Блог

Всичко зависи от начина, по който човек гледа на нещата. Тогава - липсата на слух ощетение ли е или дар? Как би могло да е дар, бихте попитали. Та кой би се радвал да живее в тишина, ако би могъл да избира? Но... помислете за миг. Когато изключвате уредбата, телевизора или се оттегляте за сън, това е вашият доброволен избор за утихване. И дори ви е приятно, че е тихо. За хората без слух това е постоянно. Вероятно сте си задавали и въпроса защо точно на тях (или на вас) се е случило. Няма отговор защо се случват много от нещата, които се случват. Но пък можем да изберем ъгъла, от който да погледнем на случилото се. Затова нека настоящата публикация бъде въпрос за бърза самопроверка - какво е за вас липсата на слух? Ако сте от света на Тишината, как гледате на пребиваването си в нея? Никой не може да я владее, но може да се научи да владее себе си в нея. 

Скъпи читатели на "Ние ви чуваме", акцентът в тази публикация е изборът на комуникационни средства спрямо комуникационната ситуация. С пример от лично преживяване се илюстрира как и в какви случаи, защо е необходимо тези средства да са съобразени със събеседника. В крайна сметка, за добрия диалог и взаимно разбиране е необходимо уважение към собствения избор на изразни средства, както и колко е важно да развиваш онова, с което разполагаш, за да ти служи добре.

Около нас е пълно със звуци. Милиони звуци, които дори не е нужно да можеш да чуваш по обичайния начин. И независимо дали ги чуваш или не, те си съществуват и определено влияят на възприятията. Човешката реч е сбор от вокали, тя е истинска какофония от звуци. Нежни като мелодия, тихи като дъжд през май или гръмовни като ноемврийска буря, те са в състояние да ви превърнат в мелодия, дъжд или буря само като стигат до вас. Разбира се, не без ваше участие, и особено с ваше позволение. Затова е толкова важно не само какво казвате, но и как. И не само какво, но и С какво слушате и гледате света около вас.

Знаете ли, че лошото чуване би могло да бъде и реакция на твърде многото шум днес? Сякаш колкото по-шумен и технически по-обогатен става светът, толкова повече се увеличава и броят на хората, нежелаещи да слушат. Дори понякога декларирането на отказ от чуване и слушане може да зададе "програма за тишина", в резултат на което човек наистина спира да чува, чисто физически. Кое е по-важно за вас - да можете да чувате, или да умеете да слушате?

За да обичаш нещо друго, трябва да имаш в себе си достатъчно любов. А самообичта е здравословното начало, което полага основите на грижата, уважението и отговорността към себе си. Към чистотата на мислите, делата, осъзнаването на енергията, която се отдава и в какво е важно да се вложи. Само когато човек обича себе си, може да разбира и другите, а това е единствения път не само към градивна комуникация, но и към заедност. С още по-голяма сила това е валидно за хората, които пребивават в специфични състояния - необходимостта да се обичат такива, каквито са, защото веднъж приели и обичащи себе си, ще установят, че навсякъде са приети и обичани.

Често получавам писма от родители на дечица със слухова загуба, които търсят отговори на множество въпроси с оглед на новата, непозната и плашеща за тях обстоятелствена комуникативна среда. С настоящата публикация бих искала да се обърна не само към онези родители, които ме потърсиха за съвет, координация и въпроси, но и към тези, които тепърва ще се ориентират в комуникацията с нечуващи деца.

Срещате или ви се налага да се срещнете с човек, за когото знаете, че не чува. Не знаете нищо повече, освен това. Изпитвате известно притеснение, защото не знаете как точно е правилно да общувате с него, нито как и доколко ще се разбирате взаимно отвъд бариерите на тишината. В настоящата публикация споделям личния си опит и препоръки, базирани на дългогодишната ми комуникация с хора без слух (глухи), хора с частична слухова загуба (тежко чуващи), както и хора с различна степен на слухови затруднения (оглушали). Когато е налице желание за общуване, начини ще се намерят. 

Езикът на знаците (или жестовият език) е предпочитано средство за комуникация от хора без слух, но за него се знае много малко сред широката общественост. На кого е нужен жестовият език? Какво е той, на какви правила се подчинява? Универсален ли е? На този и още много други въпроси се постарах да отговоря според опита и наблюденията си. Въпросите ми бяха зададени от човек, желаещ да надникне в света на Тишината и да се осведоми как общуват хората без слух, и защо не всички от тях използват езика на знаците. Радващо е, че все повече стават тези, които имат желание да внесат повече яснота в някои свои разбирания по тези въпроси. Интервюто бе проведено по скайп на 29.07.2013 г., и го публикувам без съкращения. Казаното тогава е валидно и днес.

Животът е пълен с изненади, които вади като вълшебник от магически ръкави. Не бих казала, че изненадите в повечето случаи са от тези, които се харесват. Но пътят към прозренията винаги е осеян с дози болезненост – просто няма друг начин да се събудиш и да прогледнеш за някои неща, без да се случат онези другите, болящите. Просто е – за да оздравееш, трябва първо да преминеш през болестта. А за да останеш здрав, трябва да помниш, че всяка болест се явява сигнал да гледаш, където трябва.

След като преди време имах възможността да се запозная с книгата на Алис Милер „В началото бе възпитанието”, абсолютно се убедих, че възпитанието в по-голямата си част, поне онова авторитарно калъпче, в чиито рамки бяха принуждавани да се движат децата на 80-те, е излишно. И че думата „възпитание” сама по себе си налага асоциации с контрол, с наложеност и всичко онова, което осакатява свободата на собствения избор. Aдмирирам появата на програми като ТУР (Трениране на успешни родители), за която ще стане дума по-надолу.