Кино

Ето че отново е петък. Може би мнозина от вас търсят интересен филм за почивните дни, на който да се насладят с любима напитка и в любима компания. Затова днес в рубриката за кино ви предлагаме селекция от четири заглавия, в които общото са "тихите" роли. В тези толкова различни като сюжет ленти участват както актьори без слух, така и актьори с роли на хора със слухови дефицити. "Тихите" роли са само акцент във всеки от филмите, но придават достоверност, без която никоя история не е интересна. Вижте кои са.

Краят на седмицата. Време за почивка с любими неща. Със сигурност филмите са едно от тях и ако сте от тези, които имат колебания какво точно да гледат, днес ще ви представим един филм, които е подходящ за отморяващ уикенд – лек, ненатоварващ и приятен. Комедията "Камъкът на раздора" (The Family Stone, 2005).

Тишината плаши заради това, че изолира. Откъсва те от всичко, което достига до теб чрез животрептящата нишка на звука. Дистанцира те от хората – дори в присъствието на тълпа виждаш само движещи се устни... а до теб не достига нищо от това, което мълвят. Какво би станало, ако над целия свят, преситен от шумове и какофония, се настани безмълвие? Без радио. Без телевизия и музика. Без гласове. Едно вечно тихо място (A Quiet Place, 2018), без нито звук. Там съвременния свят е ограбен не само от звуци, но и от човешко присъствие. И като в сюрреалистична творба на Клифърд Саймък, причината е в инопланетни хуманоидни същества - гигантски, грозни, слепи... чиято кръвожадност се отключва и от най-тихия звук.

В ден като този е уместно да ви представя един филм за прошката. За Любовта, приемането на себе си и другите, осъзнаването на мрака вътре в теб и пътят на празнотата, по който излизаш до извора. За да светиш. 130 минутната лента на японската режисьорка Наоко Ямада „Koe no katachi” (Формата на гласа) е филм за катарзиса – онова ударно преобръщане, след което започват всички трансформации, защото промяната е живот. А основното училище е онзи вододел, в който животите се учат да се срещат, да се опознават и да градят отношения. Вододел, в който приемането е част от припознаването, но няма как да искаш да бъдеш приет от другите, когато не си приел самия себе си.

Kолко добре познаваме себе си? Дори тези, с които съжителстваме години наред под един покрив? Чуваме ли се, когато се слушаме, или просто механично отчитаме звуците, вложени в думите, излизащи от нечии устни? Колко процента от вниманието ни е истински ангажирано с това, което другият ни казва, докато ни говори? Тук ли сме, когато слушаме? С какво слушаме – с ушите си, в които звуците просто си влизат, ли с всички сетива, способни да покажат много дори и без посредничеството на думите? Отговорите - във "Формата на водата" (The Shape of Water, 2017).

Децата често мечтаят за вълшебни светове. Понякога и се озовават в тях и наяве. Но какво ще стане, ако се озоват на едно и също място, само че по различно време? А дали могат преживяванията да се споделят извън времето и пространството? А Тишината? В "Свят измислен, пълен с чудеса" (Wonderstruck, 2017) това е напълно възможно.

Когато излиза на екран лентата на белгиеца Ян Кунен „Доберман” (Dobermann, 1997), той събира звездната двойка Венсан Касел и Моника Белучи. По онова време Касел е изгряваща звезда, която идеално се вписва в ролята на банковия обирджия с прякор Доберман, а на 33-годишната тогава Белучи е поверена ролята на любовницата му и партньор в обирите, циганката Натали, която е... глуха.

Скъпи читатели на „Ние ви чуваме”, тази година вълненията са преголеми на 70-тият филмов фестивал, който се провежда от 17 до 28 май в Кан. Особено за една симпатична актриса без слух – Милисън Саймъндс (Millicent Simmonds), която на пресконференция преди няколко дни изрази с трогателен жестов език удоволствието си да работи с режисьора Тод Хейнс (Todd Haynes), във филма „Удивление” (Wonderstruck), превеждан у нас като "Свят измислен, пълен с чудеса".

Напредъкът на технологиите доведе до появата на средства, с помощта на които хора с тотална глухота отново могат да чуват звуците на външния свят. С течение на времето се разработват все по-малки и по-прецизни импланти, които заместват функцията на здравото ухо и позволяват развитието и усъвършенстването на говорните възможности. Кохлеарите обаче отнемат наличния остатъчен слух в по-добре чуващото ухо, затова се препоръчват обикновено за деца до 3-годишна възраст.

Какво обаче ще се случи, ако възрастна двойка над 60-те реши да се имплантира в един и същи ден? Те искат заедно да преживеят всичко, заедно да се върнат в света на звуците, без да знаят какво ги чака там. Документалният филм "Сега, когато чувам" (Hear and Now, 2007), разказва за този път.