Той е от малко врачанско селце, наречено Нефела. Расте в бедно семейство, поглъща с любопитство списания за кино, мода и хайлайф, изрязва и лепи изрезки за филмови звезди и тайно отглежда крехката мечта да стане актьор като тях. Крехка, защото търпи майчините съмнения в успеха на подобно начинание. А тях ги има, защото той е без слух. Въпреки всичко, мечтата му се реализира. Получава роли в театралните постановки „Ковачи” и „Вишневи сестри” на режисьора Възкресия Вихърова, както и в „Двама бедни румънци, говорещи полски” на Десислава Шпатова. Миналата година той се дипломира с бакалавърска степен по актьорско майсторство, и с втора специалност кино и телевизия в Нов български университет. С достатъчно живо въображение, той пише сценарии, които се надява някога да оживеят като екранни истории. Основател е на фондация „Глухи без граници”, на която е поверено Националното научно изследване на жестовия език у нас. Беше и в състава на международното жури в световния конкурс за тиха красота „Miss and Mister Deaf Stars 2017”, проведен наскоро в Париж. Митко Якимов, дами и господа.

Митко, ти просто си мултифункционален! Актьорско майсторство, мода, жестов език... какво още не знаем за теб? Мечтата ти вече е реалност, адмирации за усилията да я опазиш и сбъднеш. Кой беше до теб през това време, имаше ли и други интереси?

Като малък  обичах да спортувам. Играех гимнастика, но спрях, понеже нямаше кой да ме води на тренировки. Моята треньорка замина за Англия, а майка ми работеше в Гърция. Тогава реших да се занимавам с аеробика. Играл съм и спортни танци в училището за глухи деца в София, и пътувахме с тях в чужбина, за да изнасяме концерти и турнета. Моята голяма мечта бе да стана актьор, но имаше хора, които смятаха, че глухотата ми ще пречи. Аз винаги съм мислел, че това не е проблем, защото преди всичко сме хора. Няма да се откажа да следвам мечтите си, ще се боря до край, защото смятам че съм роден актьор. Въпреки че съм глух, аз се гордея, че имах възможността да се запозная с такива прекрасни хора, каквито бяха преподавателите ми в университета, колегите ми и режисьорите, с които работих. Искрено съм им благодарен за вниманието, търпението, ценните съвети и помощта в сбъдването на актьорската ми мечта. До мен винаги са били моята баба и майка ми, която много години работи в чужбина, заради мен и брат ми. По време на летните ваканции ходех да работя  при нея в Гърция, за да си помогна с таксите за университета. Благодарен съм на всички, които повярваха в мен, за шанса да бъда първият глух български актьор.

И сега... накъде?

Ами, вероятно към магистратурата. Имам доста сценарии, планове...

          

Имаше и доста вълнения покрай конкурса в Париж в края на октомври. Кирил Славов окупира третото място, това е гордост за България! Разкажи ни всичко за този конкурс и за вълшебните преживявания във френската столица!

„Глухи без граници” организира и провежда вече от пет години конкурсите за красота у нас „Мис и Мистър Глухи България”. В последните две години, както е навсякъде по света, избирането става в интернет. По-рано правехме и конкурси на живо, но все по-малко спонсори се отзовават. По-либерални сме откъм критериите за височина, отколкото тези на световните конкурси, и при нас е по-важно да покажем красотата на тишината. Тази година кандидатите бяха по трима от всеки пол. За участието си в конкурса те изпращаха свои актуални снимки в цял ръст, по бански и в официално облекло. Изборът ставаше на принципа на брой харесвания във фейсбук, като в този избор участваше и организацията домакин „Miss and Mister Deaf Stars” чрез представители за България със седалище в Белин (Германия). Изборът падна върху Кирил Славов, който като визия покрива критериите за професионален модел и освен това има опит в предишни конкурси. Той е и първият у нас глух барман. Светла Ибришимова спечели симпатиите на глухата ни общност с непринуденост и сладка усмивка.

