Скъпи читатели на „Ние ви чуваме”, Георги Скордев е много, много смело момче. Той е от свят, където много малко неща са ни познати. Дори не са ни познати въобще. Толкова е бързал да дойде на света, че преждевременната му поява в любящата реалност на чакащите го родители отнема светлината и звуците от собствената му реалност. Гошко не вижда и не чува, но е много сензтивно дете. Едно морско момче на 10 години, което има много за разказване, но още не е построен мостът, по който неговите истории да стигнат до нас. Затова вместо него ги разказва майка му.

С Мария Попова (или Мая, както я наричат близки приятели), се познаваме отдавна, но да се видя лично с нея и Гошко се удаде възможност едва по време на Международната конференция „Виж тишината, чуй тъмнината” в Пловдив през м.г., където тя сподели своя опит като родител на дете с двоен сензорен дефицит. Времето ни бе много малко, за да поговорим тогава за всички неща, затова днес ú благодаря, че ще го направим чрез „Ние ви чуваме”.

Здравей, Мая! За читателите на „Ние ви чуваме”, и за онези, които тепърва научават за Гошко чрез нашия сайт, разкажи ни за появата му и им позволи да го опознаят. От какво се нуждае, какви бяха празниците му и с какво ви изненада 2018-та?

Появяването на моето момче на бял свят бе екстремно и неочаквано, на фона на спокойната бременност, която имах. Нещо се обърка за броени дни, нямаме обяснение какво точно се случи. Събрала съм всички факти около раждането му в статията „Бебе 576” в Сайта на Гошко, който бях започнала да водя, докато беше малък. Накратко, той се роди в 24-та гестационна седмица - близо четири месеца преди термина, в „Майчин дом” – София. Лекарите не бяха длъжни да го реанимират, но го направиха, като беше нужно той да преживее седмица, преди да бъде записан в регистъра на ражданията. През тази седмица той беше „бебе 576”. До изписването му от „Майчин дом” стана ясно, че е развил пета степен ретинопатия на недоносеното – тотално отлепени ретини на двете очи. От тази пета степен връщането към нормално зрение е невъзможно, единствено е възможно чрез витреоретинална хирургия да бъде възвърнато възприятието на светлина и силуети, помагащи на човек да се ориентира в пространството. Този вид високо специализирана очна хирургия носи много рискове и не се практикува в България. Още през първата година след своето раждане, Георги претърпя четири очни операции в университетската болница „Поликлинико Джемели” в Рим. Малко преди втория му рожден ден разбрахме и за слуховата му загуба. Но междувременно бяхме станали близки със специалистите от италианската болница, които ни помогнаха да направим първите крачки в ранната му интервенция. Пътували сме до Рим общо 13 пъти за проследяване на състоянието, в т.ч. два пъти сме били за интензивни терапевтични сесии, продължаващи по един месец - когато той беше на три и после на четири години. Имаме преки впечатления от подкрепата, която се оказва на деца като него в Италия, и напредъка, който постигат. Даваме си сметка за потенциала, който все още стои заключен в него, и полагаме усилия да го развием максимално. Това изобщо не е лесна задача в границите на България. Но много хора ни подкрепят и все пак успяваме да се придвижим напред.

Това, от което най-много се нуждае Георги, е общуването с хора – нещото, което е и най-трудно постижимо за него. Стараем се празниците му да бъдат преди всичко преживявания, усещания. Всяка година на рождения му ден, който е през лятото, правим градинско парти с много гости и музика на живо, започнахме още от първия му рожден ден, защото е нужно да отваряме място и за радостта в живота.

И така, стъпка по стъпка, вече се готвим за обучение под надслов „Алтернативни методи на комуникация при сляпоглухи хора”, организирано от Националната асоциация на сляпоглухите в България и със съдействието на Община Бургас. Наред с практическото обучение, което ще се води от Анна Ройдева и Деян Славов - специалисти от Асоциацията, надявам се информационната кампания около събитието да изиграе роля в посока промяна на обществената нагласа, че с хора като Георги не е възможно да се комуникира.

На срещата ни по време на конференцията в Пловдив забелязах, че Гошко ползва поредица от жестове, по-известни в индуистките и будистки практики като „мудри” или йога за ръцете. Самите жестове са стотици, ползвани за лечение, медитация, успокояване, различни физически неразположения. Малцина са познавачите на мудрите, които съзнателно ги употребяват в ежедневния си живот, но ето, че Гошко сякаш идва да ни обърне внимание върху тях като комуникационно и оздравително средство. Какво ни казват тези положения, които Гошко ползва?

Значенията на комбинациите и фигурите, изпълняване с пръстите на ръцете, са неограничен брой. Аз все още не познавам хора, които да умеят да ги разчитат всички. Забелязала съм как много често Георги държи в синхронни позиции пръстите на двете си ръце. Интересното е, че той няма как да е видял тези положения отнякъде, той ги прави спонтанно. Той експериментира с енергиите, които текат в тялото, и сам е открил позициите на пръстите, които му помагат да се съсредоточи, да превъзмогне стреса, тревожността, паниката, страха, дискомфорта от евентуално телесно неразположение, за което не би могъл да съобщи. Ако имах пълно познание върху мудрите, бих могла да получа обратна връзка за неговото състояние в момента, дори за възможен здравословен проблем. И така мудрите стават комуникационно средство. Той много често застава в поза лотос, а ръцете са в позиция на съединени палец, среден и безименен пръст – т.нар. мудра на енергията, апана. Мудра, която осигурява търпение и спокойствие, увереност, вглъбяване, съзерцание, вътрешна хармония. Подкрепя благодарността за съществуването и за всичко, дарявано от живота...

Дори лишен от зрение и слух, Гошко все пак усеща енергиите, насочени към него и реагира според тях. Какви други начини за съобщаване ползва той? Как общувате с него?

Относно енергиите, абсолютно си права. Бих казала даже, че не е въпреки, а именно поради липсата на двете дистантни сетива. Зрението е най-новото в еволюционно отношение сетиво; сетивото, от което добиваме най-голям процент информация за околния свят, и то от разстояние. Но това е също така сетивото, което най-много ни разсейва и подвежда. „Същественото е невидимо за очите”. Ще цитирам един съвременен учител по будизъм, Стивън Левин: „Тялото би могло да се превърне в един доста чувствителен диагностичен инструмент; то би могло да сигнализира за това, което се случва с нас; способно е даже да отразява преживяванията на другите хора, които улавяме на емоционално ниво чрез психичните състояние на околните ... Учим се да разчитаме сами себе си, като усещаме и се вслушваме внимателно в начина, по който реагираме на това, което стои на пътя ни. Следим за едва забележимите съобщения от тялото ни, чувстваме кога се отклоняваме от хармонията и кога се движим в нужното направление. Добър пример би било чувството, което можем да усетим в момента, когато от дружеска беседа разговорът се обърне в злословие или обсъждане на другите: леко се напряга стомахът, гръдният кош леко се свива, чувството е някак недобро, понякога чувстваме леко объркване. Бихме могли да постигнем един по-ясен образ на случващото се в света, една по-голяма честност и прямота, ако отбелязваме начина, по който реагира тялото, как то се прегърбва или изправя, как се напряга или отпуска в различните видове дейности...”. Тялото говори и с течение на годините съм се научила да разчитам езика на тялото на Георги, а той най-вероятно е развил способността на улавя точно моите психични състояния – както и на други хора. Така че той „вижда същественото”, ако трябва да си послужа с думите на Екзюпери, трудно може да бъде излъган. Само че този начин на общуване е ограничен единствено до настоящето. Трудностите идват, ако искаме да направим съобщение, свързано с миналото или бъдещето.

