Христина Чопарова

Христина Чопарова

Втората световна война оставя след себе си жестоки белези – тела и души са белязани с травми, които ще преживяват отново и отново, до живот. Докато не се научат как да се освобождават от тях. За войници и цивилни спортът се превръща в средство не само за рехабилитация, но и за приемане. За преобръщане на недостатъци в предимства. И за изпробване на граници. Благодарение на д-р Лудвиг Гутман много от ранените преоткриват в клиниката му „Стоук Мандвил” възможностите на телата си и радостта от живота. Провежданите там спортни игри за военноинвалиди се изпълват със състезателен дух. И когато по повод Олимпийските игри през късния юли на 1948 година в Лондон д-р Гутман организира състезание за ранените през войната, на спортната площадка с хъс се подреждат инвалидни колички, за да премерят сили в стрелба с лък. Това е началото на Паралимпийските игри.

Вторник, 05 Януари 2010 02:00

Деца на тишината

През 2007-ма година едно общообразователно английско училище провежда Дни на Спорта, в които децата са със смесен състав. С цел да се подобри интеграцията на децата със слухови увреждания, те се разпределят в 24 отбора, които имат задача да извършат 24 различни спортни дисциплини. Определен е състав, който да известява края на всяка дейност, след събирането на определен брой точки.

13-годишната Лора Траггил, напълно глуха, е била поставена в конфузна ситуация по време на спортните игри, тъй като не може да чуе известяването за приключването на съответната игра, и продължава да играе, превръщайки се в обект на смях и подигравки.

Сряда, 24 Юли 2013 03:00

Deaflympics

  Дефлимпикс (наричан преди „Световни игри за глухи”, и „Международни игри за глухи”), е всъщност Международен олимпийски комитет (МОК), в който глухи спортисти се състезават на високо ниво. За разлика от спортистите в други международни комитети – Олимпийски игри, Паралимпийски игри, Специални олимпиади, Дефлимпия е лишена от звуци (т.е., не се използва стандартният сигналнен инструментариум – стартови пистолети, мегафони за команди или съдийски свирки. Игрите са организирани от Международния комитет на спортове за глухи (МКСГ).

Вторник, 07 Юни 2016 03:00

Когато всеки ден е доброта

Животът е пълен с изненади, които вади като вълшебник от магически ръкави. Не бих казала, че изненадите в повечето случаи са от тези, които се харесват. Но пътят към прозренията винаги е осеян с дози болезненост – просто няма друг начин да се събудиш и да прогледнеш за някои неща, без да се случат онези другите, болящите. Просто е – за да оздравееш, трябва първо да преминеш през болестта. А за да останеш здрав, трябва да помниш, че всяка болест се явява сигнал да гледаш, където трябва.

Скъпи приятели и читатели, в статията със заглавие Питай, опитвай и не се обезсърчавай ви разказахме историята на малкия Валери, която баща му сподели с нас. През декември м.г., няколко дни след третия рожден ден на момченцето и след множество проучвания за по-добър информиран избор, родителите му се решават на кохлеарно имплантиране. Трудно решение, но – оказало се – правилното. Поводът за настоящата публикация се дължи на неизказаната радост на родителите му  от първите положителни резултати.

Валери e само на 3 годинки и е от Стара Загора. Малкият е със слухозагуба, която семейството изживява болезнено, предвид факта, че ситуацията е нова за тях, непозната и поради това – в известен смисъл плашеща. Въпросите дали правят най-доброто за детето си, какво трябва да се направи още и търсенето на средства да облекчат стреса за всички се превръщат в страховити призраци. Семейството на Валко предполага, че слухът му е увреден след раждането – от антибиотици или ваксината Пентаксим. Бабата на детето има спомени, че като бебе малкият е реагирал на името си. За историята на един труден избор в кохлеарното имплантиране разказва бащата на момченцето - Петко Нейков.

Сряда, 15 Април 2015 03:00

За кохлеарното имплантиране

У нас продължава да расте броят на децата с кохлеарни импланти. В техническо отношение процесорите на КИ търпят изменения и прецизност, които подобряват и естетиката на самата технология, но все още за много семейства цените на имплантите са непостижимо високи. Самите процесори с времето също се амортизират. Подлежат на овлажняване и други въздействия, които в някакъв момент могат да лишат детето от достъп до звуците, с които е свикнало, което е стрес както за него, така и за родителите му. Не е лесно да се вземе решение за имплантиране и въпросът за тези технически средства остава актуален и у нас. В този преводен материал споделяме опита на хора, преминали през избора на различни технически средства и начини за справяне. И не на последно място, заради позитивизма, въпреки трудностите. В крайна сметка, опитът няма националност.

Сряда, 24 Септември 2014 03:00

Успешен родител – що е то?

След като преди време имах възможността да се запозная с книгата на Алис Милер „В началото бе възпитанието”, абсолютно се убедих, че възпитанието в по-голямата си част, поне онова авторитарно калъпче, в чиито рамки бяха принуждавани да се движат децата на 80-те, е излишно. И че думата „възпитание” сама по себе си налага асоциации с контрол, с наложеност и всичко онова, което осакатява свободата на собствения избор. Aдмирирам появата на програми като ТУР (Трениране на успешни родители), за която ще стане дума по-надолу.

  Когато родителите за първи път се сблъскат с факта, че  детето им е със специфично състояние и специални потребности, те започват пътуване, което ги отвежда в един живот, който често е изпълнен със силни емоции, трудни решения, взаимодействия с много различни професионалисти и специалисти, както и нестихваща нужда от информация, ресурси и адекватни услуги. За първия сблъсък на родителите с тези специфични нужди говори Силвия Аладжова.

 

Четвъртък, 19 Септември 2013 03:00

Трябва да питам мама!

Ако дете под 10 години иска разрешение или се допитва до мнението на родителя си, това е в реда на нещата. Но ако е на почти 30 и се налага да иска позволението или одобрението на мама и тате, това определено е обезпокоително. В настоящата публикация чрез примери се разглеждат ситуации, при които е заличена границата между грижа и контрол от страна на родителя, което от своя страна води до зависимост на детето и страх от самостоятелност. Когато детето е със слухов дефицит и /или със затруднения с говора, обикновено е извинимо и оправдано до него да се намира помощен асистент и още повече, ако това е собственият му родител, за да се чувства то по-спокойно. Но дори в този случай говорим по-скоро за изключения, в които става дума за еднократна, временна и конкретна помощ, при това само когато е наистина крайно необходимо. Но какво се случва, когато тази помощ е перманентна и е начин на живот?