              

                

Конкурсът беше в рамките на десет дни. Всеки ден имаше репетиции, провеждани от глухи хореографи, които учеха участниците да ходят по подиума, на поведение, представяне. Изненадващо беше, че двама от кандидатите за титлата – нашият Кирил и Мис Преднестровие - имаха рожден ден на 25 октомври. Трогателното беше, че в Париж знаеха за това и ги изненадаха с торта. По време на финала участниците се представиха първо с бански костюми, после в национални носии, с ежедневни облекла, с официални тоалети. Всеки казваше имената си, годините и държавата, която представя. На финала, проведен на 28 октомври,  Кирил Славов зае втора вице позиция (или трето място). В конкурса участвуваха 28 момчета  и 33 момичета от  цял свят. Победата на Кирил ни донесе много вълнение и радост, това е признание за България. Такива моменти са много редки и това ни кара да се гордеем, че и ние има какво да дадем на света. И Кирил, и Светла завързаха много приятелства там, а като носител на титлата „Mister Deaf Stars 2017”, Кирил носи отговорността да предаде посланието, че и България може и трябва да работи за подобряване на социалното положение на глухите хора, за жестовия език. В Швеция, където е израснал Кирил, социалните услуги са на много високо ниво. Крайно време е и у нас като в европейска държава това да се случи.

               

Ти беше жури в Париж също, заедно с дуета Малоес и Аиуи Джон Уол. С тях се запознахме тук, когато по ваша покана в София гостува глухият шоумен Джон Мейсър. Какво е усещането да си част от престижната оценяваща общност?

Да, чудесни хора, с които се радвам, че се видяхме отново! А за мен е огромна чест, че за пръв път бях предложен за член на международно жури в конкурс от такова ниво. При толкова голяма конкуренция и толкова много участници, оценяването не беше лека работа. Оценяваха се по точки всички изисквания – тяло, ходене по подиума, усмивка и облекло, артистичност. Понеже бе краят на октомври, не липсваха артистични изпълнения на тема Хелоуин от някои участници в конкурса. Нашите хора се представиха на много високо ниво, въпреки голямата конкуренция. Кирил веднага направи впечатление с професионализъм и визия, той е висок и покрива критериите на световните конкурси. Имаше и представяне Фешън моделс с глухи модели, които представяха облекла на глухи дизайнери, които по нищо не отстъпваха на световните модни марки. Това е показателно какво може да постигне човек, независимо от глухотата.

               

„Глухи без граници” в момента е ангажирана с нелеката отговорност на Националното изследване на жестовия език. Всъщност, как дойде идеята за фондацията, около какви идеи се обединявате?

Идеята ни се зароди в момента, в които ние - можещите и знаещите  - поискахме да помагаме на останалите глухи, под надслов „Глухи помагат на глухи”. През 2013 година, на 30 януари, фондация „Глухи без граници – България” получи шанс да докаже, че го може това. Нашият управителен съвет е само от глухи хора и почти всички са с висше образование. През годините сме имали своите успехи и трудности, но ни крепи вярата и борбата за по добро бъдеще. Писали сме писма до различни фирми и институции за подкрепа, но не винаги срещаме такава, и понякога работим със собствени средства. Фондацията е доброволна, независима, създадена като НПО в обществена полза. Мисията ни винаги е била да работим за подобряване на жизнения стандарт, увеличаването на възможностите и запазване на ценностите на хората в риск и техните семейства. Помагаме и подкрепяме глухи хора в тяхното развитие и интеграция, и този проект за жестовия език, по който работим в момента, е най-големият шанс за постигане на мечтата да видим узаконен жестовия език у нас. Националното научно изследване на Българския жестов език е по проект „Подкрепа за равен достъп и личностно развитие“, ОП НОИР 2014-2020. В изследването  на граматиката на глухите са включени и 6 лингвисти от СУ „Св. Климент Охридски”. Вече сме на финала, и се надявам, че България ще стане  част от онези страни в Европа с официално признат жестов език. Силно се надявам и че това може да стане по време на председателството на България  на СЕ през 2018 г.

Във фондацията имаме много дейности. През 2013 г. бяхме партньори на проведения в София конкурс за красота „Miss and Mister Deaf International. И за първи път, откакто организираме конкурси, имаме и значителни постижения. В света има три световни конкурса за красота, организирани за глухи, и голямата ни радост е това, че с много труд и дръзновение постигаме успехи на тях. По време на конкурса в Париж тази година, бе предложена идеята „Miss and Mister Deaf Stars 2018” да се проведе в България. За нас това е огромна чест, предстоят проучвания и преговори, но да видим...

Много мечти чакат сбъдването си през 2018-та. Какво най-много си пожелавате да стане реалност тогава?