                                           

Възможно ли е за Гошко да усвои жестовия език или друга форма на традиционна комуникация, при положение, че той е тук да ни покаже съвсем нови форми на общуване?

Мисля, че е възможно, но e нужен постоянен контакт с хора, които ползват един и същ жестов език. Усвояването на език е следствие от нуждата за комуникация. Би било възможно също така, ако той има винаги до себе си човек, който е негов посредник в комуникацията с околните и му „превежда” с достъпни за него жестове техните съобщения. Нека да го пожелаем и може би ще се случи.

Дано! А смяташ ли, че хаптичната комуникация, каквато демонстрираха норвежките специалисти, при Гошко би имала ефект и би могла да служи като средство за общуване между него и околните? Прилагате ли вкъщи нещо от техниките, които бяха показани тогава?

Разбира се! Хаптиката е също така много добър метод за ориентиране в пространството. Но не съм ползвала хаптика вкъщи, може би защото вече всичко му е познато. Сега се сещам, че правя нещо като хаптично обозначаване на височината на тоновете по дължина на гърба му, когато му пея по ноти – аз не съм музикант, но си припомних нотното писмо, за да му свиря детски песнички на един металофон. Понякога си представям гърба му като металофон и показвам къде се намира тона, който пея – ниските тонове в основата на гърба, високите към врата.

В края на миналата година телевизия бтв чрез журналиста Кристина Газиева реализира филм за Гошко - "Не без сина ми". Какво се случи оттогава?

Филмът на Кристина Газиева хвърли мост между Георги и много нови познанства. Срещали сме по улиците непознати хора, които го разпознаваха от филма и му пожелаваха най-добри неща. Бяхме видяли на улицата един човек в костюм на коминочистач. Сложих му монета в шапката, а Гошо бръкна да види какво има в нея. Човекът се стресна, помисли, че детето иска да му вземе събраните пари. Аз поясних, че иска само да види какво има вътре. Коминочистачът изведнъж се сети за филма. Започна да ни благославя, този път извън сценичната постановка и от сърце. Беше много смешно. Във Фейсбук ми писаха една-две майки на сляпоглухи деца от други градове в България, които имат същите трудности като нас, но се стараят да дадат най-доброто от себе си и  постигат своите успехи. И най-важното, Националната асоциация на сляпоглухите в България взе решение да финансира това обучение за алтернативни методи на комуникация, за което стана дума по-горе, а община Бургас прие да бъде домакин на събитието и ни оказа подкрепа в организацията.

Ей, че прекрасно! Любовта и правилното отношение са основа за всяко добро развитие. Важи и за децата със специални потребности. Всяко общуване е възможност за обмен, взаимно учене. На какво ви научи Гошко и коя е случката, която най-силно се е запечатала у теб?

Извървяхме дълъг път от времето в „Майчин дом” до днес. Промениха се много наши вярвания. Имам спомен от първата ни хоспитализация в "Поликлинико Джемели". Вместо в очно отделение, бяхме настанени в педиатрията, за да могат педиатрите да следят състоянието на детето. Педиатричното отделение беше пълно с майки, потърсили лекарска помощ, защото децата им не се хранеха добре. Това бяха все стресирани майки – по една или друга причина. Педиатрите просто обясняваха, че децата реагират на техния стрес. Показваха им как да кърмят по-удобно, как да говорят на бебетата. Окуражаваха присъствието на фамилиите в пълен състав. В педиатрията бе  пълно с външни хора и цареше весела глъчка. Никой не им правеше забележка, но непрекъснато минаваха да чистят. Бях много впечатлена, защото медицински проблем, както ние го разбираме, при тези бебета не съществуваше. Но от друга страна, така започват хранителните разстройства и италианците работеха за превенцията им. Италианците се отнасят към детето като към чувстващо и разбиращо същество още от най-невръстната му възраст. Отказът на тези бебета от храна по необходимост трябваше да промени цялостната нагласа на майките. По сходен начин и аз чрез Гошко се уча да създавам в сърцето си място за самата себе си, да се освобождавам от самоосъждането, да бъда свободна от напрежение, страх и тревога, да изпълвам сърцето си с любяща доброта.

Как разбираш какво му е необходимо, как „разчиташ” реакциите му? Какви наблюдения имаш за характера или темперамента на Гошко?

Георги е открит към околния свят и много общителен. Най-много го интересуват хората, на растенията и животните по-малко обръща внимание. Въпреки ежеминутните трудности, които го съпътстват в ежедневието му, той като цяло е добронамерен и усмихнат, но лесно се изморява и може да се срине отведнъж. Старая се да забелязвам предварителните знаци на вероятността да настъпи подобно събитие. Когато искам да разбера причините за негово безпокойство, започвам с прости думи да изреждам своите предположения и да го наблюдавам. Когато позная истинската причина, той дава знак чрез поведението си – обикновено притихва - или казва нещо като „да” на глас. Кураж да му говоря, без да вземам под внимание слуховата му загуба, ми дадоха трудовете на Франсоаз Долто – френската „баба на психоанализата”, която говори на бебетата още от кувьоза.

Какви са реалните му възможности да се справя, по какво прилича на другите деца (при положение, че нищо традиционно или работещо за тях не е приложимо за него)?

Увреждането се възприема като аномалия единствено и само когато е поставено в социален контекст. По думите на Виготски, дете, чието развитие е възпрепятствано от някакъв вид увреждане, не е дете, по-малко развито от връстниците си; по-скоро, то е развито по друг начин”. Новаторската идея на Виготски е, че най-добрата компенсация за загубата или слабостта на дадена естествена функция може да бъде постигната чрез развитието на по-висша психологическа функция, при това той извлича теоретичните си постановки от специалната педагогика и работата на неговите съотечественици Соколянски и Мещеряков с група сляпоглухи деца в Харков. Според него, обучението в острота на слуха при един сляп човек има естествени граници; компенсацията чрез могъществото на мозъка (въображение, разсъждение, запаметяване и др.) практически няма граници.” Той е убеден, че преди медицината и биологията да победят слепотата, глухотата, умственото изоставане, те ще бъдат победени в социален и педагогически план. Психиката, особено разума - това е функция на социалния живот. Динамиката и законите на развитие са едни и същи при нормалните и умствено изостаналите деца. Така че възможностите на Георги да се справя реално са неограничени. „Умственото изоставане” – доколкото такова понятие изобщо съществува - не е даденост, а процес, при който психичната функция възниква и се извършва по друг способ.

                                   

Предстоят ли му други интервенции на зрението или слуха, какво може да се направи в образователно (или познавателно) отношение за Гошко?

Ние вече излязохме от медицинската парадигма за възможна „корекция” на състоянието на Георги. Нужно е да се извърши нова фунционална оценка на зрението и слуха, но за съжаление това няма как да се случи в България. В момента сме концентрирани върху това да съберем повече хора, които имат желание да участват в неговото обучение и образование, защото това не е по силите на един или двама души.

От какви специалисти има нужда той? В момента някой работи ли професионално с него? В крайна сметка целта не е да го обучим на традиционно познатото, а да видим какво изобщо работи при него, за да стигнем до неговия свят...

