Петък, 07 Юни 2019 10:48

Страданието не е урокът. Урокът са пътищата през сърцето

Публикувана от

Скъпи читатели на "Ние ви чуваме", наш гост е една очарователна психоложка, специален педагог с впечатляваща практика в Националната асоциация на сляпо-глухите в България (2009-2018). Тя е на 33 и е от Пловдив. Понастоящем защитава докторска дисертация във Великотърновски университет "Св. св. Кирил и Методий" с тема, свързана със стигмата върху хора, чиято комуникация е различна от словесния език. За сензитивността, езикът на знаците, хаптичната комуникация и най-вече за холистичния подход в общуването разговарям днес с Анна Ройдева.

Ани, за нас е удоволствие, че ни гостуваш в „Ние ви чуваме”! От какъв характер са въпросите, по които хората най-често търсят консултации с теб?

Благодаря за поканата! За мен е чест да гостувам на вдъхновяващ журналист като теб! Търсят ме по въпроси, отнасящи се до вариантите за комуникация, в случаи, при които липсва или има затруднен говор. Също така и за терапия на хора, които имат близък с тежки заболявания или увреждания.     

Случаят ме срещна с теб, докато бе психолог към Националната асоциация на сляпо-глухите в България. При хората с двоен сензорен дефицит реалността се усеща по различен начин. Какво ни "казва" тяхната особена сензорика?

Полският гросмайстор Савелий Тартаковер казва, че: "Тактика е да знаеш какво да направиш, когато нещо може да бъде направено. Стратегия е да знаеш какво да направиш, когато нищо не може да бъде направено". В този ред на мисли, двойният сензорен дефицит е едновременно предизвикателство и доказателство, че няма как да не може. Сетивните възприятия не зависят само от усещанията, създадени от рецепторите, но и от начина, по който те са подредени в цялостен модел, т.е. сляпо-глухотата не е единствено степента на загуба на зрение и слух, изразена в мерни единици като визус и децибели, а качествено изменение на ориентирането в околната среда, социалното взаимодействие, вербалната и невербалната комуникация, достъпа и боравенето с информация. С други думи, всеки човек, независимо от това каква диагноза има, тълкува и преживява състоянието си по различен начин, както в границите на собствения си Аз, така и в социалния контекст, в който е поставен.

Това, на което ни учат сляпо-глухите хора, е как да общуваме отвъд общоприетите дефиниции – на език, чийто синтаксис е взаимността, а морфология – обичта. Метафората на Екзюпери в "Малкия принц" за опитомяването по-точно би представила този процес. В резюме, Лисицата казва, че за да се свържем с другия е нужно търпение и обреди, за да отворим сърцето си. В практически прочит, дали виждаме или не, дали чуваме или не, оставаме "подобни на сто хиляди други", ако стъпка по стъпка не изградим свързването на физическия и емоционалния свят един с друг.

Началото на обучението на сляпо-глухи датира от средата на 19 век. Оттогава до днес са развити различни варианти за комуникация. Това, което обаче не може да бъде систематизирано, е пътят до момента, в който обменът е възможен. В своята практика държа на разграничението между "помощ" и "съ-действие". При първото – човекът със специфично състояние е обект на нечии грижи, при второто – равноправен субект, действащ в сътрудничество, което цели развитието на неговата автономност. В това "съ-действие" двама души се движат заедно буквално и метафорично. Когато липсват понятията, с които ние обобщаваме представите си за света, е необходимо да следваме други изразни средства.

Комуникацията в същността си е изкуство, защото и при нас – използващите традиционни думи, никога не знаем какво седи зад тях и е въпрос на "сензорика" как ще съумеем да уловим и разтълкуваме техния смисъл.   

Ти си от психолозите, които включват активно жестов език в терапията на деца с комуникативни затруднения. Той е език на глухите хора, но неговите предимства и приложение всъщност са много по-големи. По какъв начин е от полза жестовият език при лица без слухови дефицити?

Както в еволюционен план, така и в индивидуалното развитие на всеки човек, словесният език, използващ речеви символи, се развива след тактилната, обонятелната, зрителната форма на общуване. Символът е жест (вокален или мануален), който означава едно и също за участниците в комуникацията и оттам пораждащ сходни действия. Езикът се формира от символите и правилата за тяхната взаимосвързана употреба. Всеки знак от жестовия език има строго определени елементи: форма на ръката, ориентация, местоположение, движение и лицево изражение. По този начин се развиват фината моторика и координираните движения, които са в основата на по-нататъшните процеси на учене при всяко дете, независимо дали има или няма слухов дефицит.   