Искам ние, глухите хора, да имаме повече свобода в комуникацията, да има повече новини с жестов превод в централно време, да има повече български филми със субтитри. Апелирам към журналистите да не ползват думата „глухоням”, това е остаряло понятие, има глухи, които могат да се изразяват. Не съм привърженик и на израза „уведен слух”. Глухите нямат увреден слух, те просто нямат слух въобще. По цял свят хората изговарят с респект думата „глух” (Deaf), и бих искал и у нас да е така. Много се надявам да бъде признат жестовия език от парламента,  за да имаме пълна подкрепа в изучаването му, да има повече преводачи. В момента сме в плачевно състояние, преводачите не достигат.  Иска ми се държавата най-накрая да поеме ангажимент тази професия да бъде платена и да влезе в социалните услуги за глухите хора, които имат потребност от жестов превод. След официалното му признаване, ние сме готови да организираме курсове за изучаване не жестов език от глухи лектори, в Софийския университет да се отвори Център за изучаване на жестов език, който да продължи с изследванията и създаването на нови жестове, които липсват сега в жестовия речник.

Смели мечти, на които пожелаваме попътен вятър и най-вече, заедност за случване.

Разговорът води Христина Чопарова

Снимки за колажите: личен архив на Кирил Славов и фондация "Глухи без граници"

 

 

 

Той е на 54. Изглежда точно така, както може да си представите, че би изглеждал един воевода. Народните носии му отиват. И не, не е актьор. Обикновено е зад обектива, за да документира родния фолклор. Фотограф, етно документалист за Национално училище за фоклорни изкуства, текстилен инженер. Малцина знаят, че от десетина години той е на „ти” с Тишината, но не личи да се е променил особено. От Левски, Плевенско. Асен Великов. Дори и в името му е втъкана българската история.

Снимките му грабват погледа веднага. А фолклорните събират хиляди харесвания в социалните мрежи. Фотографията му е хоби, развлечение и страст. И детска мечта, която добива очертания още през 89-та в Техническия университет, където е студент. Повечето тръгват по пътя на фотографията с пейзажи, той също. Снима птици, животни, улици. Лица. После, в усилните години на прехода, запечатва на кадри тежката и сива социална действителност. След известно затишие, в което малко се отдалечават с фотографията, любовта им пламва отново - този път, за да оживее сред фолклорните багри на българското. Резултатите не закъсняват – портрети, от които се лее хубостта българска, снимки, от които надничат народни обичаи и позабравени ритуали.

Днес тези съкровища могат да се видят в клуба на фоторепортера на „Дондуков” 1 – от 4 до 16 януари. „Различната България” докосва дълбоко – може да ви образува както усмивки от удоволствието да се потопите в толкова много събрана на едно място красота, толкова и да ви натъжи – защото ще ви върне към корените ви, които крилата са скрили от погледа ви. Ще ви връща, припомня, увлича в калейдоскопа на уникалната самобитност, изтъкана от символи, цветове, пъстрота и дух. Точно онзи дух, който неспокойно се върти и търси излаз навън, за да излее насъбрана енергия – от много отдалеч. Той носи и смях през сълзи, и детска невинност, и твърдост, и нежност. Носи магията на българското, писъка на гайдите, блясъка на пендарите и онзи разлудуван гъдел, който въпреки всичко е готов да скочи и да покаже танца на горещата българска кръв. Все ценности, в името на които са водени най-лютите битки. И от най-искрена обич. 

Разговаряме за нещата от живота, снимането, всичко. Асен Великов, скъпи читатели.

Асене, това, което за теб е хоби, звучи като твоя мисия тук и сега. Сред толкова много запечатани съкровища, ще е съвсем на място да кажем, че си пазител на българското. Как и кога точно пламна меракът ти да снимаш родния фолклор?

Снимането стана случайно на Лазаровден през 2014-та. Последва една етно-сватба в Разград. Сватбата беше в стил „Време разделно” и самият ритуал беше възстановка на филмовата сцена. И след искрата вече имахме и пламък. Сега вече е огън (смее се).

      

Разкажи ни повече за дейностите, с които са осмислени дните ти извън снимането. Какво ти дава и какво ти отнема текстилното инженерство?

Завърших през 1987 ВМЕИ 'Ленин' - София, сега Технически университет със специалност „Текстилна техника”. И оттогава досега работя по специалността си. В началото правех програми за плетене на пуловери. С времето се наложи да се занимавам повече с организация на производството. Доставка на материали, изготвяне на документи за износ, връзка с клиентите...  Снимането и работата ми не си пречат. Снимането обикновено е почивните дни, когато обикновено са съборите.