Всяка Коледа си пожелавам да дойде денят, в който Георги ще има свой интерпретатор-придружител и неговото развитие ще отбележи качествен скок. В момента аз съм неговия интерпретатор, но аз съм също така негова майка и ние оставаме свързани, не може да се извърши така важното отделяне на детето от майката и превръщането му в самостоятелна личност. Що се отнася до „професионалната” работа със сляпоглухо дете, то специализирани учебни програми за деца с такъв вид сензорно увреждане не съществуват. Съществуват методики – например тази на д-р Ян ван Дайк от Холандия, световно признат обучител на сляпоглухи деца с над 50-годишен опит. Но вариантите на съчетание на зрителна и слухова загуба, а понякога и на допълнителни увреждания са различни и неповторими, а от педагозите се изисква най-вече да проявяват творчество и индивидуален подход към всяко сляпоглухо дете. Така Ан Съливан, която дори не е педагог, в далечната 1887 г. прави пробив в комуникацията със седемгодишната Хелън Келър, използвайки целия си интелект и въображение, и в продължение на 49 години остава нейна гувернантка, учител, приятел и посредник в света. Съвременната концепция за „интервенцията” – в смисъл на „посредничество” – между сляпоглухия човек и света има за образец точно този спонтанно възникнал модел. В САЩ и Канада „посредникът” между сляпоглухия човек и света е професионалист със степен бакалавър, наречен intervener, за обучението и работата на който плаща държавата. В България досега изобщо е нямало професионално обучение на интерпретатор-придружители и единствено близките и членовете на семействата на сляпоглухите им оказват някаква подкрепа. През 2012 г. НАСГБ спечели проект за пилотно обучение на петима „интерпретатор-придружители” за възрастни хора. Въпросът за ранната интервенция на сляпоглухите деца в България и нуждата от квалифицирани „интерпретатор-придружители”, които да работят едно към едно с тях, все още не е поставян за обсъждане. Надяваме се това да се случи след провеждането на базовото обучение „Алтернативни методи на комуникация при сляпоглухи хора”.

Има ли неща (вещи), които Гошко обича?

Привличат го пясъка, морето, водата, надуваемите топки и балони и басейни, пълни с тях, музикалните инструменти. Всъщност той не е толкова привързан към определени вещи, колкото към определени дейности – игра с пясък, глина и вода, слушане на музика, скачане на батут, извличане на звук от перкусии.

Помниш ли, бях те попитала за домашни любимци и дали сте го срещали с животинки, каква е реакцията му към тях?

Ти ми зададе много интересен въпрос! Имаме на двора едно много интелигентно коте, което позволява на Георги да си играе с него – въпреки че за котето това е стрес, тъй като Георги не контролира добре силата на захвата си. В един момент котето му дава да разбере, че е прекалил, и се отскубва от ръцете му. Не се е случило да го одраска. Това помага на детето да добие представа за граница на допустимо поведение. Доскоро Георги бе безразличен към растенията, но отскоро започна повече да се спира пред цветя и храсти и да посяга да ги къса. Франсоаз Долто пише по този повод: „...изглежда, че връзката с растителността дава възможност на човешкото същество да възстанови вегетативното у себе си, своята дихателна и храносмилателна пълноценност. Впрочем на уморени и нервно напрегнати хора казваме, че имат нужда да отидат сред зеленина... Ако не може да обича цветята, растенията и дърветата, детето губи апетит.” Това е абсолютно вярно по отношение на Георги, той често страда от липса на апетит. Изходът - повече време, прекарано навън сред природата!

Благодаря ти, Мая! Да, нищо не може да се сравни с време, прекарано сред Природата, което ни зарежда по необикновен начин. Защото сме част от нея, а тя е част от нас и в този взаимен допир се случва най-прекрасното обновление.

Морското момче без слух и зрение е като ярък фар, който сигнализира колко са необятни възможностите за осезание отвъд рамките на физическото. Вярвам, че съвсем скоро ще имаме уникалната възможност за обратна връзка чрез Гошко и децата като него, за да можем да се докоснем до един нов, различен и пълен с непозната красота свят. През м. май ще се срещнем и с вълшебниците, благодарение на които се гради мостът към него. Базовото обучение „Алтернативни методи на комуникация при сляпоглухи хора” ще се проведе в Бургас от 8 до 17 май в Галерия „Георги Баев” на Експоцентър „Флора”.

Очаквайте скоро подробен репортаж.

Разговора води Христина Чопарова

Снимки: личен архив - Пловдив, 2017 - и в галерията на сайта

 

Скъпи читатели на „Ние ви чуваме”, днес, 23 март 2018 г., от 10.00 ч. в Конферентен център „Венус” на столичния бул. Дондуков 9 се състоя официалното представяне на проект „Национално научно изследване на българския жестов език” на Министерството на образованието и науката. Присъстваха ръководителите на проекта, участници в изследването, представители на различни неправителствени организации на хора без слух, жестови преводачи, гости.

Официалното откриване бе направено от Грета Ганчева, директор на дирекция "Достъп до образование и подкрепа на развитието" към МОН. В презентация бяха представени подробно всички стъпки от националното изследване. Сурдопсихологът проф. Цанка Попзлатева разгледа основния изследователски въпрос - дали жестовите знаци от комуникацията на глухите хора са цялостни визуални образи или са подобни на звучащите думи, и как се обработват в езиковите зони на лявото мозъчно полукълбо. Експертът филолог проф. Йовка Тишева представи теоретичното описание на Граматиката, а социолигвистът проф. Красимира Алексова запозна присъстващите със синтактичните особености на жестовия език. Речникът на глухите хора, както и работата по него бе представена от фондация "Глухи без граници".

Проведеното в рамките на една година мащабно Национално научно изследване на жестовия език е първото и единствено по рода си у нас и е по проект BG05M2OP001-3.003-0001”, „Подкрепа за равен достъп и личностно развитие“ по оперативна програма „Наука и образование за интелигентен растеж“ 2014-2020 г., съфинансирана от Европейския съюз чрез Европейския социален фонд. Изследването бе поверено от МОН на фондация „Глухи без граници”, и в него взеха участие множество експерти и специалисти, като очакванията към това изследване бяха високи - да покаже реално традициите на езика, неговите форми и богатство според териториалния показател. Като резултат от изследването се появи и Речник на българския жестов език, който открехва вратата към непознати и неизследвани досега комуникативни полета в жестовия език. За мен е чест и удоволствие, че бях рецензент на това забележително издание.

За изследването, речника и за езика на глухите хора разговарям с Митко Якимов, председател на фондация „Глухи без граници”, както и с Цветан Кунчев, член на УС на фондацията и ръководител на Националното научно изследване на българския жестов език.

                                                           

Разкажете ни за проекта, как го спечелихте и с какви предизвикателства се сблъскахте в реализацията му?

Митко Якимов: След като Министерството на образованието и науката за втори път обяви обществената поръчка, ние от фондация „Глухи без граници – България”  кандидатствахме. Бяхме се подготвили много добре, а нашите мотиви бяха, че е дошло времето да има научно изследване на жестовия език, неговата граматика и унифициране. След това Цветан Кунчев и Валентина Христова от управителния съвет на фондацията бяха включени в работната група за изготвяне на Концепцията в МОН. Фондация „Глухи без граници” за първи път направи и социологическо проучване - „Изгубени в превода”  - още преди проекта, и това даде тласък за него, тъй като можеше да се каже, че сме експерти и специалисти по жестов език. Наистина, беше голямо предизвикателство, имаше и сблъсък от недоброжелатели, които вместо да ни подкрепят, пращаха жалби до МОН и до други инстанции, само и само да ни спъват да работим. Но ние не се отказахме, продължихме да работим, и макар че никак не беше лесно, успяхме. Всички глухи от цяла България имаха желанието за по добър живот и бяха мотивирани жестовия език да бъде признат.

Екипът и атмосферата са много важни компоненти при работа от такъв мащаб. Как подбрахте участниците и сътрудниците за проекта?

