Печат на тази страница
Четвъртък, 04 Юли 2019 20:41

Да си жестов преводач е призвание

Написана от

Гостът ни днес е преводач-тълковник от и на жестов език, с многообразни житейски роли. Майка на две момчета, тя съчетава превеждането с работата си като специализирана охрана. Тя е квалифициран стенограф – машинописец и администратор – документалист, но и с диплом по пантомима в НАТФИЗ като актриса за пантомимен театър. Носител е на кафяв колан по Шотокан, карате до. Преводач с дългогодишен опит, с който разговарям за жестовия език, професията на преводача и предизвикателствата в тази област. Камелия Ангелова, скъпи читатели!

 

Г-жо Ангелова, радваме се, че гостувате на „Ние ви чуваме”. Нека запознаем нашите читатели с професията на жестовия преводач през Вашите очи.

Здравейте! Благодаря за поканата ви! Да си жестов преводач, това е огромна отговорност и огромно предизвикателство. В тази професия няма такова понятие като „знам всичко“. Винаги има какво ново да се научи. Мимиката е нещо, което непрекъснато се развива, непрекъснато се променя, непрекъснато се появяват нови жестове. И преводача трябва да е в крак с промените. Много е важна практиката според мен, без практика и директен контакт с глухи, преводачът губи тренинг. Защо по-горе споменах отговорност? Ще се опитам да обясня. Когато си в Съда или в полицията, за да превеждаш, трябва да си максимално точен и така да превеждаш, че да бъдеш максимално добре разбран от глухия човек, на когото е нужен превода. От теб зависи по-нататъшното развитие на целия процес. Една твоя грешка може да означава години несправедлив затвор за някого или пък чиста загуба в дело срещу извършител. Същото важи и за превод пред нотариус, в банка, болница и други институции. Преводачът трябва да е готов да реагира в екстремни ситуации, да е готов да превежда когато и колкото време е необходимо. И не винаги да е платен за услугата. Да си преводач, това е по-скоро призвание. Лично за мен бих казала, че е по-скоро хоби. За мен е удоволствие да превеждам, това не ме натоварва, а напротив, зарежда ме с положителни емоции. Случвало ми се е много пъти да превеждам абсолютно безвъзмездно, но ми стига това да видя после задоволството на глухия човек от добре свършената работа, да получа просто „Благодаря“!

Каква беше причината да се заемете с жестовия език?

До десети клас учих в 93 СУ „Александър Тодоров – Балан“. Тъй като по онова време, след десети клас имаше специализации, се прехвърлих в 118 СОУ „Академик Людмил Стоянов“ в паралелка, специализирана в изучаването на стенография и машинопис. Някъде по това време случайно се запознах с едно момиче с увреден слух, живеещо във Варна - Веселка се казваше, изключително красиво момиче. В началото започнахме да общуваме, пишейки си на листчета хартия, тъй като аз не разбирах жестовия език. Покрай нея попаднах в компанията на други глухи хора. Когато те разговаряха помежду си, ми беше ужасно интересно. Грабна ме мимиката като начин на общуване и изразяване, и постепенно започнах да копирам жестове, да ги запаметявам. Глухите ми приятели с радост ми показваха нови и нови жестове. А аз толкова бях увлечена, че исках да научавам още, и още, и още. В началото повечето глухи ме гледаха с известно недоверие, но после някак постепенно ме допуснаха до своето общество.

Някъде през 1991-92 година разбрах, че има кандидатстудентски изпити в НАТФИЗ, специалност Пантомима за хора с увреден слух. Всъщност, въпреки че тогава все още не бях с квалификация „преводач“, помолиха ме да превеждам от и на жестов език на приетите слухоувредени студенти. С радост приех, и така започна моето развитие и кариера като жестов преводач. Използвах всяка възможност, за да общувам с глухи хора и да превеждам от и на жестов език.

Пак по това време ме поканиха на курс по жестов език, който се провеждаше в Приморско, в станцията на СГБ - „Тишина“. Курсът беше разделен на две групи, които бяха водени от Спаска Джангозова и Мария Михайлова. Попаднах в групата на Джангозова и за мен беше чест тя да ме обучава. Преди курса имах груба, необработена мимика, а след него вече бях с изчистени жестове и натрупани нови знания. След приключването на курса последваха изпити, а преминалите ги получиха правоспособност за преводач - тълковник от и на жестов език.