Снимаш фестивали, танцови мероприятия, изобщо всичко, което е свързано с носии, обичаи. Как подготвяш сценографията за сесиите? Има ли предварителен замисъл, идея?

При мен няма подготовка. Всичко е документално и повече 'Лов на мигове'.  Важно ми е да хвана емоцията в погледа. Било закачка, било свян, било смях или сълза. В тази си дейност не съм сам. Срещам и други Българи с които имаме общи цели, общи стремежи, общи мечти. С Пътуващото читалище "Бащино огнище", с АРИЗ-7, ансамблите Бистрица, Чинари, Българе, Пирин, ансамбъл "На Мегдана"! Виждам как се допълваме и с Ивелина Радионова, с която все не знаем - тя ли пише по мои снимки, или аз снимам по нейните стихове. Допаднахме си и със Стефан Апостолов при снимките му на филм за красотите на България "България в четири сезона". Хората в тези среди са много отворени за общуване и все още „човеци”.

Прекрасно! Какво ти предстои да снимаш сега?

Сега ми предстои да снимам кукерските фестивали. Регионалните в Перник и областта. И по-големите в Брезник, Симитли, пак Перник - Сурва, който вече е в Юнеско,  Кукерландия в Ямбол и може би някой нов, на който не съм бил. 

Отворените към общуване хора и човечността. Тъкмо това е спойката, чрез която се получават и сесиите, нали?

Ами аз сесии правя от скоро на желаещи. Допреди месец всичко беше в движение. Даже не си и представях, че някой ще иска сесия специално за него. Сесиите са навън предимно, защото обичам естествения фон на природата. В студиото нещо не ми се получава. Снимам кой както желае. Започна се от желание на българи, емигрирали в чужбина, които имат желание да се снимат в народна носия.

Това е показателно за засиления интерес на хората и избора им за българското, както и за  връщането им към корените им. Определено успяваш да ги върнеш там, откъдето крилата им са ги отвели. Какво още ти се иска да снимаш?

Оооо (смее се). Аз имам богато въображение и смели мечти. Да снимам, на първо време, събирания на етнически българи извън границите на България. Бесарабски, банатски, волжки, татарски. Искам да усетя емоцията от срещата на българите в Украйна, Русия, Молдова, а защо не и на тези отклонения на Кубратовите българи в Черна гора, Италия и Унгария. Винаги съм бил пътешественик. В Бесарабия дори имат желание да видят изложбата ми на живо, така че живот и здраве може и да се случи.

Пожелаваме му го от сърце и благодарим за истински стойностния диалог! Разходка из „Различната България” - ТУК.

 

Христина Чопарова 

Снимки: личен архив на Асен Великов

 

 

След празничното тържество на 9 ноември 2013 г. по случай 5-годишнината на МОСГБ в зала „Амбасадор” на х-л „Тримонциум-Принцес”- Пловдив, чуждестранните гости от Европейския съюз на глухите студенти (EDSU) споделиха специално за “Ние ви чуваме” своите впечатления от гостуването си в България.

                             

               (от ляво на дясно): Пери Гомез, Тимъти Роуис, Атанас Калинов, Кристина Биъл, София Калинова, Томас МакУини

Тимъти Роуис (Timothy Rowies), Белгия (студент по авиоинженерство, председател на Eвропейския съюз на глухите стиденти – EDSU): „За мен е чест да бъда поканен на 5-годишнината на Младежката организация на глухите в България. Важно е да се работи за правата на младите глухи и аз лично им пожелавам голям напредък!”

Томас МакУини (Thomas McWhinney), Великобритания (студент по английска литература и секретар на EDSU): „Какво мисля за петата годишнина? Дъхоспиращо!!! Това беше абсолютно фантастично парти, а аз бях щастлив, че мога да участвам в танците на  българските танцьори. За мен беше ново, но изпитвам специална привързаност към българските глухи младежи, те със сигурност са страхотни хора!”

Кристина Биъл (Christina Bihl), Дания (студент по право и член на работната група на EDSU): „Аз съм наистина впечатлена – толкова професионално и с лукс направено всичко, наистина красиво! Ние в Дания също бихме могли да организираме подобно събитие! Моите почитания!

Пери Кантенес Гомез (Pere Cantenys Gomez), Испания (студент по международна търговия и транспорт, член на EDSU): „Годишнината на МОСГБ е много важно събитие. Ако МОСГБ не съществуваше, глухите млади хора в България биха загубили наистина много. Организацията ви помага  на млади глухи за по-добър живот, достъп до образование на студенти. Честита годишнина!

