В европейската практика легализацията на езика на знаците се извършва след точно дефиниране на трите културни групи нечуващи, с отчитане на техния присъщ и предпочитан език. Какви са разликите между НОСИТЕЛИ  и ПОТРЕБИТЕЛИ на знакова култура, разглеждаме в тази публикация.

Напредъкът на компютърните технологии доведе до създаването на виртуални посредници (автари), с чиято помощ потребителите на езика на знаците могат да получават информация по достъпен начин. Приложенията на жестиращите аватари са много и най-различни – те могат да се използват за онлайн обучение, за навигация, справки и съобщаване на информация. Но имат съществен недостатък – не заместват общуването.

Скъпи читатели на „Ние ви чуваме”, с прискърбие ви съобщаваме, че на 29 ноември 2021 г., внезапно напусна този свят Мария Михайлова, дългогодишен жестов преводач, редактор и ръководител на група по синхронно пеене с мимика и жест. Тя бе и гласът зад кадър в няколко от информативните видеа на „Ние ви чуваме”, заснети с жестовия превод на Камелия Ангелова.

От съвсем невръстна възраст чуващите деца на глухи родители са натоварени с огромната отговорност да бъдат свръзката на семействата си със звучния свят, често отказвайки се от образование, кариера или личен живот. Да открехне завесата на техния свят се наема американската режисьорка Сиян Хедър (Sian Heder), чрез историята на 17-годишната тийнейджърка Руби в „Деца на глухи родители” (CODA,  2021).

Той е основател на клуб за планинско-приложни спортове „Агарта” (Пловдив) и човек с разностранни интереси. Покрай предизвикателството да организира скално катерене за нечуващи и незрящи, е счупил много от стереотипите си по отношение на хората с различна сензорика. Къде се пресича науката за пещерите и тишината, защо адаптирането означава изграждане на близост и как задружността прави невъзможното възможно, разговаряме днес със спелеолога Крум Сираков.

Още преди приемането на Закон за жестовия език предупредихме, че ако бъде приет в този му вид, най-засегнати ще бъдат българските преводач-тълковници, заради неуместните опити за уреждане на въпроси, свързани с техните квалификации и услуги. След приемането на закона не закъсняха и мнения за необходимостта от „по-качествени преводачи”. В настоящия материал припомняме видовете жестов превод и какъв е критерият, който определя качеството на превода и квалифицираността на посредника.

Израелският писател и журналист Амос Оз не търси отговор на въпроса „Какво искат жените” в „Познание за жена” (To Know A Woman, изд. „Милениум”, 2007). Романът е по-скоро дисекция на семейни отношения, в които един мъж на средна възраст живее в обкръжението на различни като визия и характер жени. Акцентът на историята е в онова познание, изведено в майсторство, което човек рядко има за най-близките си хора.

Жестовата комуникация прикова взора на общественото внимание чрез превода от телевизионния ефир, въведен поради епидемиологичната обстановка. Това обстоятелство актуализира и темата за необходимостта от Закон за жестовия език. Създаването му въздигна надеждите на тихата общност България да се нареди до европейските държави, легализирали в националните си законодателства жестовия език като комуникационно средство. Законопроектът, внесен в НС обаче, е много далеч от тези надежди и в този му вид има смущаващо много недостатъци.

В държавите, легализирали в националните си законодателства жестовия език, превеждащите от и на езика на знаците са сертифицирани лица, а жестовият превод – професия със своя етика, правила за поведение и добри практики. Какви са правомощията, компетенциите, правата и задълженията на един жестов преводач и как следва да бъдат защитени неговите професионални ангажименти, е уредено в редица Етични кодекси. В настоящата публикация разглеждаме общовалидни етични принципи от Финландия (EK), Австралия (ASLIA), САЩ (NAD) и испанската автономна провинция Каталуня (APTIC).

За незапознатите с този вид комуникация, жестовият превод изглежда като хаотично ръкомахане. Той обаче е различен за трите основни групи хора в нечуващата общност (глухи, тежко чуващи и оглушали), което поставя преводач-тълковника пред отговорната задача да се съобрази както с вида на аудиторията, така и с конкретната интерпретативна ситуация. Какви са отделните ситуации, как и за кого се осъществява преводът/тълкуването, какви са особеностите на превода в телевизионния ефир и в какви случаи преводачът може да бъде нечуващо лице, са въпросите, които разглеждаме в тази публикация.