От няколко години е разработен т.нар. "бебешки жестов език", който е приложим при чуващи бебета във фазата преди тяхното проговаряне. При деца, които са невербални, бебешкият жестов език постепенно се надгражда. Жестовете се разпределят тематично – от най-необходимите понятия, свързани с ежедневните теми, през това което провокира интерес у детето до структуриране на прости и сложни изречения.

Всеки нов метод изглежда революционен, когато се прилага за пръв път. С оглед положителните резултати, употребата на жестов език следва ли да залегне в психологическата практика като алтернативен начин за комуникация?

Според мен в практиката абсолютни отговори няма. Ако един метод работи при един, това не означава, че ще проработи със същата сила при друг. Това зависи от причините за възникването на дадено състояние; наличието на съпътстващи усложнения; готовността на близките да приемат определен подход; отношението на обкръжението и актуалната социална ситуация. Методите не работят сами по себе си, а във взаимовръзка. Когато търсим решение е нужно да познаваме цялостната картина.  

Ще дам един пример от друга сфера. В разгара на Студената война, през 1972 г., се провежда една епохална шахматна битка между американеца Боби Фишер и руснака Борис Спаски. Залогът е далеч по-значим от световната титла. Дуелът между двамата е пренесен на идеологическото поле и "Мачът на века" ще определи къде е "сътворен" най-блестящият интелект – в Западния или в Източния блок. Когато задават въпрос на Фишер как се е подготвил за тази среща, той отговорил, че тренирал подводно плуване, тенис и др. Гледайки предишни прояви на своя опонент забелязал, че след няколко часа седене Спаски започва постепенно да се прегърбва, по този начин притиска белите си дробове, съответно притокът на кислород намалява. В тази игра на умове Фишер отделял по няколко часа на ден за спорт, за да укрепи белите си дробове и кръвоснабдяването на мозъка. В крайна сметка той печели.  

Давам този пример, защото мисля, че ясно очертава необходимостта от комплексен подход – колкото по-широк спектър от алтернативи се познават, толкова по-голяма вероятност има за намиране на решения.  

Изумително! А смяташ ли, че на жестовия език у нас все още се гледа с много големи резерви и каква е причината за това?

Пак ще се върна към Екзюпери, който казва, че "езикът е извор на недоразумения". Те обаче не произтичат от езика като такъв. Една от основните форми на мислене, която обобщава признаците на предметите и явленията е понятието. Въз основа на житейския си опит всеки индивид започва да комбинира понятия в категории. Веднъж след като обект бъде отнесен към дадена категория, възприемащият реагира обобщаващо, а не конкретно. От една страна, това ни спестява време и организира постъпващата информация, но от друга влече горепосочените недоразумения. Резервите към жестовия език са резерви към обобщения друг, към различното.

Нека поговорим за хаптичната комуникация. Норвежката школа демонстрира интересни методи при сляпо-глухи лица по време на международната конференция "Виж тишината, чуй тъмнината". Доколко е познат у нас този метод за комуникация?

Първото практическо обучение по хаптична комуникация в България е проведено през 2010 г. от норвежки специалисти. Тази система е описателна, т.е. чрез тактилни сигнали и схеми се предава информация от околната среда. Ако чрез класическата тактилна комуникация "ръка в ръка" интерпретаторът превежда реплики, то хаптичната комуникация дава представа за пространството и динамиката в него, за невербалните реакции на участниците в комуникацията и т.н. Близък до този метод е протактилът (Pro-Tactile, бел. авт.) – създаден от американски сляпо-глухи.

Хаптиката и всеки друг алтернативен метод са фрагменти от т.нар. идеология за тоталната комуникация, т.е., съчетаването на всички възможни средства за комуникация. Изграждането на една такава система има общи базисни елементи, но при отделния човек тя търпи интерпретации. Това, което могат да направят специалистите е, да запознаят сляпо-глухият човек с всичко, което е достъпно, оттам нататък изборът е негов.     

Ще завърша с думите на Самюел Гридли Хоу, учител на Лора Бриджмен (първата успешно ограмотена сляпо-глуха американка): „Лудите трябва да са заобиколени от психично здрави хора, злобните деца – от добродетелни; слепите деца – от такива, които виждат; немите – от такива, които говорят и т.н. ... те трябва да се движат свободно сред здравите хора”. Думите са изречени през 1866 г. Век и половина по-късно вярвам, че сме поне една стъпка по-близко до осъзнаването, че ако идентичността на условно наречените здрави хора е достатъчно устойчива, то тя няма потребност да се защитава от различното като го отхвърля, а съзира в него предизвикателство да надмогне собствените си граници, защото, мисля си, страданието не е урокът... Урокът е, че има много и различни пътища, но винаги минаващи през едно място – сърцето.

Напълно споделяме казаното и сърдечно благодарим на Анна Ройдева за много обогатяващия разговор!

Христина Чопарова

Снимки: личен архив на психолога

          

Прочетена 744 пъти