Разговорът води Христина Чопарова

Фото: Христина Чопарова

Поводът за редовете на Дамян Калчев * по-долу са хората с увреден слух и участията им две мероприятия, което пък доведе до изповедта, която ви представям тук без съкращения или редакторска намеса.

"Тези дни бях на едни мероприятия, които занимават съзнанието на хората с увреден слух. Чета различни отзиви и статии във Фейсбук. В един и същи ден бях на Деня на кариерата за хората с увреден слух и след това отидох в Байландо. Всичките тези мероприятия накараха сърцето ми да се свие и да седна да пиша… А в същото време отчитам, че всичко това е напредък..но… Но искам да разкажа малко за себе си. Да почнем по хронологичен ред по собственото ми битие:

  • 1989 г. – рухва социализма - резултатът е пълно игнориране на проблемите на хората
  • 1997 г. - хиперинфлация и отново същия резултат
  • 1998 г. – завърших средното си образование в училище за деца с увреден слух „Дечо Денев”

Преди дванадесет години излязох от училището с въпроса „Ами сега”. Всъщност още преди две години, преди завършването, задавах този въпрос на майка ми. И тя ме гледаше с очи, пълни от притеснение. Исках да почна нещо да уча, но по това време се предлагаше ограничен избор за специалности, които бяха само зъботехника, шивачество, дърводелство и подобни. Аз не исках тези неща, защото не ми бяха на сърцето, и второ, не можех да усвоя тези професии, по простата причина, че здравето ми не позволяваше да правя фини неща.

Та, преди дванадесет години сам почнах собственото си развитие. Почнах като общ работник в училището за даровити деца в Горна баня и естествено, бях уволнен след 3 месеца, защото искаха да знам я водопровод, я техника, я други неща... Почнах да търся работа, но такава беше действителността, че в отчаянието си, тръгнах с майка ми към бензиностанция на Шел. Късметът ми беше на моя страна. Търсеха хора. Почнах работа там. Беше ми адски трудно…но успях да се задържа две и нещо години в Шел, защото имах изключително разбрани хора зад гърба. Разбирах, че тази работа не бе за мен, защото правех грешки, които всеки с увреден слух би направил. Примерно някой да каже 12, а аз да разбера като 20… След това почнах в супермаркет на Фантастико, задържах се само една и половина години. През цялото време опитвах да се усъвършенствам сам. Я курсове, я ходене по различни мероприятия. Въпросът беше какво искам. Знаех още преди завършването си. Компютрите! Това ме караше да уча английски, да завърша един курс по информатика в свободния факултет в МГУ. Не се записах за висше образование, защото нямаше адекватна специалност или адаптирано обучение.

Нямах подкрепата на семейството ми, защото и те не виждаха смисъл от неработещо образование. Започнах да работя в печатница Алианс принт. Тогава почнаха повече да предлагат обучения, адаптирани към хора с увреден слух. Аз почнах да работя това, което исках. Пак компютрите. Това беше около 2003-2004. Сега съм към немска фирма и съм компютърен оператор-благодарение на курсовете по английски и самоученето. Нужно ми беше да ви разкажа малко от моята професионална кариера, за да се съпоставя с днешните събития.

Това, че ги има такива неща може само да ме радва. Но с известна доза горчилка… видях как се провеждат тези събития. Това с Деня на кариерата за хората с увреден слух е успех, колкото това, че го има въобще. Резултатът е, меко казано, никакъв. Отчаяни хора от всички слоеве, които не знаят какво искат, работодатели, които всячески се опитват да не дават обещания. Никаквo съдействие от страна на работодателите по отношение на комуникацията. Едно момиче ми се оплака, че като е казала, че не чува, интервюиращата продължила да дърдори по нейния си начин и не се опитала въобще да влезе в положението и. Това ме навежда на мисълта, че господата и госпожите, които са запретнали ръкави да правят Кариерата, не са доизпипали нещата докрай, че са там заради парите и славата. Идеята е прекрасна, но ползата е нулева. Пълен ФАРС!