Митко Якимов: Всички от управителния съвет на фондацията се включиха. За ръководител на проекта беше избран Цецо Кунчев, за експерт към научния екип - Валя Христова, за графичен дизайн - Снежи Асенова, а по-късно включихме и Дамян Калчев. Програмист ни бе Петър Ганев, който е глух, и на разработен от него уникален сървър се събираше информацията от заснетите материали, и се работеше по резултатите със заснети жестове от цяла България. Аз също се включвах и с гордост като консултант, оператор и където другаде можех да бъда полезен на глухите екипи по градове. Имах опит като консултант от един друг момент, имах и връзки с други организации от Европа и САЩ, които ни даваха полезни съвети. Така получихме софтуерна програма за превод на глухата граматика от български език. Аз, Янка Трачук и Силвия Бозева бяхме консултанти към научния екип. Атмосферата никак не беше лека, имаше моменти, в които сме работили извънредно. Участваха 136 изпълнители -информатори и събирахме данни за жестовете по лексикалните думи.

Цветан Кунчев: Случвало се е да започваме отначало, като видим грешка. Нямаше рецепта, но факт е, че както бе описано в плана, така се работеше. Самите глухи поеха отговорност и задължение да свършат поставените задачи и други важни компоненти по проекта, за да може да се задвижи той. Наистина екипът ни бе само от глухи хора и това бяха консултантите по лексика, операторите, асистентите, програмистът, консултантите за граматика, които всеотдайно работиха по поставените задачи. Сърдечно благодаря на глухите от Пловдив, Бургас, Търговище, Плевен, Лом, София и Благоевград. В речника сме сложили поименен списък на всички участници - от ръководител до доброволци, участвали в заснемането.

Видеото с Митко Якимов можете да гледате ТУК.

Митко Якимов: Много важен акцент в нашето научно изследване е теоретичното описание на Граматиката на българския жестов език. Тя бе поета от екип от шестима професори от Софийски университет „Св. Климент Охридски”, с научен ръководител проф. Тишева. Съвместно с проф. Дачева, проф. Алексиева, проф. Жобов, проф. Стоянова и проф. Попзлатева бе съставена уникална книга, описваща граматиката на глухите. В този екип като глухи експерти бяха включени още и Валя Христова и Петя Керчева.

Цветан Кунчев: Наистина, книгата е уникална и първа по рода си, издадена в България. Най-после да се направи нещо, което отдавна в целият свят го има - така наречената „глуха граматика”, или Граматика на българския жестов език. И с това се доказа, че този език е самостоятелен и с неговото признаване ще се промени много животът на глухите хора в България. С това изследване не се затваря работата по него, има още какво да се изследва и вярвам, че както в другите страни, така и у нас можем да направим така, че Българският жестов език да има стойност.

За мащабите на изследването можем само да се досещаме, ако отчетем колко време и енергия е отнело. Споменахте и двамата, че сте срещали трудности във времето покрай изпълнението на проекта. От какъв характер бяха и как ги преодоляхте?

Митко Якимов: Началото поставихме, като направихме кампания за набиране на изпълнители - информатори от различни възрасти, които владееха жестовия език. Имаше критерии в подбора - да бъдат от семейства на глухи, с чуващи родители, или глухи на средна възраст, както и над 60-годишни. И всеки имаше задача според знанията си да покаже жестовете на думи, предварително изписани на екрана на лаптоп и с показан към нея визуален израз на думата (картинка).

Цветан Кунчев: Заснемането започна последователно в Пловдив, Бургас, Търговище, Плевен, Лом, София и Благоевград. Във всеки град имаше по двама оператори и асистент, които имаше задачата да организира хората и графиците. Тук е мястото да изкажа голяма благодарност на Митко Якимов, които сформира тези групи чрез връзките, които той има из цяла България, и разбира се, се включваше и той в тях, за да могат да се отпуснат и да разбират по-добре това, което искахме от тях.

Видеото с Цветан Кунчев можете да гледате ТУК.

Митко Якимов: Имаше и други трудности, търсихме възможности да се работи по-лесно, за да вървят гладко за всички нещата, както беше по план. Но глухите хора бяха уникални и геройски успяха да покажат това, което знаят и могат. Те бяха наясно, че това, което правят, касае тяхното бъдеще  и бъдещето на глухите деца.

Цветан Кунчев: Междувременно сформирахме и екипи от консултанти по лексика, и те имаха задачата да сортират най-често ползваните жестове. Главно работеха на лаптоп, свързан със сървър. Работата им беше изнурителна, защото операциите, които те трябваха да правят, бяха множество, така че това, което те направиха, не беше малко като труд и време. Имаше възходи и падения, но сега с гордост можем да кажем, че това беше една ценна школа за нас. Един Речник на българския жестов език, който идва от самите глухи хора, както те си го знаят и общуват. Целта беше да докажем, че съществува Български жестов език и той не е примитивен, а истински.

Да, жестовият език е език на глухите хора и красив начин за общуване. Какво научихте за него по време на изследването, което не знаехте?

Митко Якимов: Научих много неща, едно от които е, че чрез жестовия език културата на глухите е много висока и интересна. Това, което го има по света, го има и у нас. Също така не е за подминаване и фактът, че има диалектен жестов език и той е различен в отделните градове, ползван от местните. Някои от тях бяха с различен от българския етнос. Когато те виждаха, че глухите им събеседници идват от друг град, им говореха и на български. Имаше жестове, които в провинцията не ги познаваха, и естествено се наложи да бъдат вкарани в речника. Сигурен съм, че работата по събирането на автентични жестове ще продължи. Има какво още да се изследва, ние вече сме с натрупан опит, вече знаем как и къде да ги търсим. Българският жестов език е уникален и трябва да го запазим, а не да ползваме чужди жестове, които да внасяме отвън.

Значи Речникът представя автентичния жестов език на традиционно глухите хора. Това е цяла една непозната област, с която обществото за пръв път се запознава...

Митко Якимов: Не мисля, че е непозната, поне не в средите на глухите. Та те непрекъснато си говорят на този майчин жестов език от години, а имат и жестове, които са запазени и се ползват и досега. При заснемането на възрастни глухи хора, като изпълнители – информатори те го показаха това. Просто така се случи, че е имало опити през годините този автентичен жестов език да бъде изместен, но те са си го запазили и си комуникират с него. Така имат неограничена свобода да общуват помежду си по начин, по който се разбират.

Цветан Кунчев: Дори спазихме препоръката на професорите да се запази това, и в приблизителните резултати на жестовете вкарахме първи и втори вариант, за да уважим използваните жестове на глухите. Както може да се види, Речникът е голям и тежък, и всичко това е резултат от една година усилен труд на 250 души, за който много съм благодарен. Надявам се, че с този Речник най-после ще имаме онази свобода на достъп до информация, и сега ще може да започне обучението на преводачи, колкото се може повече и в полза на глухите. Децата също чрез Речника да получат качествено образование и да си обогатят речниковия запас. Гордеем се много, че не изпуснахме този шанс да се докажем и успяхме.

Забележително!!! Такова проучване се извършва за пръв път у нас и ползите му са безспорни не само в образователно отношение, но и в комуникационно. Какви са личните ви впечатления от работата по проекта, както и за ролята на Речника конкретно в културата на глухите у нас?