А как от преводач на студентите със слухови дефицити в НАТФИЗ Вие самата станахте студент във филмовата академия?

През следващата, 1993 година, толкова се бях сближила с глухите студенти в НАТФИЗ, че реших и аз да запиша и да следвам там, заедно с тях. Кандидатствах, приеха ме, но за да бъдем заедно в един курс, се наложи да държа приравнителни изпити. Успях и продължих следването си, учейки и превеждайки едновременно. От НАТФИЗ се дипломирах през май 1995 г. със специалност „Пантомима“ като актриса за пантомимен театър. В моя клас заедно с мен завършиха висшето си образование и Красимир Альов, покойните вече Александър Александров и Цветан Кунчев. Там бяха и Александър Миков, Николай Колев, Владимир Тотев, всичките с увреден слух. Това беше първата група, първият випуск завършили глухи студенти в НАТФИЗ!

Често превеждате на спортни мероприятия. Защо точно в спорта?

Пак през 1993 г. България беше домакин на Световните летни олимпийски игри за глухи. Там беше и първия ми дебют към Спортната федерация. Много ми хареса общуването с хора от всякакви държави и националности. За моя най-голяма изненада установих, че успявам да ги разбера, както и те мен. Последваха и други покани от страна на Спортната федерация на глухите в България към мен за различни състезания.

Пак ще повторя, грабна ме мимиката и къде от любопитство, къде от любов, постепенно я усвоих. Дори на моменти съм се улавяла, че след дълги мероприятия като спортните например, говорейки с чуващи, неволно понякога използвам жестове за яснота. Отсреща понякога ме гледат странно, но след като разберат за професията ми, повечето чуващи реагират с възхищение.

Защо в спорта? Не бих казала, че е само в спорта, но той като цяло ми е в кръвта, а и там се обогатявам с международна мимика. Според мен, колкото повече жестове знае един преводач като база, като запас от думи, толкова е по-добре разбран от глухите хора. Аз превеждам там, където имат нужда от мен. Никога не съм отказвала превод, освен ако не съм служебно ангажирана.

Къде беше вашият „професионален прощъпулник” в общността на глухите?

През 1992-ра година, когато тогавашният заместник-председателят на Съюза на глухите, Лазар Марков, ме повика в кабинета си и ми предложи работа като субтитриращ новините за глухи. Съюзът на глухите тогава беше подписал договор с Центъра по телематични услуги да се извършва превод с надписи на вечерните новини по Канал 1 от 20:00 ч. Така всички глухи потребители, които имаха телетекстен декодер, който се предоставяше от Съюза, можеха да гледат новинарската емисия с надписи в ефир. Започнах работа там, на график, и когато бях дежурна, четях всички вестници, за да се подготвя за новините. Отивах в офиса поне половин час по-рано, и заедно с техниците настройвахме системата, после слагах слушалките и точно в 20:00 ч. започвах да субтитрирам директно в ефир.

Някак ми се наложи да съвместявам три дейности едновременно - преводач, субтитриращ телевизионна програма и студент. Като преводач ангажиментите ми също нарастваха, започнаха да ме ползват като вещо лице в Съда, викаха ме да превеждам и в районните полицейски управления, както и на различни мероприятия организирани от СГБ и Спортната федерация на глухите в България.

 Да поговорим за преводаческата работа. Успяват ли преводачите в България да покрият потребностите от жестов превод и какви са предизвикателствата пред тях?

Това е дълга тема. Не, не мисля че успяваме да покрием потребностите от жестов превод. Всеки глух човек на практика в даден момент има нужда от преводач, а ние сме твърде малко. Да, на списък сме много, но реално практикуващите се броим на пръсти. Освен това, тъй като жестовия език все още не е узаконен у нас от институциите, повечето преводачи работят нещо друго съвсем извън сферата на СГБ, за да могат да издържат семействата си. Реално в София има един-единствен щатен преводач в СГБ! За останалите градове не мога да коментирам, защото нямам достатъчно достоверна информация. В България, за съжаление, всичко е предизвикателство, целият ни живот. Досещам се и за още един голям проблем - много глухи хора често предпочитат когато имат нужда от превод, да ползват близки, познати и приятели, вместо да потърсят квалифициран преводач. Защо е така, това трябва да попитате тях. Предполагам, че тук роля играе факта, че трудно успяват да се свържат с нас. Въпреки че вече благодарение на интернет голяма част от глухите хора имат директна връзка с мен, предполагам и с други преводачи. Надявам се в близките години нещата да се променят към по-добро. Надявам се жестовият език да бъде узаконен, както и институциите да започнат да наемат преводачи на работа. Да имаме повече ангажименти.