Байландо – излъскано шоу…Внушителна група от хора с увреден слух, дошли да подкрепят Роси Караджова. Евалла за обединяването в единна група от хора с различни гледни точки… Шансът на Роси е уникален, поради простия факт, че танцува в такова шоу. Иначе има и други талантливи хора с увреден слух, един от които е стигнал до шоуто на Слави примерно… Да кажем за Нури Яшаров. Безспорно талантлив музикант, за който музиката и актьорството е живот. Да не говорим за група „Жестим”. Те са се борили, за да си заслужат мястото под слънцето. Заслужиха го. Така че момичето просто минава по килима, постлан и извървян от другите… Това ме радва, защото тя прави път и на други талантливи деца, които ще се появят след нея. Но дотук с радостта. Това, което ме накара да се свие сърцето ми, е меко казано, изсмуканата от пръсти, кауза. Каква е тази кауза, която е насочена към себе си? Искала да учи в Америка за актриса…че и тук може да се научи на такъв занаят. Като се съпоставят каузата й с другите каузи, излиза твърде егоистична. Всички други се борят я за център, я за операция и други безспорно тежки случаи. Има и друго. Гневните коментари във Фейсбук, че изкарват Росица глухоняма, са съвсем в реда на нещата.

Никой от хората с увреден слух не е ням по принцип. Единственият проблем е, че всеки има различно ниво на общуване. Някои имат беден речников запас, други са стигнали далеч със своята реч, но проблемът си остава. Проблемът е само в затруднената комуникация. Самата дума „глухоням” е наследена още от царско време. Така са казвали на хората с увреден слух от онова време - изобщо не са били наясно с глухотата. Забележете, като се разровите в архивите на СГБ, ще видите, че е пълно с такива изречения като: „Държавен институт за глухонеми”, „частно училище за глухонеми деца”, „Дружество на глухонемите”. Обществото е научено да използва такива думи с мълчаливото съгласие на самите глухи. Даже Йордан Радичков е споменал няколко пъти „глухоняма” в един разказ. Просто тази дума е наследена. Успех за мен е, че все повече хора се опитват да казват „хора с увреден слух”. Болшинството от нас казват „глухи”, но пак е нещо.

Въпросът беше в това, че бе изпуснат моментът, когато Роси можеше да каже, че може да говори или да каже, че думата глухоням е обидна за нас. Това щеше да има по-голям ефект. Вина носим ние самите, които ходим там, и тези, които са с нея  /преводачката, учителката и др./, и самите организации, които не направиха някакви постъпки пред шоуто… Може би търсеха така повече съчувствие, за комерсиалните цели на шоуто, уж в помощ на Роси? Все пак тя е много млада и слуша „по-опитнитe” от нея. Дали също не е използвана покрай нейната детска мечта? Байландо е комерсиално шоу и са прави онези гласове, които роптаят с/у използването на човешкото милосърдие, на гърба на хората с увреждания и съмнителната полза от подобен тип предавания.

Дайте да погледнем и другата страна. Благодарение на шоуто и Роси, обществото разбира повече за талантите на хората с увреждания. Да се надяваме, че така по този начин обществеността да прозре истината: че хората с увреждания СА важен човешки капитал. По света примери колкото щеш: Стивън Хокинг да речем. Има още един аспект за сравнение и това са пътуванията ми и срещите ми с хората с увреждания в чужбина. Последните четири години пътувах до Чехия, Словакия, Холандия, Англия и др. Все католически и протестантски страни. Там гледат на хората с увреждания като на съвсем нормални хора. Имат равнопоставеност, туризъм и т.н. В Холандия е съвсем нормално да видиш лаборант с увреден слух, адвокат или други професии, които по-принцип в България са привилегия за здрави хора. В Англия туризмът на хората с увреждания е приоритет… Залата в гр. Страхонице /Чехия/ е пълна при представления на хора с увреждания.

Общо взето, идеите на Кариерата и Байландо са прекрасни. Но опорочени от здрави хора, които успяват да привлекат аплаузи и финансови средства от гузното общество към тях. Самите хора с увреждания са принудени да се надяват на алтруизма на здравите хора, които пък, от своя страна се радват, че печелят точки пред обществото. А пък обществото е доволно, че има такива, които вършат работата наместо тях.
Аз съм оптимист, защото прогресът върви заедно с промяната в схващанията на хората за нас. Пример е историята за кариерата ми. Все повече млади хора учат в университетите. Но намират реализация малка част. А тези, които са успели да се реализират, на тях все още им е трудно. По-добре нещо, отколкото хич. Хубаво е, че хората с увреден слух вече имат гражданско съзнание. Обединяват се около една кауза, какъвто е случаят с Роси Караджова. Други пък действат по въпроса със субтитрирането по телевизията. Лошото е, че няма особено голяма активност или гражданско мнение на самите хора с увреден слух за случващото в СГБ. За всичко друго имат дейност или кауза, но не и за промяна на статуквото в Съюза на глухите в България! НО ВЪПРЕКИ ВСИЧКО, АЗ ВЯРВАМ В УСПЕХА НА ХОРАТА С УВРЕДЕН СЛУХ!"