Митко Якимов: Да, това проучване се прави за първи път, и вървим по точния път. Ползите тепърва ще се усещат, защото вече имаме изследван и доказан Български жестов език, и не  на последно място - описанието на Граматиката на Българския жестов език. Точно в тази книга с трудовете си професорите доказаха, че глухите хора говорят на език, за който казват, че бил аграматичен, а това не е така. Глухите не са неграмотни, те така си комуникират, така е и по цял свят, не е нещо ново. Но най после се доказва това и у нас, и силно вярвам, че ще се приеме, че глухите комуникират с така наречената „глуха граматика”. При нея няма предлози и съюзи - от, на, във и т.н. Глухите хора имат особена свобода и комфорт да общуват, без езикът им да има нещо общо с граматическите познати правила, и без да им се натяква, че не говорят правилно. Друго е положението, ако те искат да пишат на граматичен български език. При затруднения като това, в Австрия ползват така наречените „комуникативни асистенти”, и това спокойно могат да бъдат и преводачите от и на жестов език. Много е важно сега да имаме преводачи, които да отговарят на изискванията да бъдат преводачи на автентичен жестов език. А не само преводачи с калкиращ жестов език.

                                           

Проектът приключи, но не и изследванията в областта на жестовия език. И двамата казахте, че винаги има какво още да се проучва и открива. Какво предстои оттук нататък в тази насока?

Цветан Кунчев: Да, вече казахме, че не приключваме, има още работа по него. Надявам се чрез МОН да се сформира в Софийския университет лаборатория за жестовия език, и да се продължи работата по него - има много нови думи, а и трябва да се направят и проучат още жестове за тях. И по Плана за действие, обявен от МС, се очаква още работа.

Фондация „Глухи без граници” взе участие в проведен неотдавна Форум за свободно обсъждане на жестовия език, иницииран от Асоциацията на гражданите с увреден слух в България (АГУСБ). Наскоро сте взели участие и в работна среща за изготвяне на законопроект за жестовия език. Какви бяха вашите предложения по законопроекта?

Митко Якимов: Да, участвувахме в този форум, от наша страна беше информативно участие за представяне на проекта ни, екипите и поставените цели на научното изследване. Нищо повече. Тази година, по покана на депутат Кутев, бяхме на първа среща във връзка с Обща декларация, че е създадена работна комисия от едно НПО, без да има участие на останалите НПО на глухи в нея, включително и на фондация „Глухи без граници”. На 06.02.2018 г., се състоя втора работна среща с участието на депутатите Антон Кутев, Мартин Шишков и др. Без да бъдем запознати с подробности, ни информираха, че се ще се изготвя законопроект за Българския жестов език. Но ние предложихме, според направените на Международната конференция по многоезичие през септември 2016 г. в Европарламента препоръки на евродепутатите Хелга Стивънс и Адам Коща, както и по препоръка на Световната федерация на глухите, първо да бъде изследван и включен в Конституцията Българският жестов език. Изпратихме Становище до председателя на народното събрание с искане да бъде направено това. Становището е подписано от 12 НПО и неформални движения. Депутат Кутев обеща да съдейства и чакаме отговор. Ще се борим до последно, има и план Б, но важното е да сме опитали.

Официалното признаване на жестовия език у нас като език на глухите хора е важна стъпка към присъединяването на България към европейското семейство на държавите, които вече са включили тази езикова система в своите законодателства. Това е важна стъпка, особено на фона на българското председателство на Съвета на Европа сега. Какви са шансовете на БГЖЕ да бъде официално признат?

Цветан Кунчев: Много е важно, след като България е в ЕС и имаме същите права като другите страни, да не седим „в задния двор”. Това, че в малка България има разногласия между организации, не води до нищо добро. Затова от името на 12 организации сме изпратили Становище до г-жа Караянчева за конституционно признаване на Българския жестов език редом до Българския език, и тогава във всички съществуващи закони могат да се направят промени, за да гарантират повече права за глухите хора. Ако депутатите се решат на друга стъпка, ще преминем към Законопроект, който да бъде в наша полза, а не такъв само за отбиване на номер. Виждам, че Народното събрание има интерес за решаване на казуса за доброто на глухите.

Защо според вас са толкова многобройни у нас организациите на хора без слух?

Митко Якимов: По закон всеки има право да регистрира НПО. Неприятното е, че има организации, които спъват напредъка умишлено и понякога с това искат да се наложат  като първи и с по-голям капацитет, което звучи смехотворно. Под слънцето за всеки има място, но за да се работи в полза на глухите, не е нужно да се мултиплицират. Защото се получава едно копиране на идеи, едно дърпане на килимчето и всяка от тях се напряга, като се казва, да се изкара по-голям специалист. Въпросът е да знаеш какво да правиш и как да работиш заедно за каузата на глухите, а не кой ще ги води и представлява.

С какви каузи предстои да се ангажира оттук нататък фондация „Глухи без граници”?

Митко Якимов: Сега, след като успяхме да приключим с най-големия проект в историята на жестовия език в България, си поставяме задачата да продължим, вече по-опитни и на експертно ниво, с други идеи в областта. От чужбина вече се обръщат към нас за съвети. При всички положения винаги ще работим за глухите хора.

Разговорът води Христина Чопарова

Снимки: Ние ви чуваме

 

 

 

 

 

Той е на 54. Изглежда точно така, както може да си представите, че би изглеждал един воевода. Народните носии му отиват. И не, не е актьор. Обикновено е зад обектива, за да документира родния фолклор. Фотограф, етно документалист за Национално училище за фоклорни изкуства, текстилен инженер. Малцина знаят, че от десетина години той е на „ти” с Тишината, но не личи да се е променил особено. От Левски, Плевенско. Асен Великов. Дори и в името му е втъкана българската история.

Снимките му грабват погледа веднага. А фолклорните събират хиляди харесвания в социалните мрежи. Фотографията му е хоби, развлечение и страст. И детска мечта, която добива очертания още през 89-та в Техническия университет, където е студент. Повечето тръгват по пътя на фотографията с пейзажи, той също. Снима птици, животни, улици. Лица. После, в усилните години на прехода, запечатва на кадри тежката и сива социална действителност. След известно затишие, в което малко се отдалечават с фотографията, любовта им пламва отново - този път, за да оживее сред фолклорните багри на българското. Резултатите не закъсняват – портрети, от които се лее хубостта българска, снимки, от които надничат народни обичаи и позабравени ритуали.

Днес тези съкровища могат да се видят в клуба на фоторепортера на „Дондуков” 1 – от 4 до 16 януари. „Различната България” докосва дълбоко – може да ви образува както усмивки от удоволствието да се потопите в толкова много събрана на едно място красота, толкова и да ви натъжи – защото ще ви върне към корените ви, които крилата са скрили от погледа ви. Ще ви връща, припомня, увлича в калейдоскопа на уникалната самобитност, изтъкана от символи, цветове, пъстрота и дух. Точно онзи дух, който неспокойно се върти и търси излаз навън, за да излее насъбрана енергия – от много отдалеч. Той носи и смях през сълзи, и детска невинност, и твърдост, и нежност. Носи магията на българското, писъка на гайдите, блясъка на пендарите и онзи разлудуван гъдел, който въпреки всичко е готов да скочи и да покаже танца на горещата българска кръв. Все ценности, в името на които са водени най-лютите битки. И от най-искрена обич. 

Разговаряме за нещата от живота, снимането, всичко. Асен Великов, скъпи читатели.

Асене, това, което за теб е хоби, звучи като твоя мисия тук и сега. Сред толкова много запечатани съкровища, ще е съвсем на място да кажем, че си пазител на българското. Как и кога точно пламна меракът ти да снимаш родния фолклор?

Снимането стана случайно на Лазаровден през 2014-та. Последва една етно-сватба в Разград. Сватбата беше в стил „Време разделно” и самият ритуал беше възстановка на филмовата сцена. И след искрата вече имахме и пламък. Сега вече е огън (смее се).

