Да четеш поезията на Владислав Кацарски е покана да влезеш в много съкровен, интимен свят. Едва ли има по-голяма интимност от това да разголиш Душата си. Човек изпитва леко неудобство, че е станал свидетел на нещо толкова възвишено, изразено с думи и сякаш недокрай изказано – та нима при многохилядното изобилие от български думи съществуват такива, способни да изразят в пълнота неизразимото?

Всички реки текат. И техните прекрасни води, очевидно,  притежават особена магия. Едновременно отмивайки тревогите и вливайки  спокойствие – като ритъм на дишане, в който човек и река са едно и също. В „Сидхарта” Херман Хесе описва принц Гаутама, седящ в покой край бреговете на река в Урувела, където получава прозрение, превръщайки се в Буда;  край река Пиедра Пилар и нейния спътник на Паулу Коелю преживяват душевен катарзис чрез откритието на необикновеното, което се случва непрекъснато около нас. Водите на Дунав мият бреговете на Свищов, където съзерцателната натура на Оля Недкова (Драева) води скрит, почти интимен диалог с винаги променливите, и в същото време до болка познати вълни.