Дамян Калчев

Фото: Снежана Георгиева

------------------

Дамян Калчев е председател на Районната организация на глухите - София от 2015 г. Бил е член на Младежката организация на глухите в СГБ (МОСГБ) като завеждащ туризма през 2011 г. Запален планинар, графичен дизайнер, създател на логото на ЦРРДУС, на МОСГБ, на логото на младежкия лагер и генерална асамблея на Европейския младежки съюз на глухите (EUDY), както и логото на рибарски клуб "Тихите куки" към РО-София. Негово дело са и логото на международните спортни игри за глухи Дефлимпикс през 2013 г. у нас и на още много други световни и европейски първенства.

Когато създаваш не просто изкуство, а обличаш в индивидуалност, престава да има значение, че ръцете ти не са като на всички останали. Че си различен. В това можа да се убеди героят на Джони Деп в незабравимата класика „Едуард – ръцете-ножици” на режисьора Тим Бъртън. Всички се страхуваха от бледия, разчорлен и леко завеян Едуард, защото вместо длани създателят му бе монтирал ножици. Но този страх изчезна, когато жителите на градчето осъмнаха с уникални фигури от чимшир в дворовете си, върху които ножиците на Еди през нощта бяха изливали цялата насъбрана тъга от осъзнатата различност. После домашните любимци се превърнаха в ходещи храсти, а накрая всички дами буквално се избиваха, за да седнат на стола пред Едуард, изцяло поверявайки му косите си. И никоя не приличаше на друга.

Коафьорите, които днес ви разкриват себе си в нашия сайт, са с увреден слух. По свой собствен начин различни, но осъзнати и щастливи от възможността да обличат в индивидуалност. И тримата са възпитаници на Техникума по фризьорство и козметика.

Валентина Терзийска – Лопес. Тя е с мило и позитивно излъчване. Усмивката е половината от същността на човека, и не е чудно, че клиентите ценят Валя не само като професионалист, но и като предразполагаща ги личност, на която могат безрезервно да се доверят. Валя произхожда от семейството на прекрасни, изключително грижовни и интелигентни хора. Учила е предимно в масово училище, където преподавателите ù не са се съобразявали с това, че е с намален слух и са я третирали наравно с другите ученици, задавайки ù въпроси и задачи с повишена трудност, за което Валя им е много благодарна. Около 1995/6 г. за кратко постъпва в Специализираното училище за деца с увреден слух. Там се запознава с много хора, но малцина от тях са ù приятели. „Не мога да го похваля като добро училище, за което моля преподавателите да ме извинят.” – споделя Валя. После за три години усвоява умения във фризьорския занаят.

Първият ù клиент е 9-годишно момченце, на което успява да спечели доверието, а това е висока оценка за умението да работи с малки палавници. За жестовия език Валя споделя, че почти не го владее толкова добре, но отлично разбира глухите хора. „Ползвам го само когато съм в компанията на хора с увреден слух. В работата ми се срещам с най-различни хора. В началото ми беше трудно да разчитам по устните, но с помощта на колегите и родителите ми свикнах да ги разчитам по-добре с течение на времето. Много от клиентите ми се съобразяват с мен, говорят ми по-ясно и по-бавничко, за което съм им безкрайно благодарна. Всъщност клиентите ми с увреден слух са малцинство. Повечето са нормално чуващи. Благодарна съм обаче на глухите, които посещават салона ми, защото за мен това означава много, а аз обичам да си поддържам с тях добри отношения на топлота и уважение.”- доверява ни Валя.

