Личният живот е неприкосновена територия. Но има хора, които с охота говорят за своя, без значение на събеседника. Обикновено се оплакват, че не им върви. Приличат на пробити съдове, които колкото повече се пълнят с вода, толкова по-бързо тя изтича. И защото не я задържат, са вечно празни, с усещане за загуба. И то наистина е загуба – човек, който не може да сложи граници, за да опази в тях което е нужно, е като безстопанствено поле, в което не расте нищо. Там всеки може да се разхожда, да тъпче, да се изказва и да прави каквото си иска, при това поканен.
За Любовта не се говори на всеослушание. Даже колкото е по-истинска, повече желаеш да я опазиш от чужди очи. Всичко, което се случва между двама, засяга само и единствено тях. Разбира се, че ще е трудно. Онова, което е от значение, винаги е трудно. Но личните връзки и отношения са още един път за растеж, на който никой не бива да пречи. Каквито и трудности да има в една връзка, те се решават вътре в нея. Никой друг не е нито толкова запознат, нито толкова компетентен да ги разрешава, намесвайки се със своите опитности или изводи. Това повече ограбва, отколкото обогатява. Двойката затова е двойка – за да няма трети между тях. Дори ако е психолог.
И особено ако е психолог. Нещо повече, ако е собствения ти баща.
Нещо такова се случва в семейството на Франческо Тарамели (Marco Giallini). Той е на почти 60, самотен баща на три дъщери, всяка на различна възраст и с различен темеперамент. За него е ежедневие някоя от тях да го посети в кабинета му, без оглед на това дали има пациенти или няма. Да се тръшне на кушетката и приоритетно да поиска разглеждане на точно своя личен проблем, по който започва да говори още преди да е запитана какъв е.
Редовно емоционално манипулиран да оказва психологическа помощ, особено защото е баща на пациентките, Франческо скоро сам ще има нужда от психиатър. Ситуацията наистина е форсмажорна – най-голямата му дъщеря, Сара (Anna Foglietta), решава да смени сексуалната си ориентация, защото смята, че причината да се оказва редовно зарязвана е тъкмо избора на погрешния пол. Средната дъщеря, Марта (Vittoria Puccini) страда от остра форма на наивитет и се влюбва в глух младеж (Vinicio Marchioni), който редовно краде книги с партитури от книжарницата ѝ. А най-малката, 18-годишната Ема (Laura Adriani), има връзка с 34 години по-възрастен от нея мъж (Alessandro Gassman), с когото ги свързват проектите ѝ по архитектура.
Смяната на ролите от баща в психолог за Франческо е твърде проблематична. Нищо във връзките на дъщерите му не изглежда нормално, а той е твърде конвенционален, за да приеме това като баща. Още повече, че в личен план той самият е много далече от самоуверения професионалист, способен да реши всеки проблем. И в никакъв случай собствения си.
Въпросите на любовния живот нямат нищо общо с Фройд, а с неспособността на всички замесени във филма на Паоло Дженовезе да остават само по искреност. И никой не знае кога точно се случва онази искра, която подсказва правилността на избора.
„Tutta colpa a Freud” е романтична комедия, в която има култови реплики, много смях, абсурдни ситуации. Има и преиграване, но и моменти, които трогват. Особено във връзката на Марта и Фабио. Ще ѝ се наложи да опознава един свят на Тишината, за който не знае нищо. Дори да научи езика на жестовете, защото Фабио отказва да говори.
Актьорът Виницио Марчони, изпълнител на ролята, не е глух. Въпреки това е много достоверен и затрогващ. За участието си във филма той заявява, че много усърдно се е занимавал с изучаването на жестов език чрез инструктор и учител (който е обучавал и актрисата Витория Пучини за ролята на Марта). Лицето му е много изразително. За него е огромно предизвикателство да играе чрез изражения от целия емоционален регистър. Самият актьор споделя, че по време на снимките на филма е осъзнал как „в реалния живот сме свикнали да използваме твърде много думи”.
Автор на текста: Христина Чопарова
Изображениe (poster): Wikipedia
Cдpyжeниe HЦAK "Hиe ви чyвaмe" e нocитeл нa изĸлючитeлнитe пpaвa дa пyблиĸyвa тaзи cтaтия