Кино

Наричали са го авангарден, скандален, гениален, всякак. Благопристойните бабички биха го нарекли „развален младеж” – заради свободата на млади години да се държи както му харесва, да се преоблича в дрехи на монахиня и да се забавлява, преследвайки минувачи. Да прекалява с алкохола, цигарите и с ревността. Но и да изследва най-мрачните глъбини на морала, оголен от предпазните рамки на религиозните канони. И да заснеме кошмарните си сънища за разрязани очи, лазещи мравки, сексуално малтретирани жени. Да осмее в половината от филмите си лицемерната буржоазия и да скандализира френската, испанската и мексиканска публика във вечното си творческо номадство между три държави. Луис Бунюел, кралят на звуковите ефекти, с които надвиква тишината. 

Тишина и мълчание не са едно и също, въпреки че в английския език и двете думи се изписват с една - „Silence”. Тишината е обичайното състояние на реалност, лишена от шум и звуци. Но мълчанието е въпрос на личен избор. Какво би станало, ако този избор е наложен принудително и дори е животоспасяващ? Дали хората осъзнават колко шум произвежда отделният човек, и биха ли могли да се научат да пазят тишината по принцип, а не само ако от това зависи животът им? И какъв е наистина един живот, в който е постоянно тихо както отвътре, така и отвън?

Медийното потребление сред гражданите със слухови дефицити в България от дълго време е затруднено поради липсата на субтитри в медийни продукти. Това не само чувствително ограничава достъпа до тях, но и превръща хората със слухова загуба в нечута публика. Българското кино и тв продукции без субтитри на български език са на практика негледаеми, както потвърди и анкетното проучване, направено от „Ние ви чуваме” и фондация „Медийна демокрация” в началото на 2019г. Отскоро обаче е стартирала инициатива, ориентирана към осигуряването на субтитри за български филми, чийто слоган е „Чуй ме със сърцето”.

В киното умението да се превъплъщаваш в персонаж е висше изкуство, наградата за което са не само отличията по престижни филмови фестивали, но и признанието на критика и публика. Колкото по-добро е превъплъщението, толкова повече психологически обвързан е изпълнителят с героя си. И толкова по-трудно е след това излизането от образ. За немалко филмови актьори това оставя травмиращи физически и емоционални белези дълго време, след като всичко е приключило.

Светът е крехък. Много крехък – и този отвътре, и този отвън. Еднакво уязвими на бури, които възникват от нищото и предопределят края му. Нетраен свят, в който турбуленциите те карат да се събудиш за него. Преди 18 години рухнаха кулите-близнаци на Световния търговски център в Ню Йорк. Заедно с тях са се случили още множество срутвания, по-близки и по-далечни. Ефект на доминото, представен в 11 истории, от 11 режисьори от цял свят, сред които Шон Пен, Клод Льолуш, Алехандро Иняриту, Мира Наир. 11 гледни точки, 11 различни труса. В „September 11” (2002).  

Филмите по действителен случай всякога грабват интереса, а когато са френски – още повече. Французите умеят да разказват по достоверен и красив начин дълбоко човешки истории, оставайки верни на автентизма им. Такъв е случаят и с появилата се на голям екран още през 2014 г. история на сляпо-глухата Мари Хертин, режисирана от Жан-Пиер Америс. „Историята на Мари” (Marie’s Story) e наистина завладяващ разказ.

Свойствено е за роднини да се интересуват от личния живот на близките им хора. Дори смятат за естествено и в реда на нещата да раздават непоискани съвети или да задават неуместни въпроси. Близостта между деца и родители зависи от това доколко си споделят. Родителите са там, за да подпомагат емоционалния растеж на децата си. А ако родителят е сам? А когато децата са три? При това момичета. При това достатъчно големи, за да нямат нужда от напътствия. Всъщност, имат. Какви, ще видите в романтичната комедия "За всичко е виновен Фройд" (Tutta colpa di Freud, 2014).

Понякога трябва да се срещнат два свята, но не за да се види кой от тях е излишен, а за да покаже колко са объркани посоките им. И нещата, в които са вярвали. Нещо такова се случва в романтичната комедия на британската режисьорка Шери Фолксън „Булката дубльор” (The Decoy Bride, 2011).

Вярвате ли на очите си?