Кино
Харолд Макграт – романистът, който насели нямото кино с романтика и приключения
Автор: Христина ЧопароваВ началото на 20 век светът е жаден за интересни истории, а вестниците публикуват от откъси до цели страници от романи на популярни автори. Време на разцвет и усилено творчество в изкуството и литературата, които оставят за поколенията значително наследство. Нямото кино просперира, говорейки без думи, и по синхронно стечение на обстоятелствата голяма част от филмите, реализирани между 1901 и 1931 са по сценарий на тежко чуващ романист, чиито книги се публикуват в пресата, играят се в пиеси на Бродуей или се реализират за големия екран. Харолд Макграт, който насели нямото кино с любов, приключения и мистерии.
Филмите по действителен случай всякога грабват интереса, а когато са френски – още повече. Французите умеят да разказват по достоверен и красив начин дълбоко човешки истории, оставайки верни на автентизма им. Такъв е случаят и с появилата се на голям екран още през 2014 г. история на сляпо-глухата Мари Хертин, режисирана от Жан-Пиер Америс. „Историята на Мари” (Marie’s Story) e наистина завладяващ разказ.
Свойствено е за роднини да се интересуват от личния живот на близките им хора. Дори смятат за естествено и в реда на нещата да раздават непоискани съвети или да задават неуместни въпроси. Близостта между деца и родители зависи от това доколко си споделят. Родителите са там, за да подпомагат емоционалния растеж на децата си. А ако родителят е сам? А когато децата са три? При това момичета. При това достатъчно големи, за да нямат нужда от напътствия. Всъщност, имат. Какви, ще видите в романтичната комедия "За всичко е виновен Фройд" (Tutta colpa di Freud, 2014).
Понякога трябва да се срещнат два свята, но не за да се види кой от тях е излишен, а за да покаже колко са объркани посоките им. И нещата, в които са вярвали. Нещо такова се случва в романтичната комедия на британската режисьорка Шери Фолксън „Булката дубльор” (The Decoy Bride, 2011).
Вярвате ли на очите си?
Ето че отново е петък. Може би мнозина от вас търсят интересен филм за почивните дни, на който да се насладят с любима напитка и в любима компания. Затова днес в рубриката за кино ви предлагаме селекция от четири заглавия, в които общото са "тихите" роли. В тези толкова различни като сюжет ленти участват както актьори без слух, така и актьори с роли на хора със слухови дефицити. "Тихите" роли са само акцент във всеки от филмите, но придават достоверност, без която никоя история не е интересна. Вижте кои са.
Краят на седмицата. Време за почивка с любими неща. Със сигурност филмите са едно от тях и ако сте от тези, които имат колебания какво точно да гледат, днес ще ви представим един филм, които е подходящ за отморяващ уикенд – лек, ненатоварващ и приятен. Комедията "Камъкът на раздора" (The Family Stone, 2005).
Тишината плаши заради това, че изолира. Откъсва те от всичко, което достига до теб чрез животрептящата нишка на звука. Дистанцира те от хората – дори в присъствието на тълпа виждаш само движещи се устни... а до теб не достига нищо от това, което мълвят. Какво би станало, ако над целия свят, преситен от шумове и какофония, се настани безмълвие? Без радио. Без телевизия и музика. Без гласове. Едно вечно тихо място (A Quiet Place, 2018), без нито звук. Там съвременния свят е ограбен не само от звуци, но и от човешко присъствие. И като в сюрреалистична творба на Клифърд Саймък, причината е в инопланетни хуманоидни същества - гигантски, грозни, слепи... чиято кръвожадност се отключва и от най-тихия звук.
За Любовта, приемането на себе си и другите, осъзнаването на мрака вътре в теб и пътят на празнотата, по който излизаш до извора. За да светиш. 130 минутната лента на японската режисьорка Наоко Ямада „Koe no katachi” (Формата на гласа), с английски превод A Silent Voice (Гласът на тишината), е филм за катарзиса – онова ударно преобръщане, след което започват всички трансформации, защото промяната е живот. А основното училище е онзи вододел, в който животите се учат да се срещат, да се опознават и да градят отношения. Вододел, в който приемането е част от припознаването, но няма как да искаш да бъдеш приет от другите, когато не си приел самия себе си.
Kолко добре познаваме себе си? Дори тези, с които съжителстваме години наред под един покрив? Чуваме ли се, когато се слушаме, или просто механично отчитаме звуците, вложени в думите, излизащи от нечии устни? Колко процента от вниманието ни е истински ангажирано с това, което другият ни казва, докато ни говори? Тук ли сме, когато слушаме? С какво слушаме – с ушите си, в които звуците просто си влизат, ли с всички сетива, способни да покажат много дори и без посредничеството на думите? Отговорите - във "Формата на водата" (The Shape of Water, 2017).