Блог

Около нас е пълно със звуци. Милиони звуци, които дори не е нужно да можеш да чуваш по обичайния начин. И независимо дали ги чуваш или не, те си съществуват и определено влияят на възприятията. Човешката реч е сбор от вокали, тя е истинска какофония от звуци. Нежни като мелодия, тихи като дъжд през май или гръмовни като ноемврийска буря, те са в състояние да ви превърнат в мелодия, дъжд или буря само като стигат до вас. Разбира се, не без ваше участие, и особено с ваше позволение. Затова е толкова важно не само какво казвате, но и как. И не само какво, но и С какво слушате и гледате света около вас.

Знаете ли, че лошото чуване би могло да бъде и реакция на твърде многото шум днес? Сякаш колкото по-шумен и технически по-обогатен става светът, толкова повече се увеличава и броят на хората, нежелаещи да слушат. Дори понякога декларирането на отказ от чуване и слушане може да зададе "програма за тишина", в резултат на което човек наистина спира да чува, чисто физически. Кое е по-важно за вас - да можете да чувате, или да умеете да слушате?

За да обичаш нещо друго, трябва да имаш в себе си достатъчно любов. А самообичта е здравословното начало, което полага основите на грижата, уважението и отговорността към себе си. Към чистотата на мислите, делата, осъзнаването на енергията, която се отдава и в какво е важно да се вложи. Само когато човек обича себе си, може да разбира и другите, а това е единствения път не само към градивна комуникация, но и към заедност. С още по-голяма сила това е валидно за хората, които пребивават в специфични състояния - необходимостта да се обичат такива, каквито са, защото веднъж приели и обичащи себе си, ще установят, че навсякъде са приети и обичани.

Често получавам писма от родители на дечица със слухова загуба, които търсят отговори на множество въпроси с оглед на новата, непозната и плашеща за тях обстоятелствена комуникативна среда. С настоящата публикация бих искала да се обърна не само към онези родители, които ме потърсиха за съвет, координация и въпроси, но и към тези, които тепърва ще се ориентират в комуникацията с нечуващи деца.

Срещате или ви се налага да се срещнете с човек, за когото знаете, че не чува. Не знаете нищо повече, освен това. Изпитвате известно притеснение, защото не знаете как точно е правилно да общувате с него, нито как и доколко ще се разбирате взаимно отвъд бариерите на тишината. В настоящата публикация споделям личния си опит и препоръки, базирани на дългогодишната ми комуникация с хора без слух (глухи), хора с частична слухова загуба (тежко чуващи), както и хора с различна степен на слухови затруднения (оглушали). Когато е налице желание за общуване, начини ще се намерят. 

Езикът на знаците (или жестовият език) е предпочитано средство за комуникация от хора без слух, но за него се знае много малко сред широката общественост. На кого е нужен жестовият език? Какво е той, на какви правила се подчинява? Универсален ли е? На този и още много други въпроси се постарах да отговоря според опита и наблюденията си. Въпросите ми бяха зададени от човек, желаещ да надникне в света на Тишината и да се осведоми как общуват хората без слух, и защо не всички от тях използват езика на знаците. Радващо е, че все повече стават тези, които имат желание да внесат повече яснота в някои свои разбирания по тези въпроси. Интервюто бе проведено по скайп на 29.07.2013 г., и го публикувам без съкращения. Казаното тогава е валидно и днес.

Животът е пълен с изненади, които вади като вълшебник от магически ръкави. Не бих казала, че изненадите в повечето случаи са от тези, които се харесват. Но пътят към прозренията винаги е осеян с дози болезненост – просто няма друг начин да се събудиш и да прогледнеш за някои неща, без да се случат онези другите, болящите. Просто е – за да оздравееш, трябва първо да преминеш през болестта. А за да останеш здрав, трябва да помниш, че всяка болест се явява сигнал да гледаш, където трябва.

След като преди време имах възможността да се запозная с книгата на Алис Милер „В началото бе възпитанието”, абсолютно се убедих, че възпитанието в по-голямата си част, поне онова авторитарно калъпче, в чиито рамки бяха принуждавани да се движат децата на 80-те, е излишно. И че думата „възпитание” сама по себе си налага асоциации с контрол, с наложеност и всичко онова, което осакатява свободата на собствения избор. Aдмирирам появата на програми като ТУР (Трениране на успешни родители), за която ще стане дума по-надолу.