Считате ли за основателен упрекът, че преводачът повишава интелектуалното ниво на глухия потребител при превеждане?

Не виждам нищо лошо в това, интелектуалното ниво на когото и да било да се повишава. Но всеки преводач трябва да се съобразява по време на превод с аудиторията, на която превежда. Трябва да бъде разбран! Това е много важно условие!

Калкиращият жестов език отговаря на  граматиката на говоримия български език. Много от глухите ползватели на жестове игнорират калкирането, тъй като усложнява езика. Доколко е от значение то за качествения жестов превод?

Доколко ще се ползва калкиращ език, изключително много зависи от лектора, от вида превод, от аудиторията. Например, тежко чуващата аудитория значително се откроява от напълно глухата аудитория. Има много хора с увреден слух, които са учили в масови училища, и при тях словореда е различен от този на завършилите специализирано училище. И именно с това преводачът трябва да се съобрази, когато извършва превод. Ако обаче аудиторията е и от двата типа, нещата стават сложни. Истината е може би някъде по средата. Смятам, че един преводач трябва да се ръководи по-скоро от правилото: „Клиентът винаги има право!“ - тоест, ако е необходимо калкиране, калкира се, ако е необходимо опростяване и естествен жест – пак. И защо не, не виждам нищо лошо в това да се игнорира понякога калкирането, стига речта да е разбираема и достъпна за глухия човек, но има и такива моменти, в които просто няма как да се избегне калкиране.

Склонни ли са жестовите преводачи у нас да работят с потребители на автентичен жестов език, за да обогатяват познанията си?

Лично аз винаги съм се гордяла, че моите познания за жестовия език са получени предимно от глухи хора. Тоест, директно от първоизточника. Случвало ми се е при комуникация с глухи, те да ме питат колко процента загуба на слуха имам, а когато им кажа, че всъщност съм чуваща, те ме гледат с леко недоверие и са ми казвали, че това е странно, защото „говоря като глух човек”. Пак ще кажа, всичко зависи от човека отсреща. От неговото ниво на интелектуално развитие. Важното е да бъдеш разбран!

В кои области е най-изразено у нас търсенето на жестови преводачески услуги?

Според мен няма конкретни области на търсене. Навсякъде има моменти, в които е необходим превод, за да има достъпност. Аз съм превеждала всякакви неща - от поръчка на интернет доставка, до превод пред съдебните власти. От поликлиниката до магазина за стоки. От банката до изпращане на пратки по пощата. Всякакви неща.

Глухите преводачи по света отдавна имат свое място в професионалната гилдия. Каква е ситуацията у нас и според вас, в какви ситуации са необходими глухи преводачи и двупосочен превод?

Това е деликатна тема. У нас като че ли все още институциите не приемат много насериозно, когато слухоувреден превежда на слухоувреден. Има и друг момент, до колко слухоувреденият успява да дешифрира чуващия. Има чуващи, които имат меко казано, ужасна артикулация. То и за нас, чуващите, понякога е трудно да превеждаме, защото има лектори, които изобщо не се съобразяват с аудиторията и говорят изключително бързо, с терминология, която трудно може да се преведе и да ú се намери синоним. Аз мисля обаче, че винаги има място за глухи преводачи, особено що се отнася до обратния превод. В моята практика съм се убедила, че винаги един глух човек много по-бързо и по-точно ще разбере отсрещния глух, и преводът му ще бъде много по-точен от този на чуващия преводач.

Според мен, в тази професия има място както за глухите, така и за чуващите преводачи, а най-добре се получава, когато има партньорство! Мога да ви дам пресен пример за това. Наскоро бях в Албена във връзка с европейски първенства по тенис на маса за глухи. По време на техническата конференция трябваше да се превежда от чуващи към глухи и от глухи към чуващи. В партньорство бях с Христо Станойчев, той изключително много ми помагаше, както надявам се и аз на него. Получи се страхотен тандем! Там, където той не успяваше да разбере някоя думичка от чуващите, помагах аз, а там, където имаше нужда от обратен превод, помагаше той. И всички бяха доволни, защото се получи!