      

Разкажи ни повече за дейностите, с които са осмислени дните ти извън снимането. Какво ти дава и какво ти отнема текстилното инженерство?

Завърших през 1987 ВМЕИ 'Ленин' - София, сега Технически университет със специалност „Текстилна техника”. И оттогава досега работя по специалността си. В началото правех програми за плетене на пуловери. С времето се наложи да се занимавам повече с организация на производството. Доставка на материали, изготвяне на документи за износ, връзка с клиентите...  Снимането и работата ми не си пречат. Снимането обикновено е почивните дни, когато обикновено са съборите.

Снимаш фестивали, танцови мероприятия, изобщо всичко, което е свързано с носии, обичаи. Как подготвяш сценографията за сесиите? Има ли предварителен замисъл, идея?

При мен няма подготовка. Всичко е документално и повече 'Лов на мигове'.  Важно ми е да хвана емоцията в погледа. Било закачка, било свян, било смях или сълза. В тази си дейност не съм сам. Срещам и други Българи с които имаме общи цели, общи стремежи, общи мечти. С Пътуващото читалище "Бащино огнище", с АРИЗ-7, ансамблите Бистрица, Чинари, Българе, Пирин, ансамбъл "На Мегдана"! Виждам как се допълваме и с Ивелина Радионова, с която все не знаем - тя ли пише по мои снимки, или аз снимам по нейните стихове. Допаднахме си и със Стефан Апостолов при снимките му на филм за красотите на България "България в четири сезона". Хората в тези среди са много отворени за общуване и все още „човеци”.

Прекрасно! Какво ти предстои да снимаш сега?

Сега ми предстои да снимам кукерските фестивали. Регионалните в Перник и областта. И по-големите в Брезник, Симитли, пак Перник - Сурва, който вече е в Юнеско,  Кукерландия в Ямбол и може би някой нов, на който не съм бил. 

Отворените към общуване хора и човечността. Тъкмо това е спойката, чрез която се получават и сесиите, нали?

Ами аз сесии правя от скоро на желаещи. Допреди месец всичко беше в движение. Даже не си и представях, че някой ще иска сесия специално за него. Сесиите са навън предимно, защото обичам естествения фон на природата. В студиото нещо не ми се получава. Снимам кой както желае. Започна се от желание на българи, емигрирали в чужбина, които имат желание да се снимат в народна носия.

Това е показателно за засиления интерес на хората и избора им за българското, както и за  връщането им към корените им. Определено успяваш да ги върнеш там, откъдето крилата им са ги отвели. Какво още ти се иска да снимаш?

Оооо (смее се). Аз имам богато въображение и смели мечти. Да снимам, на първо време, събирания на етнически българи извън границите на България. Бесарабски, банатски, волжки, татарски. Искам да усетя емоцията от срещата на българите в Украйна, Русия, Молдова, а защо не и на тези отклонения на Кубратовите българи в Черна гора, Италия и Унгария. Винаги съм бил пътешественик. В Бесарабия дори имат желание да видят изложбата ми на живо, така че живот и здраве може и да се случи.

Пожелаваме му го от сърце и благодарим за истински стойностния диалог! Разходка из „Различната България” - ТУК.

 

Христина Чопарова 

Снимки: личен архив на Асен Великов

 

 

Той е от малко врачанско селце, наречено Нефела. Расте в бедно семейство, поглъща с любопитство списания за кино, мода и хайлайф, изрязва и лепи изрезки за филмови звезди и тайно отглежда крехката мечта да стане актьор като тях. Крехка, защото търпи майчините съмнения в успеха на подобно начинание. А тях ги има, защото той е без слух. Въпреки всичко, мечтата му се реализира. Получава роли в театралните постановки „Ковачи” и „Вишневи сестри” на режисьора Възкресия Вихърова, както и в „Двама бедни румънци, говорещи полски” на Десислава Шпатова. Миналата година той се дипломира с бакалавърска степен по актьорско майсторство, и с втора специалност кино и телевизия в Нов български университет. С достатъчно живо въображение, той пише сценарии, които се надява някога да оживеят като екранни истории. Основател е на фондация „Глухи без граници”, на която е поверено Националното научно изследване на жестовия език у нас. Беше и в състава на международното жури в световния конкурс за тиха красота „Miss and Mister Deaf Stars 2017”, проведен наскоро в Париж. Митко Якимов, дами и господа.

Митко, ти просто си мултифункционален! Актьорско майсторство, мода, жестов език... какво още не знаем за теб? Мечтата ти вече е реалност, адмирации за усилията да я опазиш и сбъднеш. Кой беше до теб през това време, имаше ли и други интереси?

Като малък  обичах да спортувам. Играех гимнастика, но спрях, понеже нямаше кой да ме води на тренировки. Моята треньорка замина за Англия, а майка ми работеше в Гърция. Тогава реших да се занимавам с аеробика. Играл съм и спортни танци в училището за глухи деца в София, и пътувахме с тях в чужбина, за да изнасяме концерти и турнета. Моята голяма мечта бе да стана актьор, но имаше хора, които смятаха, че глухотата ми ще пречи. Аз винаги съм мислел, че това не е проблем, защото преди всичко сме хора. Няма да се откажа да следвам мечтите си, ще се боря до край, защото смятам че съм роден актьор. Въпреки че съм глух, аз се гордея, че имах възможността да се запозная с такива прекрасни хора, каквито бяха преподавателите ми в университета, колегите ми и режисьорите, с които работих. Искрено съм им благодарен за вниманието, търпението, ценните съвети и помощта в сбъдването на актьорската ми мечта. До мен винаги са били моята баба и майка ми, която много години работи в чужбина, заради мен и брат ми. По време на летните ваканции ходех да работя  при нея в Гърция, за да си помогна с таксите за университета. Благодарен съм на всички, които повярваха в мен, за шанса да бъда първият глух български актьор.

И сега... накъде?

Ами, вероятно към магистратурата. Имам доста сценарии, планове...

          

Имаше и доста вълнения покрай конкурса в Париж в края на октомври. Кирил Славов окупира третото място, това е гордост за България! Разкажи ни всичко за този конкурс и за вълшебните преживявания във френската столица!

„Глухи без граници” организира и провежда вече от пет години конкурсите за красота у нас „Мис и Мистър Глухи България”. В последните две години, както е навсякъде по света, избирането става в интернет. По-рано правехме и конкурси на живо, но все по-малко спонсори се отзовават. По-либерални сме откъм критериите за височина, отколкото тези на световните конкурси, и при нас е по-важно да покажем красотата на тишината. Тази година кандидатите бяха по трима от всеки пол. За участието си в конкурса те изпращаха свои актуални снимки в цял ръст, по бански и в официално облекло. Изборът ставаше на принципа на брой харесвания във фейсбук, като в този избор участваше и организацията домакин „Miss and Mister Deaf Stars” чрез представители за България със седалище в Белин (Германия). Изборът падна върху Кирил Славов, който като визия покрива критериите за професионален модел и освен това има опит в предишни конкурси. Той е и първият у нас глух барман. Светла Ибришимова спечели симпатиите на глухата ни общност с непринуденост и сладка усмивка.