В началото на кариерата ù повечето клиенти се стряскали, когато установявали, че не е в състояние да ги чуе. „С течение на времето свикнаха с мен и ме приемат наравно със себе си. За тях аз не съм глуха, а съм напълно нормален човек, с когото може да се общува абсолютно за всичко и на всякакви теми.” Валя е убедена, че намаленият слух е пречка само при телефонната комуникация. Заетите хора предпочитат да си запазват час по телефона, а в комуникативна професия като нейната това понякога е затруднение, но е преодолимо. „За общуването на живо не е пречка, стига да помолиш човека до теб да ти говори по-бавно и по-ясно, за да го разбираш по-добре и да избегнете недоразумения. Искам да кажа, че е много важно глухите хора да разберат, че не бива да приемат липсата си на слух като недостатък или да се оправдават с него, защото колкото повече го показват като комплекс, толкова повече отблъскват от себе си другите хора. Как да очакваш друг да те приеме, ако сам не приемаш себе си?”. Чаровната коафьорка наскоро имаше огромен повод за радост. Тя се омъжи за португалския си приятел, който е чуващ и за когото говори с много топлота и респект. „Аз съм една от щастливките, която може да се похвали, че най-големите ù мечти са се сбъднали. На читателите на блога пожелавам да бъдат силни духом и никога да не се предават, въпреки трудностите. Разликата между глухите и чуващите е, че първите трябва да се борят повечко и да положат повече усилия, за да успяват в живота. Разбира се, много е важна подкрепата на семейството им и да бъдат обкръжени от близки и приятели. В живота няма асансьор към успеха и всичко се постига с много труд, труд и пак труд. Когато се постараеш, вече виждаш, че всъщност е лесно..”

Във  фризьорското поприще се обучава и Мила Попова. Родителите ù се занимават с музика, сестрите ù са хора на изкуството. По същия начин гледа и тя на занаята си. Името много ù подхожда – мила и сърдечна е, разчита чудесно по устните и много обича професията си. „Фризьорската работа ми носи голямо удоволствие, просто отвътре ми идва и щом хвана ножицата, ми е толкова приятно да подстригвам!” – споделя тя. Помни първия си клиент, който и до днес я посещава. Мила не владее добре жестовия език, но има огромно желание да го усъвършенства, за да може по-удобно да комуникира с клиентите си с увреден слух. Преди да хване ножицата и гребена, се грижи за красотата на  клиентите в козметичен салон, но после решава, че иска да се развива като фризьор, записва се на опреснителни курсове и накрая, след порядъчно натрупан опит в учебен център, отваря собствен салон. „Работя с голямо удоволствие и се чувствам добре там. Усещането, че работя на моя територия ме амбицира повече. Стремя се да вдигам постоянно нивото. В работата си срещам всякакви хора и разбира се, реагират нормално, когато разберат, че не чувам.  Започват да ми говорят малко по-ясно. При мен почти не идват клиенти с увреден слух, макар че бих ги посрещала с голямо удоволствие и внимание.”- споделя Мила. Тя е майка на прекрасно момиченце, за което иска най-доброто бъдеще. „Искам и по-добро развитие за хората с увреден слух, да имат необходимото внимание и ангажираност в обществото!” – категорична е тя.

Венцислав Веселинов идва от семейство на хора с нормален слух. Говори бавно и спокойно, усмихва се с очи и посреща клиентите си с щедрото благоразположение на домакин, щастлив да види гостите си. След като завършва техникума през 1993-та, започва да трупа опит като чирак по салоните, за да навлезе в практиката. Първите му клиенти са от Министерството на образованието, а днес Венци има толкова ангажименти, че трудно успява да намери свободно време за себе си. Тъй като работи качествено, веднъж посетили го, клиентите го възнаграждават с постоянството си. „Има куп истории – разказва Венци. – Случайни клиенти се чудят дали не съм чужденец, питали са ме дали съм арабин, вероятно заради говора ми. Още преди да ги предупредя, че не чувам, те някак си усещат това. Разчитам обаче много добре по устните.” Той не смята, че слуховата загуба му пречи в работата, тъй като винаги има начини да се разбере с клиентите. И въпреки, че графикът му винаги е натоварен, не би сменил професията си с друга. Счита се призван да разкрасява дамите, подарявайки им ежедневно усещането за обнова и добро настроение. Венци е баща на първокласник, който е най-важното нещо в живота му. На в. „Тишина” и блога “Ние ви чуваме” чаровният коафьор пожела да запазят интереса на читателите си и да имат повече рубрики за култура, здраве и социална проблематика, защото са изключително важни за живота на хората с увреден слух.

Валя, Мила и Венци са посветили кариерата си на добрия външен вид, но нито един от тях не забравя, че състоянието на душата си личи по тялото. Затова след толкова зареждащите думи на тези толкова позитивни личности, бих искала да завърша с цитат на Ричард Бах: „Толкова сме се вторачили във външното и повърхностното, че сме забравили, че не външността определя истинската ни същност.” Всичко зависи от начина, по който гледаш на нещата.

Христина Чопарова

Фото: личен архив на коафьорите