише в книгата си Сюзън План „Тихото малцинство: образование за Глухи в Испания от 1550-1835”, Гл. 5.: „Войната за независимост нарушава преподаването”, стр. 122.
Изпитите били проведени в кметството, с „Приятелите на страната”, включително почетната женска секция или „Дами на честта” (Damas de Honor), управителният съвет на училището и всички присъстващи. През годините в тях са се включвали също членове на благородни фамилии, на кралската фамилия и дори самият крал. Децата са били изпитвани по аритметика, да отговарят на въпроси и имена на обекти, които са им показвани; да преобразуват думи, изписани с ръчна азбука или представени с жест, да спрягат глаголи, да образуват изречения и да разпознават части на речта.
Демонстрирали са също и речта на студентите, като произнасят думи „с достатъчно яснота”. Малко време e било отделено на артикулацията обаче, тъй като „Приятелите на страната“ са смятали за „по-полезно“ да инструктират своите подопечни по „други много по-важни теми“. Те изразили съгласие, че речта е просто „украшение, по-подходящо за изненада и удивление на обществеността, отколкото полезно за самите глухонеми“. По този начин са затвърдили стереотипа „глухоням” (бел. ред.)
Войната за независимост започва през есента на 1808 г. Управителният съвет на Кралския колеж приема предложението на Прадез да преподава писане, като го назначава като действащ професор по калиграфия. През тези години на криза значимостта на Прадез нараства драстично, тъй като официалните му задължения са били разширени, за да стане професор по писане и аритметика, като неофициално е поел цяла поредица от задачи на училището. Поведението му през военните години не би могло да бъде по-героично, след като е споделял нещастието с шестима свои ученици между 1811 и 1814 г., без да престава да ги учи.
През зимата на 1811 г. училището търпи много лишения и Прадез е принуден заедно с учениците си да се премести на следващата година в общинското училище „Св. Илдефонсо”, познато повече с названието „Ниньос доктринос”. Той изпраща писма с молби за помощи и за дрехи, но не среща подкрепа. Накрая излиза да проси на улицата. Част от учениците му умират поради болести, причинени от липсата на храна и последващо недохранване.
През 1814 г., в края на войната за независимост и след експулсирането на французите, училището е отворено отново, а Прадез и оцелелите ученици могат да се върнат. Училището отново е под егидата на Кралското икономическо дружество, а той продължава да работи като професор по калиграфия и рисуване. Претърпява два процеса на политическо пречистване заради направени противоречиви изявления, като е оправдан в първия и осъден във втория. До смъртта си остава преподавател.
Глухият калиграф се сбогува със света на 7 декември 1836 г., на 64-годишна възраст. Въпреки че менторите му нямат високо мнение за способностите му като преподавател заради неговата глухота, а сам той е определял гласа си като „неразбираем”, по показател липса на слух Роберто Прадез-и-Готие е бил близък на нечуващите ученици, което е изиграло роля в тяхната мотивация за образование в сферата на по-красивото писане и аритметика. Все пак човек може да предаде нататък само толкова, колкото сам умее и знае.
NB: Статията е подготвена за целите на календарния ни проект "Тиха Уикипедия". Цитирането ни като източник е задължително.
Преведе от английски и разказа: Христина Чопарова
Изображение: Wikipedia
Cдpyжeниe HЦAK "Hиe ви чyвaмe" e нocитeл нa изĸлючитeлнитe пpaвa дa пyблиĸyвa тaзи cтaтия