              

                

Конкурсът беше в рамките на десет дни. Всеки ден имаше репетиции, провеждани от глухи хореографи, които учеха участниците да ходят по подиума, на поведение, представяне. Изненадващо беше, че двама от кандидатите за титлата – нашият Кирил и Мис Преднестровие - имаха рожден ден на 25 октомври. Трогателното беше, че в Париж знаеха за това и ги изненадаха с торта. По време на финала участниците се представиха първо с бански костюми, после в национални носии, с ежедневни облекла, с официални тоалети. Всеки казваше имената си, годините и държавата, която представя. На финала, проведен на 28 октомври,  Кирил Славов зае втора вице позиция (или трето място). В конкурса участвуваха 28 момчета  и 33 момичета от  цял свят. Победата на Кирил ни донесе много вълнение и радост, това е признание за България. Такива моменти са много редки и това ни кара да се гордеем, че и ние има какво да дадем на света. И Кирил, и Светла завързаха много приятелства там, а като носител на титлата „Mister Deaf Stars 2017”, Кирил носи отговорността да предаде посланието, че и България може и трябва да работи за подобряване на социалното положение на глухите хора, за жестовия език. В Швеция, където е израснал Кирил, социалните услуги са на много високо ниво. Крайно време е и у нас като в европейска държава това да се случи.

               

Ти беше жури в Париж също, заедно с дуета Малоес и Аиуи Джон Уол. С тях се запознахме тук, когато по ваша покана в София гостува глухият шоумен Джон Мейсър. Какво е усещането да си част от престижната оценяваща общност?

Да, чудесни хора, с които се радвам, че се видяхме отново! А за мен е огромна чест, че за пръв път бях предложен за член на международно жури в конкурс от такова ниво. При толкова голяма конкуренция и толкова много участници, оценяването не беше лека работа. Оценяваха се по точки всички изисквания – тяло, ходене по подиума, усмивка и облекло, артистичност. Понеже бе краят на октомври, не липсваха артистични изпълнения на тема Хелоуин от някои участници в конкурса. Нашите хора се представиха на много високо ниво, въпреки голямата конкуренция. Кирил веднага направи впечатление с професионализъм и визия, той е висок и покрива критериите на световните конкурси. Имаше и представяне Фешън моделс с глухи модели, които представяха облекла на глухи дизайнери, които по нищо не отстъпваха на световните модни марки. Това е показателно какво може да постигне човек, независимо от глухотата.

               

„Глухи без граници” в момента е ангажирана с нелеката отговорност на Националното изследване на жестовия език. Всъщност, как дойде идеята за фондацията, около какви идеи се обединявате?

Идеята ни се зароди в момента, в които ние - можещите и знаещите  - поискахме да помагаме на останалите глухи, под надслов „Глухи помагат на глухи”. През 2013 година, на 30 януари, фондация „Глухи без граници – България” получи шанс да докаже, че го може това. Нашият управителен съвет е само от глухи хора и почти всички са с висше образование. През годините сме имали своите успехи и трудности, но ни крепи вярата и борбата за по добро бъдеще. Писали сме писма до различни фирми и институции за подкрепа, но не винаги срещаме такава, и понякога работим със собствени средства. Фондацията е доброволна, независима, създадена като НПО в обществена полза. Мисията ни винаги е била да работим за подобряване на жизнения стандарт, увеличаването на възможностите и запазване на ценностите на хората в риск и техните семейства. Помагаме и подкрепяме глухи хора в тяхното развитие и интеграция, и този проект за жестовия език, по който работим в момента, е най-големият шанс за постигане на мечтата да видим узаконен жестовия език у нас. Националното научно изследване на Българския жестов език е по проект „Подкрепа за равен достъп и личностно развитие“, ОП НОИР 2014-2020. В изследването  на граматиката на глухите са включени и 6 лингвисти от СУ „Св. Климент Охридски”. Вече сме на финала, и се надявам, че България ще стане  част от онези страни в Европа с официално признат жестов език. Силно се надявам и че това може да стане по време на председателството на България  на СЕ през 2018 г.

Във фондацията имаме много дейности. През 2013 г. бяхме партньори на проведения в София конкурс за красота „Miss and Mister Deaf International. И за първи път, откакто организираме конкурси, имаме и значителни постижения. В света има три световни конкурса за красота, организирани за глухи, и голямата ни радост е това, че с много труд и дръзновение постигаме успехи на тях. По време на конкурса в Париж тази година, бе предложена идеята „Miss and Mister Deaf Stars 2018” да се проведе в България. За нас това е огромна чест, предстоят проучвания и преговори, но да видим...

Много мечти чакат сбъдването си през 2018-та. Какво най-много си пожелавате да стане реалност тогава?

Искам ние, глухите хора, да имаме повече свобода в комуникацията, да има повече новини с жестов превод в централно време, да има повече български филми със субтитри. Апелирам към журналистите да не ползват думата „глухоням”, това е остаряло понятие, има глухи, които могат да се изразяват. Не съм привърженик и на израза „уведен слух”. Глухите нямат увреден слух, те просто нямат слух въобще. По цял свят хората изговарят с респект думата „глух” (Deaf), и бих искал и у нас да е така. Много се надявам да бъде признат жестовия език от парламента,  за да имаме пълна подкрепа в изучаването му, да има повече преводачи. В момента сме в плачевно състояние, преводачите не достигат.  Иска ми се държавата най-накрая да поеме ангажимент тази професия да бъде платена и да влезе в социалните услуги за глухите хора, които имат потребност от жестов превод. След официалното му признаване, ние сме готови да организираме курсове за изучаване не жестов език от глухи лектори, в Софийския университет да се отвори Център за изучаване на жестов език, който да продължи с изследванията и създаването на нови жестове, които липсват сега в жестовия речник.

Смели мечти, на които пожелаваме попътен вятър и най-вече, заедност за случване.

Разговорът води Христина Чопарова

Снимки за колажите: личен архив на Кирил Славов и фондация "Глухи без граници"

 

 

 

Поводът за редовете на Дамян Калчев * по-долу са хората с увреден слух и участията им две мероприятия, което пък доведе до изповедта, която ви представям тук без съкращения или редакторска намеса.

"Тези дни бях на едни мероприятия, които занимават съзнанието на хората с увреден слух. Чета различни отзиви и статии във Фейсбук. В един и същи ден бях на Деня на кариерата за хората с увреден слух и след това отидох в Байландо. Всичките тези мероприятия накараха сърцето ми да се свие и да седна да пиша… А в същото време отчитам, че всичко това е напредък..но… Но искам да разкажа малко за себе си. Да почнем по хронологичен ред по собственото ми битие:

  • 1989 г. – рухва социализма - резултатът е пълно игнориране на проблемите на хората
  • 1997 г. - хиперинфлация и отново същия резултат
  • 1998 г. – завърших средното си образование в училище за деца с увреден слух „Дечо Денев”

Преди дванадесет години излязох от училището с въпроса „Ами сега”. Всъщност още преди две години, преди завършването, задавах този въпрос на майка ми. И тя ме гледаше с очи, пълни от притеснение. Исках да почна нещо да уча, но по това време се предлагаше ограничен избор за специалности, които бяха само зъботехника, шивачество, дърводелство и подобни. Аз не исках тези неща, защото не ми бяха на сърцето, и второ, не можех да усвоя тези професии, по простата причина, че здравето ми не позволяваше да правя фини неща.

Та, преди дванадесет години сам почнах собственото си развитие. Почнах като общ работник в училището за даровити деца в Горна баня и естествено, бях уволнен след 3 месеца, защото искаха да знам я водопровод, я техника, я други неща... Почнах да търся работа, но такава беше действителността, че в отчаянието си, тръгнах с майка ми към бензиностанция на Шел. Късметът ми беше на моя страна. Търсеха хора. Почнах работа там. Беше ми адски трудно…но успях да се задържа две и нещо години в Шел, защото имах изключително разбрани хора зад гърба. Разбирах, че тази работа не бе за мен, защото правех грешки, които всеки с увреден слух би направил. Примерно някой да каже 12, а аз да разбера като 20… След това почнах в супермаркет на Фантастико, задържах се само една и половина години. През цялото време опитвах да се усъвършенствам сам. Я курсове, я ходене по различни мероприятия. Въпросът беше какво искам. Знаех още преди завършването си. Компютрите! Това ме караше да уча английски, да завърша един курс по информатика в свободния факултет в МГУ. Не се записах за висше образование, защото нямаше адекватна специалност или адаптирано обучение.