С какво Ви обогати проведения наскоро у нас семинар на Европейската федерация на преводачите от знаков език (EFSLI)?

Тук трябва да подчертая, че във връзка с това събитие имаше строго определени правила. Преводач, който беше заплатил такса за участие, нямаше право да превежда, можехме да превеждаме само тези, които не се бяхме записали за участие в семинара, тоест, не можеше да бъдеш едновременно участник и преводач. В семинара темите, които се разискваха, бяха за възможностите да се кандидатства за проекти в сферата на жестовия език и законовите промени, които следва да бъдат въведени в близките години, в начините на кандидатстване, защото се очаквало да има промяна на цялата процедура. За мен участието ми като преводач беше престиж и удоволствие!

Считате ли, че е необходимо приемането на Закон за българския жестов език и с какво би допринесъл той за професионалния жестов превод?

Напълно подкрепям усилията на цялата глуха общност за узаконяване на българския жестов език! Когато езикът е признат за легитимен, тогава смятам, че ще се завишат изискванията, за да бъдеш квалифициран преводач. Надявам се срокът на обучение да бъде увеличен, за да се осигури повече практика на обучаващите се.

Световната федерация на глухите наскоро изрази в свое становище, че не подкрепя унифицирането на жестовете, тъй като така се губи от жестовото комуникационно богатство. Като преводач смятате ли, че унифицирането решава въпроса с многобройните жестове за една дума?

Що се отнася до уеднаквяването на жестовия език, мисля че това е нож с две остриета. Ще ви споделя защо. Да, от една страна, ако има твърдо узаконени знаци, се предполага, че ще има по-голяма разбираемост, но от друга страна, както е в момента, в много региони на страната се използват различни знаци за една и съща дума. Мимиката с годините се развива, появяват се все нови и нови думи, съответно и жестове, а на мен не ми се вярва, че глухото общество може да се затвори в рамка от жестове, и дотук. Няма как да стане. Ако се задълбаем още повече, уеднаквяването на жестовия език не води ли до обедняване на речника до някаква степен? За мен жестът е богатство, и колкото повече жестове знаеш, толкова по-голям е речниковият ти запас. И тук вече не говоря само за българското общество. Ползвайки няколко жеста за една и съща дума, има по-голяма вероятност да бъдеш по-лесно разбран и от глух човек от друга държава.  Но... пак има едно „но“. Има много жестове, които нямат нищо общо със самата дума, тоест, те са създадени в някаква асоциация от нещо съвсем различно.

 Имате предвид ситуации, когато един и същи жест се използва от глухите хора за различни по смисъл думи?

Да. Ще ви дам пример. Преди няколко години ми стана любопитно и попитах една глуха жена, как ще преведе с жестов език „Пикадили“. Показа ми жеста за „пикая”, извинявам се за израза. Попитах я: „Какво общо има магазин за хранителни стоки с чисто физиологични нужди?”. Естествено, тя не успя да ми обясни. Както и да е, възприех жеста с цел да бъда разбирана, а не защото съм съгласна с него. Ето тук е ролята на жестовия преводач - да разясни значението на думата, а ролята на глухия потребител според мен е, да създаде подходяща мимика. Не винаги се получава, но точно в това е и предизвикателството на професията преводач. В този ред на мисли, винаги ми е било изключително любопитно да се ровя из корените на даден жест, откъде идва и защо точно той се използва за дадената дума. Това също е едно от нещата, които ме грабват като преводач.

 

Благодарим Ви, че бяхте наш гост и открехнахте за нашите читатели завесата на професията „жестов преводач”!

Темите, които засегнахате в това интервю, са изключително интересни и за тях мога да говоря с часове, тъй като те едва ли могат да се вместят и обобщят само в едно интервю. Беше ми изключително приятно да отговоря на всеки въпрос! За мен е чест и удоволствие! Благодаря за вниманието!

Разговорът води Христина Чопарова

Снимки: „Ние ви чуваме” и личен архив на преводача

Прочетена 338 пъти

Последните от Христина Чопарова

Свързани статии (по етикет)