Нямах подкрепата на семейството ми, защото и те не виждаха смисъл от неработещо образование. Започнах да работя в печатница Алианс принт. Тогава почнаха повече да предлагат обучения, адаптирани към хора с увреден слух. Аз почнах да работя това, което исках. Пак компютрите. Това беше около 2003-2004. Сега съм към немска фирма и съм компютърен оператор-благодарение на курсовете по английски и самоученето. Нужно ми беше да ви разкажа малко от моята професионална кариера, за да се съпоставя с днешните събития.

Това, че ги има такива неща може само да ме радва. Но с известна доза горчилка… видях как се провеждат тези събития. Това с Деня на кариерата за хората с увреден слух е успех, колкото това, че го има въобще. Резултатът е, меко казано, никакъв. Отчаяни хора от всички слоеве, които не знаят какво искат, работодатели, които всячески се опитват да не дават обещания. Никаквo съдействие от страна на работодателите по отношение на комуникацията. Едно момиче ми се оплака, че като е казала, че не чува, интервюиращата продължила да дърдори по нейния си начин и не се опитала въобще да влезе в положението и. Това ме навежда на мисълта, че господата и госпожите, които са запретнали ръкави да правят Кариерата, не са доизпипали нещата докрай, че са там заради парите и славата. Идеята е прекрасна, но ползата е нулева. Пълен ФАРС!

Байландо – излъскано шоу…Внушителна група от хора с увреден слух, дошли да подкрепят Роси Караджова. Евалла за обединяването в единна група от хора с различни гледни точки… Шансът на Роси е уникален, поради простия факт, че танцува в такова шоу. Иначе има и други талантливи хора с увреден слух, един от които е стигнал до шоуто на Слави примерно… Да кажем за Нури Яшаров. Безспорно талантлив музикант, за който музиката и актьорството е живот. Да не говорим за група „Жестим”. Те са се борили, за да си заслужат мястото под слънцето. Заслужиха го. Така че момичето просто минава по килима, постлан и извървян от другите… Това ме радва, защото тя прави път и на други талантливи деца, които ще се появят след нея. Но дотук с радостта. Това, което ме накара да се свие сърцето ми, е меко казано, изсмуканата от пръсти, кауза. Каква е тази кауза, която е насочена към себе си? Искала да учи в Америка за актриса…че и тук може да се научи на такъв занаят. Като се съпоставят каузата й с другите каузи, излиза твърде егоистична. Всички други се борят я за център, я за операция и други безспорно тежки случаи. Има и друго. Гневните коментари във Фейсбук, че изкарват Росица глухоняма, са съвсем в реда на нещата.

Никой от хората с увреден слух не е ням по принцип. Единственият проблем е, че всеки има различно ниво на общуване. Някои имат беден речников запас, други са стигнали далеч със своята реч, но проблемът си остава. Проблемът е само в затруднената комуникация. Самата дума „глухоням” е наследена още от царско време. Така са казвали на хората с увреден слух от онова време - изобщо не са били наясно с глухотата. Забележете, като се разровите в архивите на СГБ, ще видите, че е пълно с такива изречения като: „Държавен институт за глухонеми”, „частно училище за глухонеми деца”, „Дружество на глухонемите”. Обществото е научено да използва такива думи с мълчаливото съгласие на самите глухи. Даже Йордан Радичков е споменал няколко пъти „глухоняма” в един разказ. Просто тази дума е наследена. Успех за мен е, че все повече хора се опитват да казват „хора с увреден слух”. Болшинството от нас казват „глухи”, но пак е нещо.

Въпросът беше в това, че бе изпуснат моментът, когато Роси можеше да каже, че може да говори или да каже, че думата глухоням е обидна за нас. Това щеше да има по-голям ефект. Вина носим ние самите, които ходим там, и тези, които са с нея  /преводачката, учителката и др./, и самите организации, които не направиха някакви постъпки пред шоуто… Може би търсеха така повече съчувствие, за комерсиалните цели на шоуто, уж в помощ на Роси? Все пак тя е много млада и слуша „по-опитнитe” от нея. Дали също не е използвана покрай нейната детска мечта? Байландо е комерсиално шоу и са прави онези гласове, които роптаят с/у използването на човешкото милосърдие, на гърба на хората с увреждания и съмнителната полза от подобен тип предавания.

Дайте да погледнем и другата страна. Благодарение на шоуто и Роси, обществото разбира повече за талантите на хората с увреждания. Да се надяваме, че така по този начин обществеността да прозре истината: че хората с увреждания СА важен човешки капитал. По света примери колкото щеш: Стивън Хокинг да речем. Има още един аспект за сравнение и това са пътуванията ми и срещите ми с хората с увреждания в чужбина. Последните четири години пътувах до Чехия, Словакия, Холандия, Англия и др. Все католически и протестантски страни. Там гледат на хората с увреждания като на съвсем нормални хора. Имат равнопоставеност, туризъм и т.н. В Холандия е съвсем нормално да видиш лаборант с увреден слух, адвокат или други професии, които по-принцип в България са привилегия за здрави хора. В Англия туризмът на хората с увреждания е приоритет… Залата в гр. Страхонице /Чехия/ е пълна при представления на хора с увреждания.

Общо взето, идеите на Кариерата и Байландо са прекрасни. Но опорочени от здрави хора, които успяват да привлекат аплаузи и финансови средства от гузното общество към тях. Самите хора с увреждания са принудени да се надяват на алтруизма на здравите хора, които пък, от своя страна се радват, че печелят точки пред обществото. А пък обществото е доволно, че има такива, които вършат работата наместо тях.
Аз съм оптимист, защото прогресът върви заедно с промяната в схващанията на хората за нас. Пример е историята за кариерата ми. Все повече млади хора учат в университетите. Но намират реализация малка част. А тези, които са успели да се реализират, на тях все още им е трудно. По-добре нещо, отколкото хич. Хубаво е, че хората с увреден слух вече имат гражданско съзнание. Обединяват се около една кауза, какъвто е случаят с Роси Караджова. Други пък действат по въпроса със субтитрирането по телевизията. Лошото е, че няма особено голяма активност или гражданско мнение на самите хора с увреден слух за случващото в СГБ. За всичко друго имат дейност или кауза, но не и за промяна на статуквото в Съюза на глухите в България! НО ВЪПРЕКИ ВСИЧКО, АЗ ВЯРВАМ В УСПЕХА НА ХОРАТА С УВРЕДЕН СЛУХ!"

Дамян Калчев

Фото: Снежана Георгиева

------------------

Дамян Калчев е председател на Районната организация на глухите - София от 2015 г. Бил е член на Младежката организация на глухите в СГБ (МОСГБ) като завеждащ туризма през 2011 г. Запален планинар, графичен дизайнер, създател на логото на ЦРРДУС, на МОСГБ, на логото на младежкия лагер и генерална асамблея на Европейския младежки съюз на глухите (EUDY), както и логото на рибарски клуб "Тихите куки" към РО-София. Негово дело са и логото на международните спортни игри за глухи Дефлимпикс през 2013 г. у нас и на още много други световни и европейски първенства.